Рейчъл Гибсън
Влюбен до безумие (16)

Глава 15

Дилейни прокара пръсти през влажната коса на Лана и я изгледа преценяващо в огледалото на салона.

— Какво ще кажеш да я отрежем оттук? — попита тя, местейки си ръката до нивото на ушите й. — Ти имаш достатъчно къса линия на челюстта и ще ти отива такава прическа. Мога да я повдигна отзад, а ти да се обърнеш и да погледнеш.

Лана отметна косата си на една страна и започна да изучава отражението си.

— Какво ще кажеш за бретон?

— Челото ти е широко, така че нямаш нужда от бретон.

Лана си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Давай.

Дилейни се пресегна за гребена си.

— Не трябва да се държиш така, все едно ще ти пробивам зъба.

— Не съм имала къса коса, откакто бях четвърти клас. — Лана плъзна ръка извън сивото наметало и почеса брадичката си. — Не мисля, че Лона някога е правила косата си къса.

Дилейни раздели косата на Лана и я захвана с щипки.

— Наистина ли? — Тя си взе ножиците. — Твоята сестра още ли се вижда с Ник Алегреза? — попита, все едно вече нямаше никакъв интерес.

— Да. Вижда го от време на време.

— О! — Дилейни не го беше виждала повече от две седмици, не и след нощта на сватбата на Лиза.

Е, беше го виждала. В претъпканата зала на среща на бизнес асоциацията в центъра, видя го също, докато минаваше покрай знака стоп на кръстовището на Мейн и Първа улица, почти блъскайки неговия джип с големия кадилак на Хенри. Тя успя да завие надясно, а той наляво. Същата вечер той остави съобщение на телефонния секретар.

— Вземи си проклети зимни гуми — каза той и затвори.

Тя не го беше виждала повече чак до вчера, когато той и Софи излизаха през задната врата на офиса му, докато тя хвърляше боклука в казана.

Той застана от страната на шофьорското място и я погледна, очите му горещо я изследваха навсякъде. И тя стоеше там, държейки в ръце торбата с боклука, за която беше забравила, изумена от емоцията, която се надигаше в стомаха й.

— Чичо Ник — беше го повикала Софи, но не получи отговор. Той не каза нищо. — Да тръгваме, чичо Ник. — Той погледна през рамо към племенницата си и после пак към Дилейни.

— Виждам, че все още нямаш зимни гуми.

— Ах… не. — Тя се загледа в очите му и почувства, че главата й става по-лека, а стомахът й се разбунтува.

— Хайде, чичо Ник.

— Добре, Софи. — Погледът му премина през нея за последно, преди да се обърне.

— Аз не мисля, че Лона се е виждала с Ник през последните седмици — каза Лана, прекъсвайки мислите на Дилейни. — Поне не мисля, че е звънял и е искал да се видят някъде. Тя щеше да ми каже, ако беше.

Дилейни намали линията по врата на Лана.

— Вие двете имате ли тази връзка на близнаците, с която си казвате всичко?

— Ние не си казваме всичко. Но си говорим за мъжете, с които спим. Тя е по-подробна и има повече истории, които да разказва. Тя и Гейл сядат и си разказват истории за Ник. Разбира се, това беше, когато Гейл си мислеше, че има шанса да стане мисис Алегреза.

Дилейни се пресегна за шнолата и бавно раздели част от косата й.

— Вече не мисли така?

— Не толкова сега, тя беше толкова сигурна, че ще я покани да се пренесе при него. Но той дори за една вечер не я е канил.

Той не беше канил и Дилейни също. През цялото време тя всъщност не възнамеряваше да прекара нощта с Ник. Знаеше колко зле изглежда сутрин и нямаше никакво намерение да се събужда до някого, за когото подозираше, че прилича на модел от списание, когато стане от леглото. Но не искаше да е просто една от всичките му жени. Тя се остави да мисли, че може би е специална, след като той рискува да загуби своите Ейнджъл Бийч и Силвър Крийк, за да бъде с нея.

Спомни си и нещо друго, което Лана също й беше казала някога.

Ник не води жени в къщата си, но заведе нея. Тя се надяваше, че може би е по-различна от останалите, но той дори не й беше звъннал, затова предположи, че не е.

— Ще участваш ли в коледното модно шоу? — попита Дилейни своята клиентка. Не желаеше да говори повече за Ник.

— Не, но ще помогна на пивоварната за ледената скулптура за фестивала.

Темата за Ник беше прекратена и те говориха за това кой къде е прекарал Деня на Благодарността. Дилейни, разбира се, беше отишла при майка си. Макс беше там и това беше първият напълно спокоен празник, за който тя можеше да си спомни. Е, почти напълно спокоен. Майка й се опита да я разпитва за коледното модно шоу.

Тя искаше да знае какво планира Дилейни, започвайки от косата и завършвайки с това какви обувки ще носи. Гуен препоръча затворена обувка с ток. Дилейни ужаси майка си като спомена, че може да си сложи ботуши до бедрото, въпреки че нямаше такива. Гуен предложи един хубав костюм на Ан Клайн. Дилейни си помисли, че може да сложи един хубав латексов костюм, който имаше, но вече не й ставаше, откакто бе в Трули. Макс се намеси и предложи да нареже пуйката.

Когато Дилейни приключи, Лана хареса толкова много новата си прическа, че й остави бакшиш от десет долара. В Трули това беше рядък комплимент. Когато салонът най-после беше празен, тя помете останалата коса и погледна бележника си с ангажименти. Имаше по-малко от час до записаното в три и половина подстригване и изсушаване. Записаният час беше с втория й клиент мъж, откакто беше отворила салона, и тя беше малко притеснена. Някои мъже имаха склонността да си мислят, че след като е прекарала половин час в това да прокарва пръсти през косата им, е естествено после да иска да отиде за по питие в мотел „Сикс“. Тя никога нямаше да разбере кой клиент ще интерпретира работата й като сексуален намек. Брачният статус не беше фактор. Беше странно, но не необичайно.

Докато чакаше, отиде да преброи продуктите в склада, като си вярваше, че не се ослушва за шума от определен черен джип, но не беше така.

Тя преброи шампоаните и кърпите и написа заявка за още няколко дузини. Имаше нужда от още разтвор за къдрене, благодарение на Уанета, и тъкмо когато приключи с броенето на стоката, чу приглушено скърцане по чакъла в двора. Тя се успокои, докато не го чу пак. Преди да се замисли, Дилейни грабна боклука и отвори бавно задната врата.

Софи седеше пред сребърния „Кадилак“, повдигайки чистачките с една ръка, а в другата държеше бял плик. Тя сложи плика под чистачката и на Дилейни не й трябваше да вижда печатната бележка, за да предположи какво пише в нея.

— Значи си ти.

Софи се обърна с уголемени очи, сложи ръка на гърдите си през синия анорак. Устата й се отвори, после се затвори рязко. Тя изглеждаше също толкова поразена, колкото Дилейни се чувстваше. Не знаеше дали да й благодари, че не е психопат или да се разкрещи на малката пикла.

— Аз просто… просто. — Софи почна да заеква, докато грабваше плика и го слагаше в джоба си.

— Знам какво правиш. Оставяш ми още едно предупреждение.

Софи кръстоса ръце на гърдите си. Тя се опита да се направи на важна, но лицето й беше само няколко нюанса по-тъмно от снега под краката й.

— Мисля, че трябва да се обадя на баща ти.

— Той е на меден месец — каза тя, вместо да отрича каквото и да било.

— Не завинаги, ще изчакам, докато се върне.

— Давай, той няма да ти повярва. Държи се добре с теб само заради Лиза.

— Чичо ти Ник ще ми повярва, той знае за другите две писма.

Тя отпусна ръце.

— Ти си му казала — извика Софи така, все едно Дилейни бе човекът, който е направил нещо нередно.

— Да, и той ще ми повярва. — Тя си придаде изражение на сигурност, която всъщност не чувстваше много. — На него няма да му хареса много-много, когато му кажа кой ми оставя заплашителните бележки.

Софи поклати глава.

— Не можеш да му кажеш.

— Кажи ми защо се промъкваш наоколо, като се опитваш да ме изплашиш, и тогава може и да не му кажа.

Софи я погледна за няколко дълги секунди и отстъпи две крачки назад.

— Давай, обади му се тогава, аз просто ще отрека.

Дилейни гледаше как момичето изчезва през паркинга, после се обърна и влезе в салона. Тя не можеше да остави Софи да й се размине, но проблемът беше, че не знаеше какво да направи по въпроса. Нямаше никакъв опит с деца, а и не искаше да каже нещо подобно на Лиза, точно когато се прибира от медения си месец. Също така подозираше, че Лиза може да си има и други проблеми със Софи и не искаше да прибавя още към тях. И остана само Ник. Чудеше се дали ще й повярва.

Тя още се чудеше на следващия ден, когато Софи влезе в салона в три и половина. Дилейни погледна през перуката на мисис Стоксбъри и забеляза момичето да кръжи около предната врата. Беше защипала с фиба на цветя гъстата си коса на една страна. Тъмните й очи изглеждаха огромни на малкото й лице. Изглеждаше като малко изплашено момиченце с голямо пухкаво палто.

— Ще дойда при теб след минутка — каза й Дилейни и обърна цялото си внимание към клиента си. Нагласи бялата перука на главата на старата жена, после й подаде черната, която висеше на стиропорената глава. Направи й отстъпката за пенсионери и я изпрати до вратата.

После вниманието й се насочи към Софи и тя изчака момичето да проговори.

След момент на колебание Софи каза:

— Ти не се обади на чичо Ник снощи.

— Може би съм, но ти просто не знаеш още.

— Не си, защото аз съм отседнала при него, докато татко и Лиза се приберат.

— Права си. Не съм му се обадила.

— Говорила ли си с него днес?

— Не.

— Кога смяташ да го направиш?

— Не знам още.

Дълбока бразда се образува между веждите й.

— Опитваш се да ме измъчваш ли?

Дилейни не се беше замисляла за дълбоката агония, на която е подложено момичето, докато чака бомбата да избухне.

— Да — усмихна се тя. — Никога няма да разбереш кога или къде ще кажа нещо.

— Добре, ти печелиш. Исках да те изплаша, за да напуснеш града. — Софи кръстоса ръце на гърдите си и погледна в някаква точка над главата на Дилейни. — Съжалявам.

Не звучеше като човек, който съжалява.

— Защо го направи?

— Защото тогава моят чичо щеше да има всичко, което ти си му взела. Неговият баща ти даде всичко, а на него му се налага да носи дънки на дупки и тениски.

Дилейни не си спомняше Ник да е носил каквито и да е дрехи на дупки.

— Аз бях доведената дъщеря на Хенри, мислиш ли, че трябваше да ходя гола, защото майка ми се е омъжила за бащата на Ник? Наистина ли мислиш, че това, което е носил Ник, е по моя вина?

— Е, ако майка ти не се беше омъжила за Хенри тогава…

— Тогава той щеше да стане страхотен баща? — Дилейни я прекъсна. — Щеше да обича Ник и да му купува всичко, което поиска? Щеше да се омъжи за баба ти? — Тя виждаше по изражението на Софи, че наистина си е мислила такова нещо. — Нямаше да се случи. Ник беше на десет, когато се преместих в Трули и през тези десет години неговият баща не го беше признал. Не му беше казал една добра дума.

— Можеше и да го направи.

— Да, можело е и маймуни да излизат от задника му, но шансовете не са били големи. — Тя поклати глава. — Свали си палтото и ела тук — нареди тя.

Не мислеше, че ще може да издържи да гледа цъфналите краища на Софи още дълго.

— Защо?

— Ще ти измия косата.

— Измих я тази сутрин преди училище.

— Ще подкъся и тези твои мъртви връхчета. — Дилейни спря до мивката, погледна към предната част на салона. Софи не беше мръднала. — Аз все още не съм сигурна дали да не звънна на чичо ти Ник и да му кажа за бележките, които ми оставяш.

С намръщено изражение момичето свали палтото си и отиде отзад.

— Не искам косата ми да бъде подстригвана, харесвам си я дълга.

— И все още ще ти е дълга. Просто не искам да прилича на раздърпано въже.

Дилейни използва мек шампоан и балсам, след което премести момичето на стола за подстригване. Тя я решеше и подрязваше и ако тази прекрасна черна коса не беше прикрепена за главата на момичето, което седеше намръщено срещу огледалото, тя щеше да е в рая на стилистките.

— Може и да не ми повярваш, но чичо ти не иска това, което Хенри му е оставил в завещанието си. А аз определено не искам това, което му принадлежи.

— Тогава защо винаги се мотаеш около чичо Ник, танцуваш с него и го целуваш, караш го да те прибира в къщи, когато се почувстваш болна? Аз знам всичко за завещанието и видях как го гледаш. Баба те е видяла също. Ти искаш той да ти стане гадже.

Тя наистина ли го беше гледала по този начин?

— Ник и аз сме приятели — каза тя, докато отрязваше два инча от мократа сплетена коса. Наистина ли бяха? Тя не знаеше какво всъщност чувства към него и се страхуваше какво може да изпитва той към нея. Страх, че може да не чувства нищо. — Няма ли момчета, които да са ти просто приятели.

— Няколко, но това е различно.

И двете замълчаха и Дилейни се замисли за Ник и какво наистина чувстваше към него. Ревност със сигурност. Мисълта за него с друга жена караше стомаха й да се завързва на възел. Неспокойствие, чудейки се кога ще го види пак. И разочарование от това, защото знаеше, че е по-добре да не го вижда. Тя махна остатъците от косата на Софи и бавно скоси краищата, за да не се къдрят над раменете й. После взе една голяма кръгла четка и я изсуши. Най-вече се чувстваше объркана.

— Защо се държиш добре?

— Откъде знаеш, че се държа добре, още не си видяла задната част на косата си.

Тя даде на Софи едно малко огледалце и я завъртя. Сълзи от облекчение се появиха в очите на момичето, когато видя, че не е била окастрена.

— Аз нямам пари да ти платя.

— Не ти искам парите. — Дилейни махна наметалото и лентата от врата, после снижи стола. — Ако някой те попита къде си си направила тази прическа, ще казваш, че в „Последна мода“. Но ако се прибереш в къщи и почнеш да си миеш хубавата коса с нещо грубо и започне отново да изглежда така ужасяващо, ще казваш, че си се подстригала във „Фризьорската къща на Хелън“. — Дилейни помисли, че видя малка усмивка, но не беше напълно убедена. — Никакви бележки повече и ще приема извинението ти, когато наистина го мислиш.

С вкаменено лице Софи си изучаваше отражението. Очите й срещнаха тези на Дилейни, после тя отиде до входа на салона и си взе палтото. След като излезе през вратата, Дилейни я наблюдаваше как върви по тротоара. Софи изчака да мине една пресечка, преди да прокара пръсти през косата си и да размята глава. Дилейни се усмихна. Познаваше кога клиентите й са доволни.

Тя се махна от прозореца и се замисли какво ли ще помисли семейството на Софи.

На следващата сутрин разбра, докато декорираше салона по случай Коледа. Ник влезе през предната врата, облечен в кожено яке. На очите си носеше платинените си очила „Оукли“. Дилейни тъкмо беше пуснала машината за кафе и се приготвяше за часа в девет и тридесет. Тя имаше половин час, преди Уанета Ван Дам да се дотътри за месечното си къдрене.

— Софи ми каза, че си я подстригала.

Дилейни сложи зелен гирлянд на плота. Сърцето й започна да бие силно и тя сложи ръка на стомаха си.

— Да, направих го.

Той се пресегна да махне слънчевите си очила и плъзна поглед по черното поло, късата й поличка и черните ботуши за езда.

— Колко ти дължа? — попита той, докато прибираше очилата в джоба на якето си и вадеше чековата книжка.

— Нищо не ми дължиш. — Той плъзна поглед още веднъж по нея, а тя смъкна своя до нивото на гърдите му. Не можеше да се заглежда в очите му и едновременно с това да мисли. — Аз понякога подстригвам само за реклама. — Тя се обърна към работното си място и оправи една поставка с почистени гребени.

Чу го да се приближава зад нея, но остана концентрирана в работата си.

— Също така тя ми каза, че тя е тази, която ти е оставяла онези заплашителни бележки.

Дилейни гледаше отражението в огледалото как се приближава към нея. Той разкопча якето си, а отдолу носеше синя фланелка от мек вълнен плат, която беше загащена в дънките му с кожен колан.

— Изненадана съм, че ти е казала.

— След като си я подстригала, се е почувствала много гузна и се предаде. Снощи призна всичко. — Той застана точно зад нея. — Не мисля, че трябва да бъде възнаградена с безплатна подстрижка.

— Аз не го видях по този… — Тя го погледна в огледалото и забрави какво щеше да казва. Действаше толкова зле на психиката й. Беше толкова близо, че само ако мъничко се дръпнеше назад, щеше да се опре в големите му здрави гърди.

— Ти не го видя как?

Ароматът на свеж утринен въздух се беше просмукал в него. Тя пое дълбоко дъх, поглъщайки уханието му в дробовете си.

— Дилейни?

— Хмм? — и тя наистина се облегна назад.

Раменете й се облегнаха на гърдите му, опираше се в слабините му. Той беше твърд и напълно възбуден. Обгърна я с една ръка през корема и я привлече здраво към себе си. Дилейни проследи погледа му и дългите му пръсти, които шареха по корема й. Палецът му закачаше лявата й гърда.

— Кога ти е първият час тази сутрин? — прошепна той в ухото й. Дръпна полото й и целуна шията й.

Очите й започнаха да се затварят и тя обърна глава настрани, за да му даде по-добър достъп. Той се интересуваше от нея. Трябваше да е така.

— След около двадесет минути.

— Мога да дам и на двамата това, което желаем за петнайсет. — Пръстите му дразнеха нежната й плът през памучната блуза.

Тя започваше да се влюбва в него. Можеше да го усети как я дърпа, завлича я надолу, подкосявайки краката й и тя нямаше какво да направи по въпроса, освен може би да си спести малко болка. Тя погледна към изумителното му лице и каза:

— Не искам да бъда една от всичките ти жени, Ник. Аз искам повече.

Той вдигна поглед към нея.

— Какво тогава искаш?

— Докато съм тук, искам… искам да бъда единствената жена, с която си. Само аз. — Тя направи пауза и си пое дълбоко дъх. — Искам да правиш любов само с мен. Искам да се отървеш от всичките си други жени.

Ръцете му се усмириха и той се вгледа в нея за няколко дълги мига.

— Искаш от мен да се отърва от всичките жени, които се предполага, че чукам, и да се обвържа с някакво обещание към теб за колко дълго… шест месеца?

— Да.

— Какво ще получа аз в замяна?

Тя се страхуваше от това, че той ще зададе този въпрос. Имаше само един отговор, който можеше да му даде, и се страхуваше, че той може и да не е достатъчен.

— Мен.

— За шест месеца.

— Да.

— И защо трябва да се съгласявам?

— Защото искам да правя любов с теб, но не желая да те деля с никоя друга.

— Ти споменаваш думата любов доста често. — Той се изправи и махна ръката си от корема й. — Обичаш ли ме?

Тя беше дяволски изплашена и се страхуваше какво означава този въпрос.

— Не.

— Добре, защото и аз не те обичам. — Той отстъпи крачка назад и си закопча якето. — Знаеш какво говорят за мен, диваче. Не мога да бъда верен само на една жена, а ти и не каза нищо, с което да ме накараш да опитам. — Той направи няколко крачки назад. — Ако търсиш горещ, сладък секс, знаеш къде да ме намериш. Но ако искаш някого, който да моли за трохите от масата ти в близките месеци, намери си някого другиго.

Тя не искаше той да я моли за каквото и да било, и наистина не знаеше какво има предвид с това, което каза. Разбра само, че не беше достатъчна за него. След като си тръгна, тя не искаше нищо друго, освен да се свие на топка и да плаче. Може би трябваше да вземе тези петнайсет минути, които й беше предложил, но тя беше по-себелюбива. Дилейни не делеше нищо. Не и мъже, особено Ник. Тя го искаше целия за себе си. За съжаление той не се чувстваше по същия начин. Заради риска, който пое, за да бъде с нея, тя беше толкова сигурна, че го е грижа. Вероятно бе сгрешила.

Сега не й се налагаше да мисли какво означава това, че обича Ник. Тя не трябваше да мисли за последиците или какво да прави с тях. Единственото, което трябваше да прави, е да мисли как ще преживее следващите шест месеца.