Л. Дж. Смит
Тъмното обединение (9) (Книга четвърта)

9

— И така, дами и господа, представям ви випуск 1992!

Заедно с останалите си съученици Бони хвърли шапката си високо във въздуха. Свърши се, въздъхна тя. Каквото и да се случи тази вечер, Мат, Мередит и аз вече завършихме. През последната учебна година имаше немалко моменти, когато тя сериозно се съмняваше, че ще доживее това.

Бони очакваше, че заради смъртта на Сю церемонията по дипломирането на випуска ще е вяла и тъжна. Но вместо това се редуваха прояви на френетична възбуда. Сякаш всички празнуваха, че още са живи… преди да е станало много късно.

Оживлението прерасна в невъобразима суетня, когато родителите се втурнаха напред, а учениците от гимназия „Робърт Е. Лий“ се разпръснаха във всички посоки с радостни възгласи. Бони си сложи отново шапката и вдигна очи към обектива на фотоапарата на майка си.

Дръж се нормално, това е много важно сега, каза си тя. Тогава видя лелята на Елена — Джудит, придружавана от Робърт Максуел — мъжа, за когото наскоро се бе омъжила, застанали отстрани. Робърт държеше ръчичката на Маргарет, сестрата на Елена. Когато я видяха, те се усмихнаха храбро, но тя се почувства неудобно, когато тръгнаха към нея.

— О, госпожице Гилбърт… искам да кажа госпожо Максуел… не трябваше — заговори смутено тя, когато деля Джудит й поднесе букетче розови рози.

Леля Джудит се усмихна през сълзи.

— Този ден трябваше да е много специален за Елена — рече жената. — Иска ми се да бъде специален и за теб, и за Мередит.

— О, лельо Джудит. — Бони я прегърна импулсивно. — Толкова ми е мъчно — прошепна й. — Ти знаеш колко ни липсва.

— На всички ни липсва — въздъхна леля Джудит. После се отдръпна и отново й се усмихна, след което заедно с Робърт и Маргарет се отдалечиха.

Бони извърна очи със заседнала в гърлото буца, за да се поразсее с гледката на полудялата от празненството тълпа.

Сред тълпата беше и Рей Ернандес — момчето, което й кавалерстваше на бала по случай новата учебна година и което бе поканило всички на купона тази вечер в дома си. Там беше и Дик Картър, приятелят на Тайлър, който както обикновено се правеше на палячо. Тайлър се хилеше самонадеяно, докато баща му щракаше снимка след снимка. Мат слушаше, но с незаинтересован вид, един агент за събиране на талантливи млади футболисти, пристигнал от университета „Джеймс Мейсън“. Наблизо бе застанала Мередит, със замислено изражение и букет червени рози в ръка.

Вики обаче я нямаше. Родителите й не я бяха пуснали, като се оправдаха, че още не била готова да излиза навън. Липсваше и Каролайн, тъй като сега бе в апартамента им в Херън. Майка й бе споделила с майката на Бони, че била болна от грип, но Бони знаеше истината — Каролайн беше смъртно уплашена.

И може би имаше право, помисли си Бони, докато се приближаваше до Мередит. Каролайн може да се окаже единствената от нас, която ще преживее следващата седмица.

Трябва да изглеждаш нормално, да действаш нормално. Тя се присъедини към групата около Мередит, която бе свалила пискюла в червено и черно от шапката си, за да го увие около букета, а сега го усукваше между елегантните си нервни пръсти.

Бони набързо се огледа във всички посоки. Добре. Това беше мястото. И сега му беше времето.

— Внимавай с това, ще го развалиш — рече на глас.

Но замисленото меланхолично изражение на Мередит не се промени. Тя сведе очи към пискюла и го усука нагоре.

— Не е справедливо — заговори, — че ние получихме дипломи, а Елена не. Не е правилно.

— Зная. Ужасно е — съгласи се Бони, но прозвуча безгрижно. — Щеше ми се да можехме да направим нещо, но няма начин.

— Не е честно — продължи Мередит, сякаш не я бе чула. — Ето ни нас, огрени от слънчева светлина, завършили, а тя е под… онзи камък.

— Зная, зная — заговори Бони с утешителен тон. — Мередит, не се разстройвай. Защо не се опиташ да мислиш за нещо друго? Виж, след като отидеш на вечеря с родителите си, искаш ли да се отбием на купона при Реймънд? Дори и да не сме поканени, можем да се повеселим.

— Не! — избухна Мередит с неочаквана ярост. — На никакъв купон не искам да ходя. Как можеш дори да си го помислиш, Бони? Как може да си толкова повърхностна?

— Е, нали се подготвяме да правим нещо…

— Ще ти кажа аз какво ще направя. След вечерята ще отида на гробището. Ще оставя това на гроба на Елена. Тя го заслужава. — Кокалчетата на пръстите на Мередит побеляха, докато стискаше пискюла в ръката си.

— Мередит, не се видиотявай. Не можеш да се изкачиш по хълма на гробището, особено по тъмно. Това е лудост. И Мат ще ти каже същото.

— Е, нямам намерение да питам Мат. Никого няма да питам. Сама ще се справя.

— Не можеш. Господи, Мередит, винаги съм мислила, че си умна и…

— И аз винаги съм мислила, че имаш поне малко чувствителност. Но ти очевидно дори не искаш да мислиш за Елена. Или всичко това е само защото искаш за себе си бившия й приятел?

Бони я зашлеви през лицето.

Беше силна, добре премерена плесница, с много енергия и як замах. Мередит ахна и притисна ръка към бузата си, която веднага почервеня. Всички наоколо се извърнаха към тях.

— Само на това си способна, Бони Маккълоу — заговори Мередит след малко с мъртвешки снишен глас. — Вече никога няма да ти проговоря. — Обърна се на токчетата си и си тръгна.

— Никога е слабо казано според мен! — изкрещя Бони след отдалечаващия се гръб на Мередит.

Всички побързаха да извърнат погледи, когато Бони се озърна наоколо. Но нямаше съмнение, че през последните минути двете с Мередит бяха в центъра на всеобщото внимание. За да запази сериозната си физиономия. Бони прехапа бузата си отвътре и се приближи към Мат, който най-после се беше отървал от агента, набиращ млади футболисти.

— Как беше? — попита тя.

— Добре.

— Не мислиш ли, че малко прекалих с плесницата? Ние всъщност не я бяхме планирали. Просто така ми хрумна на момента. Дали не беше прекалено очебийно…

— Добре беше, съвсем добре — успокои я Мат, но мислите му явно бяха заети с друго. Нямаше и следа от унилия младеж, апатичен и самовглъбен, когото бяха свикнали да виждат през последните няколко месеца.

— Какво има? Да не би нещо в плана да се е объркало? — разтревожи се Бони.

— Не, не. Слушай, Бони, доста мислих. Нали ти бе тази, която откри тялото на господин Танър в Къщата на духовете миналата година на Хелоуин?

Бони се сепна и потръпна неволно от отвращение.

— Ами, да, аз първа открих, че е мъртъв, наистина мъртъв, а не че само се преструва на такъв. Защо, за Бога, реши точно сега да говорим за това?

— Защото само ти можеш да ми отговориш на следния въпрос: възможно ли е господин Танър да е насочил нож към Деймън?

— Какво?

— Само ми кажи възможно ли е?

— Аз… — Бони примигна и се намръщи. После сви рамене. — Предполагам, че да. Да, сигурно така е станало. Помня, че имитирахме ритуал на друидите, беше сцена на принасяне в жертва и ножът, който използвахме, беше истински. Преди това говорихме да използваме някакъв фалшив, но понеже трябваше да лежи точно до господин Танър, си казахме, че ще е достатъчно безопасно. Колкото до… — Бони се намръщи още повече. — Мисля, че когато открих тялото, ножът беше захвърлен настрани, не беше, където трябваше да бъде. Но си казах, че може някое хлапе да го е преместило. Мат, защо ме разпитваш за това?

— Просто е свързано с нещо, което Деймън ми каза — отвърна Мат, отново вперил поглед някъде надалеч. — Чудех се дали може да е истина.

— О, така ли? — Бони го изчака да каже още нещо, но той повече не проговори. — Добре — рече накрая тя, — ако този въпрос е изяснен, моля те, би ли се върнал обратно на земята? И не мислиш ли, че би могъл да ме прегърнеш през рамо? Дори само за да покажеш, че си на моя страна и че няма шанс ти да се озовеш тази вечер с Мередит на гроба на Елена?

Мат изсумтя, но отнесеният му поглед се стопи. След кратко колебание той преметна ръка през рамото й и я притисна към себе си.

 

 

Това е нещо вече преживяно или déjà vu, както му казват французите, припомни си Мередит. Проблемът беше, че не можеше да си спомни кое точно от предишните й преживявания на гробището й напомняше за тази нощ. Вече толкова много й се бяха насъбрали.

Всъщност всичко беше започнало именно от тук. Тъкмо тук Елена се закле да не намери покой, докато Стефан не стане неин. Тогава тя накара Бони и Мередит да се закълнат, при това с кръвна клетва, че ще й помагат. Колко подходящо, каза си Мередит.

Също тук Тайлър беше нападнал Елена през нощта след бала за началото на учебната година. Но Стефан я спаси и така започна всичко. Да, много беше видяло това гробище.

Гробището беше свидетел на това как миналия декември тук, на хълма край разрушената църква, се бяха събрали цяла група, за да открият леговището на Катрин. Седем от тях бяха слезли в криптата: Мередит заедно с Бони, Мат и Елена, придружавани от Стефан, Деймън и Аларик. Но само шестима от тях бяха излезли навън, без да пострадат. Когато изнесоха Елена оттам, то беше, за да я погребат.

Това гробище беше началото и краят на историята. А може би тази вечер щеше да има друг край на драмата.

Мередит тръгна натам.

Така ми се иска сега да си тук, Аларик, мислеше си тя. Оптимизмът ти, познанията ти за свръхестественото щяха да са ми от полза… е, и не бих имала нищо против яките ти мускули.

Надгробната плоча на Елена се издигаше в новото гробище, където тревата още се поддържаше, а гробовете бяха отрупани с венци и букети цветя. Камъкът беше съвсем семпъл, само с един кратък надпис. Мередит приседна край него и остави пред плочата букетчето рози. После бавно сложи до розите пискюла в червено и черно, който бе свалила от шапката си. В този призрачен полумрак двата цвята изглеждаха почти еднакво. След това Мередит зачака.

Гробището оставаше спокойно, абсолютно неподвижно. Сякаш бе затаило дъх в очакване. Редиците от бели каменни плочи, простиращи се от двете й страни, леко проблясваха в здрача. Мередит се вслушваше във всеки звук.

И тогава го чу. Отекнаха нечии тежки стъпки.

С наведена глава тя замря, преструвайки се, че нищо не е забелязала.

Стъпките се чуха по-отблизо — идващият не се опитваше да се прокрадва тихо.

— Здрасти, Мередит.

Мередит се огледа стреснато.

— О… Тайлър — каза тя. — Така ме изплаши. Мислех, че е… няма значение.

— Да? — Тайлър изпъна устни в смущаваща усмивка. — Е, извинявай, че те разочаровах. Но това съм аз, само аз и никой друг.

— Какво правиш тук, Тайлър? Няма ли готини купони за теб?

— И аз мога да ти задам същия въпрос. — Тайлър сведе очи към надгробната плоча, към букета и пискюла върху него. Лицето му потъмня. — Но мисля, че вече зная отговора. Ти си тук заради нея. Елена Гилбърт. Светлина в мрака — прочете той надгробния надпис с иронична интонация.

— Точно така — изрече Мередит спокойно. — Не знаеш ли, че името Елена^[1] означава светлина? А сега тя сигурно е обкръжена само от мрак. Мракът, който почти я повали, но накрая тя победи.

— Може би — рече Тайлър, потърка замислено челюстта си и й хвърли кос поглед. — Но знаеш ли, Мередит, в мрака има нещо забавно. В него винаги те чака нещо изненадващо.

— Като тази вечер — каза Мередит и вдигна очи към небето. То беше ясно и осеяно със слабо светещи звезди. — Много е тъмна, Тайлър. Но рано или късно слънцето ще изгрее.

— Да, но първо ще изгрее луната. — Тайлър внезапно се захили, сякаш това бе някаква шега, която само той си разбираше. — Хей, Мередит, виждала ли си надгробната плоча на рода Смолуд? Я ела с мен да ти я покажа. Не е далеч.

Също както тогава я бе показал на Елена, припомни си момичето. Донякъде жонглирането с думи й доставяше удоволствие, но за нищо на света нямаше да забрави за какво бе дошла тук. Студените й пръсти бръкнаха в джоба на палтото й, за да напипат тънкото клонче от върбинка.

— Няма нужда, Тайлър, предпочитам да остана тук.

— Сигурна ли си? Гробището е опасно място да оставаш сама.

Неспокойните духове, припомни си Мередит. Погледна го право в очите.

— Зная.

Той отново се ухили, разкривайки зъби, едри като надгробните плочи.

— Както и да е, но ако имаш добро зрение, можеш да я видиш и оттук. Ето, погледни натам, към старото гробище. Е, сега виждаш ли нещо като блестящо в червено в средата на гробището?

— Не. — Над дърветата в източна посока се появи някакво бледо сияние. Мередит задържа погледа си на него.

— Е, хайде, Мередит. Дори не се опита да погледнеш. По-добре ще виждаш, след като луната изгрее.

— Тайлър, нямам повече време за губене. Тръгвам си.

— Не, няма да си тръгнеш — отсече той. И тогава, докато пръстите й, свити в юмрук в джоба й, продължаваха да стискат върбинката, той добави: — Искам да кажа, че няма да си тръгнеш, докато не ти разкажа историята на този надгробен паметник, става ли? Страхотна история е. Разбираш ли, този надгробен паметник е изсечен от червен мрамор — единственият от този вид в цялото гробище. А пък сферата отгоре — виждаш ли я? — сигурно тежи цял тон. Но въпреки това се движи. Задвижва се всеки път, когато някой от семейство Смолуд ще умре. Дядо ми не вярвал в това и издълбал един белег отпред, отдолу на сферата. Имал навика да идва тук веднъж в месеца, за да проверява дали белегът се е отместил. Един ден пак дошъл и установил, че драскотината се намира на задната страна. Опитал всичко, за да я върне в предишното й положение, но не успял — сферата била прекалено тежка. А през нощта умрял в леглото си. Погребали го под сферата.

— Вероятно е получил инфаркт от прекаленото напрягане — отбеляза Мередит хапливо, но дланите й изтръпнаха.

— Много си забавна. И винаги толкова съобразителна. Винаги толкова спокойна и хладнокръвна. Трябва да се случи нещо много страшно, за да се разкрещиш, нали?

— Тръгвам си, Тайлър. Достатъчно си поговорихме.

Той я остави да измине няколко крачки, сетне подхвърли:

— Ти беше тази, която се разкрещя онази нощ в къщата на Каролайн, нали?

Мередит се обърна назад.

— Откъде знаеш това?

Тайлър завъртя очи.

— Не съм чак толкова тъп, повярвай ми. Зная много неща, Мередит. Зная например какво криеш сега в джоба си.

Пръстите на Мередит се сковаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си скрила там върбинка, Мередит. Verbena officinalis. Имам приятел, който е наясно с тези неща. — Сега Тайлър фокусира погледа си, усмивката му се разшири, докато гледаше лицето на Мередит в захлас, сякаш зяпаше любимото си телевизионно шоу. После запристъпва плавно към нея, като котка към мишка. — Зная и за какво ти е необходима тази трева. — Огледа се престорено тревожно наоколо и притисна пръст към устните си. — Шшт. Вампири — прошепна. После рязко отметна глава назад и гръмко се изсмя.

Мередит отстъпи крачка назад.

— Вярваш, че тази тревица ще ти помогне, нали? Но ще ти издам една тайна.

Очите на Мередит прецениха разстоянието, което я делеше от пътеката. Успя да запази хладнокръвното си изражение, макар отвътре да я разтърсваха конвулсии, които не можа да потисне докрай. Не знаеше дали ще съумее да се справи.

— Никъде няма да ходиш, бейби — изръмжа Тайлър заплашително и голямата му ръка се сключи около тънката китка на Мередит. Беше гореща и влажна, усещаше я под маншета на якето. — Ще останеш тук за голяма твоя изненада. — Тялото му се приведе с главата напред, а устните му се изкривиха в ликуваща гримаса.

— Пусни ме, Тайлър. Причиняваш ми болка! — Завладя я паника, когато масивното туловище на Тайлър се притисна към нея. Ръката обаче не само не отпусна хватката си, но я усили, като я стискаше все по-здраво.

— Това е тайна, бейби, за която никой не подозира — повтори Тайлър, като я притегли към себе си. Дъхът му опари лицето й. — Ти си дошла тук напълно екипирана със защита против вампири. Но аз не съм вампир.

Сърцето на Мередит се разтуптя до припадък.

— Пусни ме!

— Първо искам да се огледаш. Сега вече ще можеш да видиш надгробния паметник със сферата — рече й той и я завъртя така, че тя нямаше как да не погледне. Той беше прав, тя действително видя червения монумент с блестяща сфера отгоре. Или не… не беше сфера. Мраморът изглеждаше като… изглеждаше като…

— А сега погледни на изток. Какво виждаш там, Мередит? — продължи Тайлър с дрезгав от възбуда глас.

Там грееше пълната луна. Беше се надигнала неусетно, докато той й беше говорил, и сега висеше над хълмовете, съвършено кръгла и много по-голяма, като огромна червена сфера.

Също като сферата над фамилната гробница на Смолуд. И тази сфера приличаше на пълната луна, но изпълнена с кръв.

— Ти си дошла, защитена срещу вапмири, Мередит — произнесе зад нея Тайлър с още по-дрезгав глас. — Но ние, Смолуд, не сме вампири. Ние сме нещо друго.

И тогава заръмжа.

Никое човешко гърло не би могло да издаде подобен звук. Не беше имитация на животно. Беше истинско. Злобно гърлено ръмжене, извисяващо се нагоре и все по-нагоре. Тайлър сграбчи Мередит за главата, за да я извърне към себе си. Девойката се взря с безмълвен ужас, невярваща на гледката, разкрила се пред очите й. Това, което видя, беше тъй страшно, че мозъкът й отказа да го възприеме…

Мередит закрещя с все сила.

— Казах ти, че ще останеш изненадана. Е, харесва ли ти? — попита Тайлър. Гласът му се задавяше от слюнката, а червеният му език висеше между дългите му кучешки зъби. Лицето му не приличаше на лице. Сгърчи се гротескно в нещо като муцуна, а очите му пожълтяха с присвити зеници. По бузите му бе плъзнала червеникавопясъчна козина, спускайки се чак до шията му. — Можеш да си крещиш колкото си щеш, но никой няма да те чуе — добави задъхано.

Всеки мускул в тялото на Мередит се напрегна, докато се опитваше да се откопчи от хватката му. Беше спонтанна реакция, която тя не можа да удържи. Дъхът му беше горещ и вонеше ужасно, като на животно. Ноктите му, впити в китката й, бяха остри, почернели като на хищен звяр. Тя нямаше сила да изкрещи отново.

— Освен вампирите има и други същества с вкус към кръвта — заговори Тайлър с новия си глас, придружен с мляскащи звуци. — А аз искам да вкуся твоята. Но първо малко ще се позабавляваме.

Макар все още да се крепеше на двата си крака, снагата му се сгърчи, приведе и странно се обезобрази. Мередит се дърпаше и мяташе с последни сили, но не успя да му попречи да я повали на земята. Беше силно момиче, но той беше много по-як. Набъбналите му мускули изпъкваха под ризата му, когато я притисна под себе си.

— Винаги си ме гледала отвисоко, нали? Мислеше, че не съм достоен за теб. Е, сега ще откриеш какво си пропуснала.

Не мога да дишам, диво запрепуска мисълта в пламналия мозък на Мередит. Ръката му се стегна около гърлото й, препречвайки достъпа на въздух. Глутници сиви вълци запрепускаха в ума й. Ако сега не успее да се отскубне…

— Ще ти се прииска да умреш много бързо, като Сю. — Лицето на Тайлър плаваше точно над нейното, червено като луната, с изплезен дълъг език. Другата му ръка придържаше ръцете й над главата й. — Помниш ли приказката за Червената шапчица?

Сивотата се смрачи до чернота, осеяна с малки светлинки. Като звезди, помисли си Мередит. Пропадам в звездите…

— Тайлър, долу лапите от нея! Пусни я! Веднага! — кресна някакъв гласът. Гласът на Мат.

Зверското ръмжене на Тайлър, по чиято муцуна се стичаха лиги, тутакси секна, заменено с изненадан вой. Лапата му, стиснала гърлото на Мередит, отпусна натиска си и тя най-сетне успя да си поеме дъх.

Около нея отекнаха нечии стъпки.

— Отдавна си мечтая да направя това, Тайлър! — викна Мат, като го улови за пясъчночервеникавата му козина. Юмрукът му размаза наскоро израслата муцуна на Тайлър. От влажния животински нос блика обилна струя кръв.

Звукът, изтръгнал се от гърлото на Тайлър, смрази сърцето на Мередит. Той скочи върху Мат, като ловко се извъртя още във въздуха и насочи към лицето на противника си острите си нокти. От силния удар Мат падна, а Мередит, макар и още замаяна, с отчаяно усилие се опита да се надигне от земята. В следващия миг обаче някой друг отблъсна Тайлър, както беше връхлетял върху Мат. Стори го с такава лекота, сякаш Тайлър беше парцалена кукла.

— Също като в доброто старо време, Тайлър — каза Стефан, като изправи Тайлър на крака и го обърна с лице към себе си.

Тайлър се втренчи в него за кратко с невярващ поглед и побягна.

Беше бърз, докато се провираше и извърташе с животинска ловкост сред редиците от гробове. Ала Стефан беше още по-бърз и скоро го настигна.

— Мередит, ранена ли си? Мередит? — Бони коленичи до нея. Мередит кимна… все още не можеше да говори… но остави Бони да подпъхне ръка под главата й, за да я надигне. — Знаех си, че трябваше по-рано да го спрем. Знаех си — продължи да нарежда Бони с треперещ глас.

Стефан довлече Тайлър обратно при гроба на Елена.

— Винаги съм знаел, че си негодник — изрече запъхтяно, докато притискаше гърба на Тайлър към надгробната плоча. — Но никога не съм очаквал да се окажеш чак толкова глупав. Предполагах, че вече си се научил да не нападаш момичета в гробищата, но явно съм се заблудил. На всичкото отгоре се хвалиш и какво си сторил на Сю Карсън. Това вече е най-голямата глупост, която можеше да направиш.

Мередит ги изгледа как стоят изправени един срещу друг. Толкова са различни, помисли си тя. Стефан беше блед, зелените му очи платяха, излъчвайки гняв и заплаха, но от него струеше вродено достойнство и душевна чистота. Приличаше на строгия ангел хранител, издялан от мрамор на един от съседните гробове. Докато Тайлър напомняше за уловено в капан животно. Присви се, силно изгърбен, тежко задъхан, с гърди, изцапани от кръв и слюнка. Жълтите му очи излъчваха само омраза и страх, а пръстите му помръдваха неспокойно, сякаш се канеше в следващия миг да забие ноктите си в нещо. От гърлото му се надигна приглушено стенание.

— Не се плаши, този път няма да те пребия — рече му Стефан. — Освен ако не се опиташ да побегнеш. Сега ще отидем в разрушената църква, за да си побъбрим малко. Ти обичаш да разказваш разни истории, Тайлър. Защо сега не ми разкажеш още една?

Тайлър се хвърли отчаяно към него, като се пресегна към гърлото на Стефан. Но Стефан беше готов за атаката му. Мередит подозираше, че както Стефан, така и Мат, се наслаждаваха на последвалата схватка, освобождавайки се от натрупаната и сдържана досега агресия. Но не и Мередит, която се извърна настрани.

Накрая Тайлър се озова здраво овързан с дебело въже. Все още можеше да ходи или поне да пристъпя, а Стефан го държеше отзад за ризата му и без много да се церемони с него, го насочваше по пътя към църквата.

Вътре Стефан натисна Тайлър да седне на земята край отворения гроб.

— А сега — поде той — ще си поговорим. И ти трябва да ни сътрудничиш, Тайлър, иначе ще съжаляваш много, много горчиво.