Л. Дж. Смит
Тъмното обединение (3) (Книга четвърта)

3

Писъците на Вики звучаха все по-безумно. Бони усети как в гърдите й се надига паника.

— Спри, Вики! Хайде, трябва да се махаме оттук! — изкрещя Мередит по-силно, за да могат да я чуят. — Това е твоята къща, Каролайн. Всички ще се уловим за ръце и ти ще ни изведеш до външната врата.

— Добре — отвърна Каролайн. Не звучеше толкова изплашена, колкото другите. Това е предимството да нямаш въображение, помисли си Бони. Не можеш да си представиш ужасяващите неща, които могат да ти се случат.

Чувстваше се по-добре до Мередит, чиято хладна ръка стискаше нейната. С другата Бони се улови за ръката на Каролайн и усети твърдостта на дългите й нокти.

Нищо не виждаше. Очите й постепенно се адаптираха към мрака, но не можеше да съзре дори смътно проблясване на светлина или поне сянка, докато Каролайн ги водеше напред. Откъм улицата през прозорците също не проникваше светлина. Може би навсякъде електрическата мрежа се беше разпаднала. Каролайн изруга, като се блъсна в някакъв шкаф, а Бони се препъна зад нея.

Вики хленчеше тихо най-отзад.

— Дръж се — прошепна й Сю. — Дръж се, Вики, ще се измъкнем.

Напредваха в тъмното много бавно, едва тътрейки крака. По едно време Бони усети, че вече стъпва върху теракота.

— Това е предният коридор — обясни й Каролайн. — Изчакай ме тук за минута, докато напипам къде е външната врата. — Пръстите й се изплъзнаха от тези на Бони.

— Каролайн! Не отивай там… къде си? Каролайн, подай ми ръката си! — извика Бони и се залута трескаво като слепец, загубил водача си.

От мрака нещо голямо и влажно стисна пръстите й. Беше ръка. Само че… не беше ръката на Каролайн.

Бони изкрещя.

Вики тутакси подскочи и се разпищя диво. Горещата влажна ръка теглеше Бони напред. Тя се разрита, мяташе се, съпротивляваше се, но нищо не помагаше. После усети ръката на Мередит около кръста си, след това и двете й ръце. Тогава успя да отскубне дланта си от онази голяма ръка, която я теглеше.

Обърна се назад и побягна, смътно съзнавайки, че Мередит е до нея. Но не усещаше, че с все сила продължава да крещи, докато не се строполи в едно голямо кресло, което не й позволи да тича по-нататък. Чак тогава чу собствените си писъци.

— Шшт! Бони, шшт, спри! — разтърси я Мередит. Двете бавно се свлякоха от креслото на пода.

— Нещо ме докопа! Нещо ме сграбчи, Мередит!

— Зная. Но сега млъкни! То все още е някъде тук наоколо — изрече Мередит задъхано. Бони притисна лице в рамото на приятелката си, за да не се разкрещи отново. Ами ако онова нещо бе стаята с тях?

Секундите се нижеха бавно. Обгърна ги тишина. Колкото и да напрягаше слуха си, Бони не успя да чуе нищо освен дишането си и това на Мередит, както и глухите удари на сърцето си.

— Слушай! Трябва да намерим задната врата. Сега сигурно сме във всекидневната. Това означава, че кухнята се пада отдясно. Ето къде трябва да отидем — обясни й Мередит тихо.

Бони закима беззвучно, след което вдигна рязко глава.

— А къде е Вики? — прошепна дрезгаво.

— Не зная. Трябваше да пусна ръката й, за да те издърпам от онова нещо. Хайде, да вървим.

Бони я хвана за раменете.

— Но тя защо не крещи?

Внезапна тръпка прониза Мередит.

— Не зная.

— О, Господи. О, Господи. Не можем да я изоставим, Мередит.

— Длъжни сме.

— Не можем. Мередит, аз накарах Каролайн да я покани. Тя нямаше да бъде тук, ако аз не бях предложила. Трябва да я измъкнем от тук.

Последва пауза, след което Мередит просъска:

— Добре! Но ти все избираш най-странното време, за да се правиш на много благородна, Бони.

Някаква врата се затръшна и двете подскочиха от уплаха. После се чу трополене. Сякаш някой се спуска забързано по стъпала, помисли си Бони. И скоро след това се извиси глас:

— Вики, къде си? Недей… Вики, не! Не!

— Това е Сю — ахна Бони и подскочи. — На горния етаж!

— Защо нямаме фенерче… — ядоса се Мередит.

Бони я разбра. Беше прекалено тъмно, за да се тича слепешката из тази къща. И прекалено плашещо. Обзе я най-примитивна паника. Нуждаеше се от светлина, от каквато и да е светлина.

Не можеше отново да се препъва пипнешком в мрака. Не можеше да го направи.

Въпреки това тя пристъпи колебливо настрани от креслото.

— Хайде — прошепна и Мередит тръгна с нея стъпка по стъпка в тъмнината.

Бони очакваше онази влажна гореща ръка отново да я докопа и да я сграбчи. Всеки сантиметър от кожата й бе настръхнал от това очакване, особено ръката й, която протягаше, за да опипа пътя напред.

Тогава допусна грешката да си спомни за съня.

Мигом я заля отвратителното сладникаво зловоние на боклук. Представи си гадните неща, които изпълзяха оттам, а сетне си припомни лицето на Елена — посивяло, без коса, с дръпнати назад устни, оголила зъби в разкривена ухилена гримаса. Ако онова нещо я докопа…

Не мога да вървя повече натам, не мога, не мога, повтаряше си тя. Съжалявам за Вики, но не мога да продължа. Моля те, позволи ми да спра тук.

Притисна се към Мередит, готова да закрещи. После от горния етаж долетя най-ужасяващият звук, който бе чувала през живота си.

Всъщност беше поредица от звуци, но те почти се сляха в смразяващ кръвта тътен. Пръв бе писъкът, после Сю изкрещя: „Вики! Вики! Не!“ Сетне отекна силен трясък, съпроводен със звук от разбиване на стъкло, сякаш сто прозореца се счупиха едновременно. И над всичко се извиси приглушен вик на чист, не подправен ужас.

Сетне всичко утихна.

— Какво беше това? Какво стана, Мередит?

— Нещо лошо. — Гласът на Мередит беше напрегнат и задавен. — Нещо много лошо. Бони, пусни ме. Ще отида да видя.

— Недей сама, недей — запротестира Бони трескаво.

Двете момичета едва напипаха стълбата и плахо поеха нагоре. Когато стигнаха до площадката, Бони чу странен и тайнствено страховит звук, като от дрънчене на падащи парчета стъкло.

И тогава лампите светнаха.

Стана прекалено внезапно и Бони неволно изпищя. Извърна се към Мередит и едва не изпищя отново. Черната коса на Мередит беше разрошена, а скулите й изглеждаха прекалено изострени, лицето й бе бледо и изпито от страх.

Дрън, дрън, дрънчаха парчета стъкло.

На светло стана по-лошо. Мередит се запъти към последната врата надолу по коридора, откъдето идваше шумът. Бони я последва, но внезапно осъзна с цялото си сърце, че не желае да види какво става в стаята.

Мередит отвори вратата. Тя замръзна за секунди на прага, преди да се шмугне вътре. Бони пристъпи към вратата.

О, Боже мой, не влизай по-нататък!

Ала Бони не спря. Прекрачи прага, после се закова на място. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш цялата страна на къщата е отнесена. Френските прозорци, които свързваха главната спалня с балкона, изглежда бяха експлодирали навън. Навсякъде бе осеяно с дървени трески и изпочупени стъкла. Дребни парченца стъкло стърчаха от дограмата. При всяко падане издрънчаваха.

Прозрачните бели завеси се вееха бурно навън и навътре през зейналата в стената дупка. Пред тях Бони видя силуета на Вики, застанала с отпуснати до тялото ръце, неподвижна като каменна статуя.

— Вики, какво ти е? — Бони изпита огромно, почти болезнено облекчение, като я видя жива и здрава. — Вики?

Вики не се обърна, нито й отговори. Бони я заобиколи предпазливо и я погледна в лицето. Вики гледаше право напред, със зеници, приковани в някаква точка пред себе си. Дишаше тежко и накъсано.

— Аз съм следващата. То каза, че аз съм следващата — шепнеше тя неспирно, но сякаш не говореше на Бони. Явно въобще не беше забелязала приближаването й.

Бони потръпна и се огледа. Мередит беше на балкона. Но щом Бони стигна до завесите, Мередит се обърна и се опита да й препречи пътя.

— Не гледай. Не поглеждай надолу.

Къде надолу? Внезапно Бони разбра. Провря се покрай Мередит, която протегна ръка, за да я спре на ръба. Парапетът на балкона беше изтърбушен навън също като френските прозорци, така че Бони можеше да огледа двора под балкона. На тревата се забелязваше сгърчена фигура, която приличаше на счупена кукла, с изкривени крайници и прекършен под неестествен ъгъл врат. Русата й коса се бе разпиляла върху чернеещата се пръст в градината. Беше Сю Карсън.

Въпреки объркването, което връхлетя Бони, две мисли не й даваха мира. Едната беше, че Каролайн вече няма да има приятелка, с която да заформят четворка заедно с Бони и Мередит. А другата беше, че никак не е справел ниво всичко това да се случи точно на рождения ден на Мередит. Просто не беше честно.

 

 

— Съжалявам, Мередит. Не мисля, че в момента тя има сили за каквото и да било.

Бони чу гласа на баща си откъм входната врата, докато разбъркваше апатично подсладителя в чашата си с чай от лайка. Тутакси остави лъжичката. Нямаше нерви да седи дори минута повече в тази кухня. Трябваше да се махне.

— Идвам, татко — извика Бони.

Мередит изглеждаше почти толкова зле, колкото и през изминалата нощ — с изпито лице и тъмни сенки под очите. Устните й бяха стиснати в плътна тънка линия.

— Ще излезем с колата за малко — обясни Бони на баща си. — Може би ще се видим с някоя приятелка. В края на краищата нали тъкмо ти ни уверяваше, че не било опасно?

Какво би могъл да каже баща й? Господин Маккълоу сведе поглед към дребничката си дъщеря, вирнала упорито брадичка, наследена от него, която срещна твърдо погледа му. Той вдигна ръце.

— Вече е почти четири часа. Върнете се, преди да се стъмни — предупреди ги той.

— Хем твърдят, че нищо не е станало, хем искат да се пазим — каза Бони на Мередит, докато отиваха към колата й. Щом влязоха вътре, двете момичета веднага заключиха вратите.

Докато подкарваше колата, Мередит хвърли един поглед към Бони в знак, че напълно я разбира.

— Явно и твоите родители не ти вярват.

— О, те вярват на всичко, което им кажа… освен на най-важното. Как може да са толкова глупави!

Мередит се изсмя кратко.

— Трябва да погледнеш на това от тяхната гледна точка. Намират труп без никакви белези по него, освен причинените от падането. След това узнават, че в целия квартал осветлението е изгаснало заради повреда в мрежата на „Вирджиния Илектрик“. И накрая ни откриват, изпаднали в пълна истерия, а ние даваме доста странни отговори на техните въпроси. Кой е сторил това зло? Някакво чудовище с потни ръце. Но откъде знаем? Мъртвата ни приятелка Елена ни го е казала чрез спиритическата дъска. Чудно ли е, че не ни вярват?

— Сякаш никога досега не са виждали подобно нещо! — Бони удари с юмрук вратата на колата. — Но те го преживяха. Да не би онези кучета, които миналата година нападнаха Снежния бал, да бяха измислица? Наистина ли вярват, че убийството на Елена е фантазия?

— Те вече са забравили — отвърна Мередит тихо. — Ти сама предсказа, че ще стане така. Животът се върна в нормалния си ритъм и всички във Фелс Чърч се чувстват по-сигурни по този начин. Всички имат чувството, че все едно са се събудили от лош сън и последното, което искат, е да си го спомнят.

Бони само поклати глава.

— Пък и е много по-лесно да повярваш, че няколко момичета, тийнейджърки, са си поиграли със спиритическата дъска и че когато светлините са угаснали, те са се изплашили и са побягнали. А пък едната от тях дотолкова си изгубила ума, че изхвърчала направо през прозореца.

Момичетата се умълчаха за миг, сетне Мередит добави:

— Иска ми се Аларик да беше тук.

При нормални обстоятелства Бони би я сръгала в ребрата и би й отвърнала с леко цинична интонация: „И на мен също.“ Аларик беше един от най-красивите мъже, които някога бе виждала, нищо че беше двайсет и две годишен шантавеняк. Но сега се задоволи само да стисне недоволно ръката на Мередит.

— Не можеш ли някак да се свържеш с него?

— В Русия? Дори не зная къде точно в Русия е сега.

Бони прехапа устни. После се надигна от седалката.

Мередит караше надолу по Лий стрийт и вече наближаваха паркинга на тяхната гимназия, където отдалече се забелязваше многолюдна тълпа.

Двете с Мередит си размениха многозначителни погледи, а Мередит кимна.

— Да се отбием — рече. — Тъкмо ще видим дали те са по-умни от родителите си.

Бони видя озадачените лица, извърнали се към тях, докато колата бавно стигна до свободно място за паркиране. Когато двете излязоха, всички наоколо се отдръпнаха, за да им направят път да стигнат до центъра на тълпата.

Каролайн също беше там, обгърнала тялото си с ръце, разсеяно поклащайки кестенявата си коса.

— Няма да спим в тази къща, докато не я ремонтират — тъкмо обясняваше тя, потръпвайки в белия си пуловер. — Татко каза, че ще наемем апартамент в Херън, докато къщата не бъде напълно възстановена.

— Че каква е разликата? Сигурна съм, че той може да те проследи и до Херън — възрази й Мередит.

Каролайн се обърна, но зелените й очи избягнаха погледа на Мередит.

— Кой? — попита тя разсеяно.

— О, Каролайн, само не и ти! — ядоса се Бони.

— Искам само да се махна оттук — каза Каролайн. После вдигна очи и за миг Бони видя колко изплашена беше тя. — Не издържам повече. — И сякаш за да докаже думите си, още в следващата минута тя си запроправя път сред множеството.

— Остави я, Бони — рече Мередит. — Няма полза.

— От нея няма полза — разфуча се Бони. Щом като Каролайн, която знаеше, се държеше по този начин, то какво оставаше за другите?

Всъщност можеше да види отговора, изписан по лицата на учениците наоколо. Всички изглеждаха силно изплашени, все едно тя и Мередит бяха донесли със себе си някаква заразна болест. Сякаш двете с Мередит бяха проблемът.

— Не мога да повярвам — промълви Бони.

— Аз също не мога да повярвам — каза Диана Кенеди, която беше близка приятелка на Сю. Тя бе застанала най-отпред в тълпата, но не изглеждаше толкова смутена като останалите. — Вчера следобед разговарях със Сю и тя беше толкова въодушевена, толкова щастлива. Не може да е мъртва. — Диана се разплака. Приятелят й я прегърна, а още няколко момичета също се разридаха. Момчетата в тълпата пък запристъпваха мълчаливо, всички със сковани физиономии.

Бони усети лек прилив на надежда.

— Тя няма да е единствената загинала — додаде. — Елена ни каза, че целият град е застрашен. Елена каза още… — Противно на волята си Бони усети как гласът я замира. Забеляза как очите на всички се приковаха в нея, когато спомена името на Елена. Мередит беше права: те бяха загърбили всичко, което се бе случило миналата зима. И вече не й вярваха.

— Какво ви става на всички? — изрече тя отчаяно. Искаше й се да удари нещо. — Нима наистина мислите, че Сю сама се е хвърлила от балкона!

— Хората говорят — поде приятелят на Диана, но после вдигна безпомощно рамене. — Ами… нали си казала на полицията, че и Вики Бенет е била в стаята? А сега тя отново не е на себе си. И ти самата малко преди това си чула Сю да крещи: „Не, Вики, не!“

Бони имаше чувството, че вятърът я е съборил на земята.

— Вие си мислите, че Вики… о, Господи, вие не сте на себе си! Чуйте ме. Нещо ме сграбчи за ръката в онази къща и това не беше ръката на Вики. А пък самата Вики няма нищо общо с падането на Сю от балкона.

— А и между впрочем тя не е достатъчно силна, за да направи това — изтъкна Мередит. — Дори с мокри дрехи не тежи повече от четиридесет и три килограма.

Някой от по-задните редици промърмори нещо за това, че лудите често притежавали нечовешка сила.

— Нали Вики беше регистрирана в психиатрията…

— Елена ни каза, че е мъж! — развика се Бони, изгубила самообладание. Лицата, които се извърнаха към нея, бяха враждебни и непреклонни. Едва тогава забеляза една физиономия, от която й олекна. — Мат! Кажи им, че ти ни вярваш.

Мат Хъникът стоеше малко встрани, с ръце в джобовете, навел русокосата си глава. Но сега я вдигна и това, което Бони прочете в сините му очи, я накара да затаи дъх. Мат не я гледаше враждебно и непреклонно като останалите, но в очите му се четеше единствено равнодушие и отчаяние, което всъщност беше още по-лошо. Той само повдигна рамене, без да изважда ръце от джобовете си.

— Ако това има значение за теб, аз ти вярвам — заговори Мат. — Но какво значение има? И без това нищо няма да се промени.

За пръв път в живота си Бони изгуби дар слово. Мат беше разстроен след смъртта на Елена, но това…

— Той обаче й вярва — намеси се Мередит бързо, решила да се възползва от момента. — Какво трябва да направим, за да убедим и вас?

— Може би да ни свържеш с Елвис Пресли — извика някой, от което кръвта на Бони веднага кипна. Беше Тайлър. Тайлър Смолуд. Хилеше се като маймуна в ужасно скъпия си пуловер на Пери Елис^[1], демонстрирайки здравите си бели зъби.

— Не е толкова впечатляващо, колкото да получиш психарски имейл от мъртва кралица на красотата, но все пак е някакво начало — додаде Тайлър нагло.

Мат винаги бе твърдял, че тази усмивка си плаче за един як десен прав точно в носа му. Но сега дори и Мат, единственото момче в тълпата, което не беше физически по-слабо от Тайлър, само гледаше унило в краката си.

— Млъкни, Тайлър! Не знаеш какво се случи в онази къща — скастри го Бони.

— Е, очевидно и ти не знаеш повече. Може би ако не се беше крила във всекидневната, щеше да видиш какво се е случило. И тогава някой можеше да ти повярва.

Бони така се възмути, че не можа да каже нито дума. Остана да се взира в Тайлър с отворена уста, но след малко я затвори. Тайлър още чакаше реакцията й. И като разбра, че тя няма да заговори, отново й показа прекрасните си зъби.

— Готов съм да се обзаложа, че Вики го е направила — рече той, като смигна на Дик Картър, който някога беше приятел на Вики Бенет. — Тя всъщност е една силна малка сладурана, нали, Дик? Тя би могла да го направи. — Обърна се и добави презрително през рамо: — Или пък онзи Салваторе се е завърнал в града.

— Гадняр! — изкрещя Бони.

Дори и Мередит се развика гневно. Разбира се, само споменаването на Стефан се оказа достатъчно, за да настъпи бъркотия, може би Тайлър се беше надявал точно на това. Всеки се обърна към съученика до себе си и се развика тревожно, ужасено, възбудено. Особено развълнувани бяха момичетата.

Това сложи край на сбирката. И без това досега всички бяха настроени крайно подозрително, но от този момент нататък тълпата се разпръсна на групи от по двама или трима, които продължаваха да спорят разгорещено.

Бони ги изпрати с гневен поглед.

— Да предположим, че те ти повярват. Какво искаш да направят? — попита я Мат. Тя не бе забелязала кога се беше приближил до нея.

— Не зная. Каквото и да е, само да не стоят като агнета и да чакат да бъдат избити. — Погледна го в лицето. — Мат, добре ли си?

— Не зная. А ти добре ли си?

Бони се замисли.

— Не. Искам да кажа, че донякъде съм изненадана, че все пак съм сравнително добре, защото когато Елена умря, отначало просто не можех да го понеса, нито да го приема. Всичко, което се случи… Но пък и не бях толкова близка със Сю, а освен това… не зная! — Отново й се прииска да удари нещо. — Всичко това ми дойде прекалено много!

— Ти си полудяла.

— Да, полудяла съм. — Внезапно Бони осъзна какво изпитваше през целия ден. — Убийството на Сю беше не просто нещо грешно. То беше нещо зло. Истинско зло. И който го е направил, не бива да се измъкне просто така. Тогава светът би се превърнал в място, където всичко това може да се случва и да остава ненаказано… — Не събра сили, за да довърши.

— И тогава какво? Повече не искаш да живееш тук? Какво ще стане, ако светът действително е такъв?

Погледът му оставаше все така примиренчески, пълен с горчивина и болка. Бони беше потресена, но все пак заяви твърдо:

— Няма да позволя да е такъв. Нито пък ти.

Той само я изгледа така, сякаш беше дете, настояващо, че Дядо Коледа съществува.

— Ако очакваме другите да ни възприемат насериозно — обади се Мередит, — по-добре ще е самите ние да се възприемаме насериозно. Елена се свърза с нас. Тя иска да направим нещо. Ако сега наистина вярваме в това, по-добре ще е да си изясним какво е то.

Лицето на Мат се сгърчи при споменаването на Елена. Бедничкият, ти още си влюбен в нея, както и преди, помисли си Бони. Само се чудя дали нещо може да те накара да я забравиш?

— Ще ни помогнеш ли. Мат? — попита го тя.

— Ще помогна — обеща тихо Мат. — Но още не зная какво смяташ да правиш.

— Смятаме да спрем този ненормалник, преди да е убил още някого — обясни му Бони. За пръв път осъзна, че тъкмо това възнамеряваше да стори.

— Сама? Защото ти си сама, трябва да си наясно с това.

— Ние сме сами — поправи го Мередит. — Тъкмо това се опита да ни каже Елена. Тя каза, че трябва да направим магия за призоваване, за да поискаме помощ.

— Някаква лесна магия само с две съставки — припомни си Бони тази подробност от съня си. Сега беше силно развълнувана. — Каза още, че вече ми е съобщила тези две съставки… само дето не е.

— Снощи тя каза, че имало разрушаваща намеса, която смущава връзката с нея — рече Мередит. — Сега на мен всичко това ми звучи като обикновен сън. Мислиш ли, че момичето, с което си пила чай, наистина е било Елена?

— Да — заяви Бони уверено. — Искам да кажа, че зная, че всъщност не сме били на никакво шантаво чаено парти в Топлите извори, но си мисля, че Елена е изпратила това съобщение в мозъка ми. И тогава се намеси нещо, което я победи и я изтласка оттам. Но тя се съпротивляваше и накрая, макар и съвсем за кратко, успя да си възвърне контрола върху ситуацията.

— Добре. Тогава това означава, че трябва да се концентрираме върху началото на съня, когато Елена все още е можела да осъществява връзка с теб. Но ако това, което ти е казала, вече е било изопачено от нечие влияние, може би ще е изглеждало странно. Може да става дума точно за това, което е казала, може да е нещо, което е направила…

Бони вдигна ръката си, за да докосне къдриците си.

— Коса! — извика тя.

— Какво?

— Коса! Попитах я кой й прави косата и после си поговорихме за това, а тя подхвърли: „Косата е много важна“. Мередит, помниш ли… снощи, когато се опита да ни съобщи съставките, първата буква на едната от тях беше К!

— Това е! — Черните очи на Мередит заблестяха. — Сега трябва само да се досетим и за другата съставка.

— Но аз зная коя е! — Смехът на Бони бликна като водопад. — Тя ми го каза веднага, след като поговорихме за косата, а аз си казах, че ми се струва доста странна. Точните й думи бяха: „Кръвта също е важна.“

Мередит затвори очи, за да обмисли току-що казаното от Бони.

— Ами снощи спиритическата дъска ни каза „Кръвкръвкръв“. Помислих си, че това е още нещо, което ни заплашва, но не е било така — заговори Мередит, като отвори очи. — Бони, мислиш ли, че сме на прав път? Че това са двете съставки или трябва да започнем да си блъскаме главите заради онази тъмна слуз и мишката в сандвичите?

— Това са съставките — заяви Бони твърдо. — Точно те се използват в магиите за призоваване. Сигурна съм, че в книгите за магии на келтите мога да открия ритуал, в който се използват коса и кръв. Просто трябва да си представим този, когото трябва да призо…

Бони изведнъж спря да говори и ги погледна объркано от мисълта, преминала през главата й.

— Отдавна се питах кога ще се сетиш — обади се Мат, произнасяйки най-дългото си изречение от доста време насам. — Проблемът е, че не знаеш кого трябва да призовем, нали?