Л. Дж. Смит
Тъмното обединение (13) (Книга четвърта)

13

14 юни, петък

23 ч. 45 м.

„Мило дневниче,

О, Господи, какво ще правим?

Това се оказа най-дългата седмица в живота ми. Днес беше последният ден в училище и утре Стефан ще замине. Отива в Европа, за да търси вампир, който е бил превърнат в такъв от Клаус. Каза, че никак не му се иска да ни остави незащитени, но бил длъжен да замине.

Не можахме да намерим Тайлър. Колата му бе изчезнала от гробището, обаче той не се появи в училището. Нямаше го дори на последните изпити през тази седмица. Не че ние останалите се справихме кой знае колко добре. Щеше ми се и в гимназията «Робърт Е. Лий» последните изпити да са като в онези училища, където изпитите се провеждат преди завършването. Толкова съм объркана, че напоследък не зная дали пиша на английски, или на суахили.

Мразя Клаус. От това, което видях, окончателно се убедих, че е луд, също като Катрин… но още по-жесток. Това, което направи с Вики… но за това дори не ми се говори, защото отново ще ревна. Той просто си е поиграл с нас на купона у Каролайн, буквално като котка с мишка. Изглежда обаче, че знае много за нас. Не говори като чужденец, не като Стефан например, когато пристигна в Америка. Проклетият Клаус знае всичко за живота на американците, дори и шлагерите от петдесетте. Може би е бил тук за известно време…“

Бони спря да пише. Мислите й бясно препускаха. През цялото време те си мислеха единствено как да намерят жертва на Клаус някъде в Европа, сред европейските вампири. Но ако се съдеше по говора на Клаус, той очевидно отдавна пребиваваше в Америка. Не звучеше като чужденец. И избра за нападението си деня, който съвпадна с рождения ден на Мередит…

Бони скочи от стола, посегна към телефона и набра номера на Мередит. Отсреща отговори сънен мъжки глас.

— Господин Сулес, аз съм Бони. Мога ли да говоря с Мередит?

— Бони! Не знаеш ли кое време е сега?

— Да. — Бони бързо обмисли вариантите. — Но става дума за… за последния изпит, който имахме днес. Моля ви, трябва да говоря с нея.

Последва продължителна пауза, но накрая се чу една тежка въздишка.

— Почакай една минута.

Докато чакаше, Бони нетърпеливо тропаше с пръсти по апарата. Най-после се чу изщракване от другия телефон.

— Бони? — долетя гласът на Мередит. — Какво има?

— Нищо. Искам да кажа… — Бони трябваше да бъде много внимателна, понеже имаше вероятност бащата на Мередит да ги подслушва от другия телефон. — Става дума за… онзи германски проблем, върху който работехме. Сигурно си спомняш. Онзи, за който си мислехме на последния изпит. Помниш колко упорито търсихме някого, който да може да ни помогне да решим проблема, нали? Е, мисля, че зная кой може да е той.

— Знаеш? — Бони се досети, че в момента Мередит забързано търси най-подходящите думи. — Е… кой е той? Ще трябва ли да се звъни на големи разстояния?

— Не — отрече Бони. — Няма да се наложи. Касае се за някого, който е много по-близо, Мередит. Много близо. Всъщност може да се каже, че той е буквално в задния ти двор, като клон от семейното родословно дърво.

Настъпи продължителна тишина и Бони се зачуди дали Мередит още е на телефона.

— Мередит?

— Мисля си за нещо. Това решение свързано ли е с някакво съвпадение?

— Не. — Бони се отпусна и леко се усмихна, макар че усмивката й си оставаше мрачна. Мередит бе разбрала. — По-скоро е случай, който доказва, че всичко в историята се повтаря. При това се повтаря съзнателно, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да. — Звучеше така, сякаш се възстановяваше от някакъв шок. — Знаеш ли, мисля, че може би имаш право. Но остава още един проблем: да убедим тази личност да ни помогне.

— Смяташ ли, че може да е проблем?

— Би могло. Понякога хората много се вълнуват на изпит. Понякога дори си загубват ума.

Сърцето на Бони замря. Това не й бе хрумнало. Какво ще стане, ако се окаже, че той не може да им каже? Ами ако вече е напълно превъртял?

— Е, можем поне да опитаме — заяви тя, като се постара гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-оптимистично. — Утре ще трябва да опитаме.

— Добре. Ще те взема в девет. Лека нощ, Бони.

— Лека нощ, Мередит — отговори Бони. — Извинявай.

— Не, мисля, че така стана по-добре. За да не се повтаря историята до безкрай. Дочуване.

Бони натисна бутона за прекъсване на връзката. После остана неподвижна за няколко минути, все още с пръст върху бутона, загледана в стената. Накрая остави телефона и отново взе дневника. Постави точка на последното изречение и дописа още едно:

„Утре отиваме да се срещнем с дядото на Мередит.“

— Аз съм глупак — рече Стефан на Мередит на следващия ден. Пътуваха за Западна Вирджиния към психиатричната клиника, в която дядото на Мередит беше пациент.

— Всички сме глупаци. С изключение на Бони — заяви Мат. Въпреки че беше силно разтревожена, Бони усети как я обля топла вълна на благодарност.

Но Мередит само поклати глава, без да отклонява поглед от шосето пред себе си.

— Стефан, престани да се упрекваш. Не си знаел, че Клаус е нападнал купона на Каролайн точно на годишнината от нападението му срещу дядо ми. А на нас с Мат не ни хрумна, че Клаус може да е живял от много години в Америка, защото не сме го чули как говори. Ние си мислехме само за хора, които може да е нападал в Европа. Единствено Бони успя да свърже всичко в едно цяло, защото тя имаше достъп до цялата информация.

Бони й се изплези. Мередит я видя в огледалото за обратно виждане и повдигна вежди.

— Само не се възгордявай.

— Няма, защото скромността е едно от най-очарователните ми качества — отвърна Бони.

Мат само изсумтя, но после каза:

— Аз продължавам да си мисля, че беше много умно.

С което дрязгите между двете приятелки отново се възобновиха.

 

 

Психиатричната клиника се оказа ужасно потискащо място. Бони се опита с всички сили да прикрие ужаса и отвращението си, но знаеше, че не е успяла да заблуди Мередит. Докато вървеше по дългите коридори, раменете на приятелката й бяха решително изправени и опънати в знак на предизвикателна гордост. Но Бони, която я познаваше от толкова много години, разбираше, че под тази гордост се крие дълбоко унижение. Родителите на Мередит възприемаха състоянието на дядо й като петно върху честта на семейството, за което не трябваше да се споменава пред външни хора.

А ето че сега Мередит за пръв път бе принудена да разкрие пред външни хора тази тъй старателно пазена семейна тайна. Бони усети как я обля вълна на любов и възхищение към приятелката й. Такава си беше нейната Мередит: всичко вършеше без излишен шум и суетене, с достойнство, като същевременно на никого не позволяваше да узнае какво й струва всичко това. Но все пак психиатричната клиника си оставаше ужасно място.

Не че вътре беше препълнено с беснеещи маниаци или нещо подобно. Пациентите изглеждаха чисти и добре обгрижвани. Но имаше нещо потискащо… може би свързано с миризмата както във всяка болница, където стриктно се поддържа стерилност, а също от гледката на големия брой неподвижни инвалидни колички в коридорите или безизразните погледи на болните, от което на Бони й идеше да се обърне и да побегне към изхода.

Лечебното заведение за душевно болни по-скоро имаше вид на сграда, пълна със зомбита. Бони видя една старица, върху чийто розовеещ се скалп се забелязваше само тънък слой бели коси, отпуснала глава върху маса до някаква гола пластмасова кукла. Бони с отчаяна въздишка се отдалечи от нея. В следващия миг Мат протегна ръка към нейната. Продължиха да следват вървящата отпред Мередит, докато си стискаха до болка ръцете.

— Това е неговата стая.

Вътре видяха още едно зомби с побеляла коса, като тук-там бяха останали няколко косъма, черни като косата на Мередит. Цялото му лице беше в бръчки, а очите — с празен поглед, влажни и със зачервени клепачи.

— Дядо — заговори го Мередит, като коленичи пред инвалидната му количка. — Дядо, това съм аз, Мередит. Дойдох да те видя. Искам да те питам нещо важно.

Очите на стареца въобще не примигнаха.

— Понякога ни познава — рече Мередит тихо, без да влага емоции. — Но напоследък — не.

Старецът само продължи да гледа втренчено.

Стефан приклекна до нея.

— Позволи ми да опитам — предложи й той. Вгледа се съсредоточено в набръчканото лице на дядото на Мередит и започна да му говори, тихо, утешаващо, както бе говорил на Вики.

Но замъглените черни очи на стареца отново не реагираха, а продължиха да се взират все така невиждащо. Единственото му помръдване беше лекото, но непрекъснато треперене на кокалестите ръце, отпуснати на дръжките на инвалидната количка.

Независимо какво се опитваха да направят Мередит или Стефан, това си оставаше единствената реакция, която можаха да изтръгнат от него.

Накрая и Бони се опита да помогне, като прибягна до психическите си способности. Успя да долови нещо в дядото на Мередит, някаква искрица живот в скованата му фигура. Но не успя да я разгадае.

— Съжалявам — въздъхна тя, като се отдръпна и отмахна косата, паднала на челото й. — Няма полза. Нищо не мога да направя.

— Може би трябва да дойдем друг ден — предложи Мат, но Бони знаеше, че това няма да помогне. Утре Стефан потегляше за Европа, така че нямаше да разполагат с друга възможност за посещение. А отначало идеята им се стори толкова добра… От топлината, която я бе сгрявала допреди малко, сега бе останала единствено пепелта на съкрушената надежда. Сърцето й се бе свило от отчаяние. Като се обърна, видя, че Стефан вече излизаше от стаята.

Мат я подхвана под ръка, за да й помогне да се изправи и да я изведе навън. И след като се задържа за момент с обезкуражено сведена глава, Бони се остави Мат да я поведе към вратата. Трудно й беше дори да събере достатъчно енергия, за да премества краката си. Озърна се назад унило, за да провери дали Мередит идва след тях…

И изпищя. Мередит беше застанала в средата на болничната стая, с лице към вратата, с разочаровано изражение. Но зад нея фигурата в инвалидната количка най-после се размърда. Помръдна рязко, но безмълвно, надигна се още малко, с широко отворени зачервени очи и още по-широко отворена уста. В този миг дядото на Мередит приличаше на човек, скачащ от високо — с разперени ръце и уста, отворена за беззвучен вик. Писъкът на Бони отекна от стените.

После всичко се разви мълниеносно. Стефан моментално се втурна назад, Мередит рязко се завъртя, Мат сграбчи Бони за ръката. Но старецът не скочи от инвалидната количка. Понеже беше много висок, той продължаваше да се извисява над тях, вперил поглед някъде над главите им, където може би виждаше нещо, което никой друг не можеше да види. От устата му най-после се отрониха някакви звуци, за да оформят единствената дума, която можеше да се разбере от неговия вой.

— Вампир! Вампиииир!

Санитарите нахлуха в стаята, изблъскаха настрани Бони и останалите, за да укротят стареца. Техните викове още повече засилиха суматохата.

— Вампир! Вампир! — продължаваше да стене дядото на Мередит, сякаш искаше да предупреди целия град. Бони започна да изпада в паника… нима старецът имаше предвид Стефан? Обвиняваше ли го?

— Моля ви, веднага трябва да си тръгнете. Съжалявам, но трябва да напуснете клиниката — нареди им една от сестрите.

Набързо ги избутаха към вратата, макар Мередит да се опита да се съпротивлява.

— Дядоооо!…

— Вампир! — не преставаше да стене старецът с нечовешки глас.

И после:

— Ясеново дърво! Вампир! Ясеново дърво…

Вратата здраво се захлопна зад тях.

Мередит ахна, едва сдържаща сълзите си. Бони заби нокти в ръката на Мат. Стефан се обърна към тях с шокиран поглед.

— Вече ви казах, че трябва да си вървите — нетърпеливо им повтаряше изнервената медицинска сестра, ала никой от четиримата не й обърна внимание. Те се спогледаха с объркани изражения.

— Тайлър ни каза, че само един вид дърво може да го нарани… — заговори Мат.

— Ясеново дърво — каза Стефан.

 

 

— Трябва да разберем къде се крие — каза им Стефан, докато пътуваха към Фелс Чърч. Беше се настанил зад волана веднага след като Мередит изпусна ключовете, докато се опитваше да отвори вратата на колата. — Ако действаме бързо, той няма да се усети.

Зелените му очи блестяха от странната смесица от триумф и мрачна решителност, докато говореше забързано и накъсано. Май всички са на ръба на нервна криза, помисли си Бони, сякаш цяла нощ се бяха тъпкали с амфетамини. Нервите им до такава степен бяха изопнати, че можеше да се очаква какво ли не. Освен това тя имаше и предчувствие за наближаващ катаклизъм. Сякаш всички събития, случили се от рождения ден на Мередит насам вървяха към своя край.

Тази нощ, помисли си тя. Тази нощ всичко ще приключи. Приличаше на странно съвпадение, че ще бъде тъкмо в навечерието на лятното слънцестоене.

— В навечерието на кое? — попита Мат.

Тя дори не бе осъзнала, че беше говорила на глас.

— В навечерието на лятното слънцестоене — обясни му. — Пада се днес. Денят преди лятното слънцестоене.

— Ясно. И това ли е от ритуалите на друидите?

— Те са го празнували — потвърди Бони. — За тях е бил подходящ ден за магии, защото бележи смяната на сезоните. И… — поколеба се тя — е, всъщност е ден като всички други празници, като Хелоуин или зимното слънцестоене. Или денят, в който границата между видимия и невидимия свят е най-тънка. Както са казвали друидите, в такъв ден можеш да виждаш духовете. Когато се случват най-странни събития.

— Събитията — продължи Стефан, като отби колата от магистралата по пътя към Фелс Чърч — тепърва ще се случат.

Никой от тях обаче не подозираше колко скоро ще стане това.

 

 

Госпожа Флауърс беше в задната градина. Те продължиха с колата направо към пансиона, за да се видят с нея. Тя окастряше розите, затова около нея се разнасяше аромат на лято.

Госпожа Флауърс се намръщи и примигна, когато те се струпаха около нея и започнаха да я разпитват един през друг къде може да се намери ясен.

— По-бавно, говорете по-спокойно — промърмори старицата, докато ги оглеждаше изпод ръба на сламената си шапка. — Какво ви трябва? Ясен? Има един точно там зад онези дъбове в дъното на градината. Но почакайте малко — добави, щом те се втурнаха натам.

Стефан отряза един клон от дървото със сгъваемия нож, който Мат извади от джоба си. Откога ли е започнал да носи този нож, запита се Бони. Зачуди се също какво ли си е помислила за тях госпожа Флауърс, когато се върнаха обратно при нея. Двете момчета мъкнеха на раменете си двуметров клон заедно с листата по него.

Но госпожа Флауърс само ги изгледа, без да каже нещо. Но щом наближиха къщата, тя извика след тях:

— Пристигна един пакет за теб, момче.

Стефан обърна глава, все още с клона на рамото си.

— За мен?

— Отгоре е написано твоето име. Един пакет и едно писмо. Намерих ги днес следобед, оставени до входната врата. Занесох ги горе в стаята ти.

Бони погледна към Мередит, после към Мат и Стефан, които също я изгледаха озадачено. Надвисналото във въздуха очакване внезапно натежа и стана почти непоносимо.

— Но от кого може да е? Кой може да знае, че ти си тук… — заговори Бони, докато се изкачваха по стъпалата към тавана. И тогава се закова на място. Цялата се скова от страх. В нея се всели някакво зловещо предчувствие като досадна муха, но тя го пропъди. Не сега, помисли си девойката, не сега.

Но нямаше как да не погледне пакета, оставен за Стефан. Момчетата опряха ясеновия клон на стената и отидоха да го видят — дълъг, плосък, увит в кафява амбалажна хартия, с оставен бежов плик върху него.

Отпред с познатия разкривен почерк бе надраскано само името Стефан.

Почеркът от огледалото.

Всички се втренчиха в пакета, сякаш вътре имаше скорпион.

— Внимателно — спря го Мередит, когато Стефан бавно протегна ръка към него. Бони знаеше какво има предвид. Самата тя имаше чувството, че тази пратка може да експлодира или да изпусне отровен газ, или да се превърне в нещо с остри зъби и нокти.

Пликът, който Стефан взе, беше квадратен и от скъпа лъскава хартия. Като покана за бал от някой принц, помисли си Бони. Но странно, по него се виждаха отпечатъци от мръсни пръсти, а краищата му бяха зацапани. Е, това бе лесно обяснимо… Клаус не изглеждаше много чист в онзи сън.

Стефан го огледа отпред и отзад, преди да го отвори. Извади отвътре най-обикновен лист, какъвто можеше да се намери във всяка книжарница. Тримата му спътници се доближиха до него, за да надникнат през рамото му, докато го разгъваше. После Мат възкликна учудено:

— Ама какво… та той е празен!

Така беше. Беше празен от двете страни. Стефан отново го повъртя в ръцете си, за да го огледа по-внимателно. Лицето му оставаше напрегнато и непроницаемо. Останалите се успокоиха, като само въздъхнаха отвратено. Глупава шега. Мередит посегна към пакета, който изглеждаше доста плосък, и бе напълно възможно също да се окаже празен, когато Стефан внезапно се вцепени и само изсъска тревожно. Бони набързо се огледа и подскочи. Ръката на Мередит застина върху пакета, а Мат шумно изруга.

Докато Бони смаяно гледаше, върху празния лист, който Стефан здраво стискаше с двете си ръце, започнаха да се появяват букви — черни, с дълги ченгели, сякаш всяка буква беше изсечена от невидим нож. И докато четеше написаното, в нея се надигна ужасен страх.

„Стефан…

Ще се опитаме ли да разрешим всичко това като джентълмени? Държа при мен едно момиче. Ела, след като се стъмни, в старата фермерска къща в гората и ще си поговорим, но само ние двамата. Ела сам и аз ще я пусна. Ако доведеш още някого, тя ще умре.“

Нямаше подпис, но най-отдолу се изписа:

„Това е само между мен и теб.“

— Какво момиче? — настойчиво попита Мат, като погледна Бони, после и Мередит, сякаш за да се увери, че те са тук. — Какво момиче?

С рязко движение елегантните пръсти на Мередит разкъсаха опаковката на пакета и извадиха това, което се намираше вътре: бледозелен шал на лозови листа и гроздове. Бони отлично помнеше този шал и споменът веднага я връхлетя. Конфети и подаръци за рожден ден, орхидеи и шоколад.

— Каролайн — прошепна тя и затвори очи.

Последните две седмици бяха толкова странни, толкова различни от обичайния живот в училището, че тя почти бе забравила за съществуването на Каролайн. Каролайн бе отишла временно в друг град, за да избяга от опасността, за да е на сигурно място… но Мередит й беше казала още в началото: сигурна съм, че той може да те проследи и до Херън.

— Той отново ни изигра — промърмори Бони. — Засега ни беше оставил на мира, дори успяхме да отидем на свиждане на дядо ти, Мередит, а после…

— Сигурно и това е знаел — съгласи се Мередит. — Той би трябвало да е наясно, че търсим негова жертва. А ето че сега се готви да ни матира. Освен ако… — В черните й очи внезапно проблесна искра на надежда. — Бони, не мислиш ли, че Каролайн може да е изпуснала шала в нощта на купона? И той просто да го е взел от пода?

— Не. — Зловещото предчувствие жужеше все по-силно и настроението на Бони съвсем повехна, докато се опитваше да го пропъди. Тя не искаше, не желаеше да знае. Но в едно поне беше сигурна: това не бе блъф. Клаус действително беше отвлякъл Каролайн.

— Какво ще правим сега? — тихо попита тя.

— Зная какво няма да направим. Няма да играем по свирката му — отвърна Мат. — „Да разрешим всичко това като джентълмени“… та той е измет, а не джентълмен. Това е капан.

— Разбира се, че е капан — заговори Мередит нетърпеливо. — Той изчака да открием как можем да го победим и сега се опитва да ни разедини. Но няма да стане!

Бони следеше с все по-голямо притеснение промяната в изражението на Стефан. Докато Мат и Мередит разговаряха с възмутен тон, Стефан тихо сгъна писмото и го постави обратно в плика. Сега стоеше загледан в плика и пакета, със сковано лице, без да обръща внимание на нищо около себе си. Именно погледът на зелените му очи изплаши Бони.

— Можем да го нападнем — предложи Мат. — Нали така, Стефан? Какво ще кажеш?

— Според мен — процеди Стефан внимателно, концентрирайки се върху всяка дума, — след като се стъмни, трябва да отида в гората.

Мат кимна и като опитен куотърбек веднага започна да съставя план.

— Добре, ти ще отидеш, за да му отвлечеш вниманието. А междувременно ние тримата ще…

— Вие тримата — продължи Стефан натъртено, като се обърна към Мат — ще се приберете по домовете си. В леглата си.

Последва пауза, която се стори безкрайна на Бони, чиито нерви бяха опънати до скъсване. Останалите гледаха учудено към Стефан.

Накрая Мередит заяви с престорено оптимистичен тон:

— Само че ще ни бъде трудно да го заловим, докато сме в леглата си, освен ако той не бъде така любезен да ни направи посещение.

Това поразчупи напрежението и Мат отново се обади, след като изпусна дълго сдържаната си въздишка:

— Добре, Стефан, разбирам как се чувстваш след всичко това, но…

Стефан веднага го прекъсна.

— Аз съм съвсем сериозен, Мат. Клаус е прав, това е между него и мен. Освен това той се заканва, че ако не отида сам, Каролайн ще пострада. Така че ще отида сам. Това е моето решение.

— Това е твоето погребение! — избухна Бони. Малко оставаше да изпадне в истерия. — Стефан, ти си полудял. Не можеш да отидеш.

— Само гледай.

— Ние няма да ти позволим да…

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш, колкото и да се опитваш? — попита я Стефан, като се обърна към нея.

Този път тишината беше непоносимо потискаща. Загледана в него, Бони усети как Стефан се променя буквално пред очите й. Лицето му се изостри, стойката му стана различна, което й напомни за силните му, гъвкави като на хищник мускули, скрити от дрехите. Изведнъж той стана някак си далечен, чужд дори. И плашещ.

Бони извърна поглед.

— Нека да бъдем по-разумни — предложи Мат, явно решил да смени тактиката си. — Първо да се успокоим и да поговорим за това какво може…

— Няма какво толкова да говорим. Аз отивам. Но вие не.

— Не заслужаваме това, Стефан — обади се Мередит. Бони й беше благодарна, че говореше с толкова разумно овладян глас. — Добре, ти можеш да ни разкъсаш на парчета. Няма да споря повече, всичко вече е ясно. Но след всичко, което преживяхме заедно, заслужаваме поне да го обсъдим, преди да отидеш там.

— Това е и наша битка. Кога реши, че е само твоя? — попита Мат.

— Когато открих кой е убиецът! — отговори му Стефан. — Именно заради мен Клаус се е появил тук.

— Не, не е! — възрази Бони. — Ти ли накара Елена да убие Катрин?

— Аз тласнах неволно Катрин да се върне при Клаус! И оттам е започнало всичко. Пак аз забърках Каролайн в тази история. Ако не бях аз, тя нямаше да намрази Елена и никога нямаше да се захване с Тайлър. Така че сега съм отговорен и за нея.

— Ти просто искаш да повярваш в това. — Бони почти крещеше. — Клаус мрази всички ни! Наистина ли мислиш, че ще те остави да се върнеш жив? Смяташ ли, че нас ще ни остави на мира?

— Не — рече Стефан и взе клона от ясен, опрян на стената. Извади от джоба си ножа, който Мат му беше дал, за да окастри клончетата и да го превърне в гладък прът, по-точно в право копие.

— О, чудесно, ти ще се втурнеш в самотна битка! — извика Мат ядосано. — Не разбираш ли колко е глупаво това? Направо ще се натикаш в неговия капан! — Пристъпи крачка към Стефан. — Може би не вярваш, че ние тримата можем да те спрем…

— Не, Мат — рече Мередит тихо, но въпреки това гласът й се чу ясно в стаята. — Това няма да доведе до нищо добро. — Стефан погледна към нея, очите му се присвиха, но тя отвърна на погледа му със спокойно изражение. — Явно твърдо си решил да се срещнеш сам с Клаус. Добре. Но преди да тръгнеш, искаме поне да сме сигурни, че имаш шансове да го победиш. — И тя най-хладнокръвно започна да откопчава най-горните копчета на блузата си.

Бони едва не подскочи, макар преди една седмица същото да й бе хрумнало и на нея. Само че тогава, за Бога, бяхме само аз и Стефан, помисли си тя. После сви рамене. Насаме или пред други хора, какво значение има сега?

Погледна към Мат, по чието лице бе изписано смайване. После видя как веждите на Мат се извиха и върху физиономията му се изписа онова упорито, непреклонно изражение, до което той прибягваше, когато искаше да всее ужас в играчите на противниковите отбори на футболното игрище. Сините му очи се извърнаха към нея и тя кимна, като вирна брадичка. Без да отрони и дума, Бони дръпна ципа на тънкото яке, което носеше, докато Мат вече събличаше тениската си.

Стефан изгледа тримата един по един, докато се събличаха с мрачни лица в стаята му, опитвайки се да сподави изненадата си. Но накрая поклати глава и премести белеещия се прът пред себе си като оръжие.

— Не.

— Не ставай глупав, Стефан — озъби се Мат. Дори и сред всеобщото объркване в този мъчителен момент нещо в Бони трепна при вида на оголената гръд на Мат. — Ето ни нас тримата. Ще можеш да поемеш достатъчно от нас, без да ни нараниш.

— Казах не! Не бих го направил поради каквато и да било причина. И няма да се боря срещу злото със зло. Мислех си, че поне ти разбираш това. — Стефан изгледа Мат с горчивина.

— Разбирам само, че отиваш на сигурна смърт! — кресна Мат.

— Той е прав! — Бони притисна пръсти върху устните си. Цялата тази лудница вече започваше да й действа на нервите. Не искаше да го пусне в гората, но нямаше сили да му се противопостави. Присви рамене и усети как нещо я пронизва, когато отново чу нечии думи в съзнанието си.

— Никой не може да се пребори с него и да оцелее — повтори тя думите с болка в гласа. — Вики каза това и се оказа истина. Усещам го, Стефан. Никой не може да се пребори с него и да оцелее.

За миг, но само за миг, й се стори, че той може и да се вслуша в думите й. Но сетне лицето му отново придоби сурово изражение и той заговори студено:

— Не е твой проблем. Остави ме аз да се тревожа за това.

— Но ако няма начин да бъде победен… — започна Мат.

— Бони не каза точно това! — прекъсна го Стефан ядосано.

Напротив! Какви ги говориш, по дяволите? — кресна Мат. Трудно можеше някой да изкара Мат от нерви, но след като веднъж се ядосаше, за Мат беше още по-трудно да се успокои. — Стефан, вече много ми се насъбра…

— И на мен! — разкрещя се Стефан. Бони никога досега не го бе чувала да говори толкова грубо. — Прилошава ми от всички вас, от вашите спорове и мекушавост и въобще от цялата тази суматоха! Това си е мой проблем.

— Мислех, че сме един отбор — извика Мат.

— Ние не сме отбор. Вие сте само сбирщина от глупави човешки същества! Дори и след всичко, което ви се случи, дълбоко в себе си искате да си живуркате, докато не ви отнесат в малките ви безопасни гробове! Аз не съм като вас и не искам да бъда! Останах толкова дълго с вас, защото бях принуден, но вече трябва да се сложи край на всичко това. — Той ги огледа още веднъж и продължи вече по-хладнокръвно, натъртвайки всяка дума: — Не се нуждая от нито един от вас. Не ви искам с мен и не искам никой да върви подире ми. Само ще объркате и провалите стратегията ми. Ще убия всекиго, който поеме след мен.

И след още един последен, изпълнен с ненавист поглед той се обърна и излезе.