Л. Дж. Смит
Пробуждането (5) (Книга първа)

5

Огромната пълна луна пръскаше сиянието си, когато Стефан се върна в пансиона. Беше замаян както от умората, така и от голямото количество кръв, която бе погълнал. Отдавна не се беше насищал толкова обилно. Но изригването на импулса от дива Сила в гробището го бе довело едва ли не до лудост, бе разтърсило вече отслабналия му самоконтрол. Все още не бе сигурен откъде се бе появила Силата. От скривалището си сред сенките бе наблюдавал момичетата, когато страстта изригна в него и принуди момичетата да побягнат. А той остана раздвоен между страха да не паднат в реката и желанието да проучи Силата и да открие източника й. Накрая я последва, защото не можеше да понесе мисълта тя да бъде наранена.

Нещо черно размаха криле сред гората, когато трите момичета достигнаха до моста, осигуряващ безопасността им. Но дори изострените от нощните бдения сетива на Стефан не успяха да разпознаят какво бе това. Все пак остана загледан в тази посока, докато тя и другите две момичета не поеха по пътя, водещ до града. Едва тогава отново се върна на гробището.

Сега то беше пусто, прочистено от това, което доскоро е било там. На земята бе останала само една тънка копринена лента, която за очите на простосмъртните би изглеждала сива в мрака. Но той виждаше истинския й цвят и като я стисна между пръстите си, я поднесе бавно към устните си. Тогава усети уханието на косата й.

Спомените отново го връхлетяха. Почувства се толкова зле, когато хладното сияние на ума й дразнеше съзнанието му. Но да бъде в една и съща класна стая с нея в училището, да усеща присъствието й зад себе си, да вдъхва нежното ухание на кожата й, обгръщащо го отвсякъде, се оказа много повече, отколкото можеше да понесе.

Чуваше всяко нейно вдишване, долавяше топлината на дъха й, сгряваща съвсем леко гърба му. Струваше му се дори, че чува биенето на сърцето й. И накрая за свой ужас откри, че е безсилен пред копнежа. Езикът му облизваше напред–назад кучешките му зъби, докато се наслаждаваше на болезненото удоволствие, което се натрупваше в тях, насърчаваше го. Нарочно остана така, наострил обонянието си, за да вдъхва уханието й, да позволи на виденията да го обземат, за да завладеят изцяло съзнанието му. Колко нежна можеше да бъде кожата на врата на едно момиче, как неговите устни отначало щяха да я погалят също тъй нежно, обсипвайки я с леки целувки тук и там, докато не достигне жадуваната вдлъбнатина на гърлото й. Мястото, където ударите на сърцето й най-силно отекват под деликатната кожа. И как най-после ще разтвори устни, за да оголи острите си като кинжали зъби, които отдавна го боляха, и ще…

Не. Сепна се от унеса си с рязко движение. Сърцето му биеше като побесняло. Цялото му тяло трепереше. Току-що бе свършил часът и целият клас се втурна навън. Оставаше му само да се надява никой да не го е следил отблизо.

Когато тя го заговори, той не можа да повярва, че беше в състояние да я гледа лице в лице, докато вените му изгаряха и цялата му горна челюст се стягаше от болка. За миг се изплаши, че ще изгуби контрол върху тялото си, че ръцете му ще се вкопчат в раменете й и че ще я обладае пред всички присъстващи. Нямаше представа как да се измъкне от този капан. След малко успя все пак да пренасочи енергията си, за да се извини с непоколебим тон, смътно съзнаващ, че в никакъв случай не бива да използва Силите. Нямаше значение, защото дори и без тях той във всяко едно отношение превъзхождаше простосмъртните момчета, които сега се опитваха да го надиграят на футболното игрище.

Зрението му бе по-остро, рефлексите по-бързи, мускулите по-силни. Точно тогава обаче една ръка го шляпна по гърба и гласът на Мат проехтя в ушите му:

— Поздравления! Добре дошъл в отбора!

Като се вгледа в това честно усмихнато лице, Стефан бе обзет от срам. Ако знаеше само кой съм аз всъщност, нямаше да ми се усмихваш така сърдечно, помисли си мрачно той. Ще спечеля това състезание чрез измама. А момичето, което обичаш — защото я обичаш, нали? — точно сега изцяло е обсебило мислите ми.

Тя остана в мислите му въпреки усилията му през този следобед да я пропъди от съзнанието си. Слепешката бе бродил из гробището, изтласкан от гората под въздействието на Сила, която не можеше да проумее. Веднъж, след като я бе видял, трябваше непрекъснато да се бори със себе си, да се опитва да се пребори с желанието си, докато Силата принуди нея и приятелките й да се спасяват с бягство. И тогава той се бе завърнал у дома… но само за да се нахрани. След като изцяло бе изгубил контрола върху себе си.

Не можеше да си спомни какво точно се бе случило, как бе позволил да се стигне дотам. Този проблясък на Силата бе започнал именно тогава, пробуждайки в него желания, които искаше да останат погребани завинаги. Нуждата от лова. Копнежът по преследването, дивата наслада да усещаш страха на жертвата и варварският триумф при убийството й. Години… не, не години, а столетия бяха изтекли, откакто не бе изпитвал тази нужда с толкова пронизваща мощ. Вените му пламтяха. Мислите му се обагриха в червено: жадуваше за горещия вкус на плътта, за първичния трепет, за кръвта. За струите прясна кръв.

Пристъпи на една-две крачки след момичетата, докато възбудата още го разтърсваше. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бе подушил миризмата на стареца. По-добре беше да не мисли повече за това. Но когато стигна до края на моста, ноздрите му настръхнаха от острата отличителна миризма на човешка плът.

Човешка кръв. Най-прекрасният еликсир, забраненото опияняващо вино. Много по-упойващо от всяка спиртна напитка, парещата есенция на самия живот. А той бе толкова изтощен от съпротивата срещу своята жажда за кръв.

И тогава нещо помръдна по брега под моста, нещо, смътно приличащо на купчина захвърлени стари дрипи. В следващия миг Стефан гъвкаво като котка скочи до купчината. Протегна ръка, за да отдръпне дрипите и да разкрие едно сбръчкано лице и мършав врат. Той тутакси присви устни и оголи зъбите си.

И повече никакви други звуци не се чуха, освен шумното мляскане, докато се хранеше.

Сега, докато се изкачваше по стъпалата към главния вход на пансиона, където напоследък живееше, той се опита да не мисли за това, да не мисли и за нея — за момичето, което го изкушаваше с топлината си, с живота си. Тя бе единствената, за която копнееше, но трябваше да го преодолее. Да, трябваше да задуши още в зародиш всички подобни мисли, преди отново да го обсебят. За свое добро. И за нейно. Иначе би превърнал в действителност най-лошите й кошмари, макар че тя въобще не подозираше за това.

— Кой е там? Ти ли си, момче? — провикна се дрезгав глас. Една от вратите на втория етаж се отвори и от нея надникна посивяла глава.

— Да, синьора… госпожо Флауърс. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— А, за да ме обезпокоиш, е нужно нещо повече от скърцането на дъските по пода. Заключи ли вратата?

— Да, синьора. Вие сте в… безопасност.

— Това е добре.

— Тук трябва да се грижим за безопасността. Никога не знаеш какво може да изскочи от гората, нали? — Той набързо погледна към усмихнатото й дребно лице, заобиколено от посивели кичури, но с живи, бързо стрелкащи се очи. Дали те не криеха някаква тайна?

— Лека нощ, синьора.

— Лека нощ, момче. — Тя затвори вратата.

Щом се прибра в стаята си, той се тръшна на леглото и се загледа в ниския скосен таван.

Обикновено нощем се чувстваше неспокоен, тъй като за него не беше обичайното време за спане. Но тази вечер се чувстваше доста уморен. Толкова много енергия му костваше да се изправя срещу слънчевата светлина, пък и обилното хранене още повече засили летаргията му. И скоро след това той вече не виждаше надвисналия над него белеещ се таван, въпреки че не беше заспал.

Хаотични откъслеци от спомени затанцуваха в съзнанието му. Катрин, толкова прелестна онази вечер край фонтана. Лунните лъчи посребряваха бледо-златистата й коса. Колко горд се чувстваше тогава да седи до нея, да бъде този, с когото тя сподели своята тайна…

— Но никога ли не можеш да излизаш на слънчева светлина?

— Мога, но само ако нося това. — Тя вдигна малката си бяла ръка и на лунната светлина засия пръстенът й с лапис лазули. — Само че слънцето така ме уморява. Никога не съм била силна.

Стефан я погледна — деликатните черти, нежното тяло. Тя приличаше на крехка порцеланова статуетка. Не, никога не е била силна.

— В детството си често боледувах — продължи Катрин с по-тих глас, унесено загледана във вълните на водата във фонтана. — При последното ми заболяване лекарят заяви, че няма да оживея. Помня как баща ми се разплака. Помня още как лежах в моето голямо легло, прекалено изтощена, за да мога да помръдна дори. Всяко вдишване ми костваше такова болезнено усилие. Бях безкрайно тъжна при мисълта, че скоро ще напусна този свят. И ми беше студено, толкова студено. — Тя потръпна, но после се усмихна.

— Но какво се случи, за да се промени всичко това?

— Събудих се внезапно посред нощ и зърнах Гудрен, моята прислужница, изправена над леглото ми. А после, като се отдръпна настрани, видях един непознат мъж, когото тя беше довела в стаята ми. Изплаших се. Името му беше Клаус. Бях слушала хората от селото да говорят за него, че бил самият дявол. Изкрещях на Гудрен да ме спаси, но тя само стоеше отстрани и гледаше. Когато той притисна уста към шията ми, си помислих, че ще ме убие.

Тя млъкна. Стефан впери ужасен поглед в нея, преливащ и от състрадание, а тя му се усмихна успокояващо.

— Но после не се оказа толкова ужасяващо. Отначало леко ме заболя, ала после болката бързо стихна. А след това усещането дори стана приятно. Когато ми даде да пия от неговата кръв, се почувствах по-силна, отколкото през най-добрите ми дни от месеци насам. И така ние дочакахме утрото. Когато лекарят пристигна, не можа да повярва, че можех да се изправям и да говоря. Татко веднага го обяви за чудо и пак се разплака, но този път от щастие. — Лицето й помръкна. — Скоро ще се наложи да се разделя с него. Един ден той ще осъзнае, че не съм пораснала с нито един час, откакто се излекувах от онази болест.

— И никога няма да пораснеш?

— Не. Това е чудо, Стефан! — Тя се взря в него с вид на дете, обзето от буйна радост. — Завинаги ще си остана млада и никога няма да умра! Можеш ли да си го представиш?

Той обаче не можеше да си я представи друга, различна от тази, която бе сега — прелестна, невинна, съвършена.

— Но ти… отначало не се ли изплаши?

— Да, отначало се страхувах. Обаче Гудрен ми показа как да го правя. Именно тя ме посъветва да нося този пръстен, за да ме предпазва от слънчевата светлина. Докато лежах в леглото, тя ми донесе топла напитка — смес от вино, мляко и подправки. После започна да ми носи дребни животни, уловени от сина й.

— Но… не и хора?

— Разбира се, че не. — Смехът й отекна звънко. — Дори от един гълъб мога да получа всичко, от което се нуждая. Гудрен ми обясни обаче, че ако искам да притежавам повече сила, трябва да пия човешка кръв, защото жизнената есенция на хората била по-силна. Клаус също се зае да ме убеждава, дори искаше отново да си разменяме кръв. Но аз казах на Гудрен, че не копнея да се сдобия със сила. А колкото до Клаус… — Тя замлъкна и сведе гъстите си мигли, преди да продължи, но още по-тихо от преди: — Не мисля, че това е нещо, което може да бъде предприето така лесно. Ще поема човешка кръв само когато намеря истински спътник в живота — този, който ще бъде до мен във вечността. — И тя го погледна сериозно.

Стефан й се усмихна. Главата му се замая, щеше да се пръсне от гордост. Едва се сдържа да не покаже колко щастлив се чувства в този миг.

Но това беше преди брат му Деймън да се върне от университета. Преди Деймън да се завърне у дома и да зърне искрящите като диаманти сини очи на Катрин.

 

 

Изтегнат на леглото си в стаята си с прихлупения таван, Стефан простена. После мракът го обгърна в потайните си дълбини и нови образи се изредиха в съзнанието му.

Сред тях изобилстваха хаотични проблясъци от миналото, откъслечни и непоследователни случки. Възприемаше ги по-скоро като отделни сцени, краткотрайно осветени като от мигновени, но ослепителни светкавици. Лицето на брат му, изкривено в гримаса от нечовешка ярост. Сините очи на Катрин, искрящи и танцуващи, докато тя се въртеше в пируети с новата си бяла бална рокля. Проблясъкът на нещо бяло под лимоненото дърво. Усещането, че държи шпага в ръката си. Викът на Джузепе, долетял нейде отдалеч. И пак лимоненото дърво. Не биваше да отива зад това лимонено дърво. Отново съзря лицето на Деймън, само че този път брат му се смееше необуздано. Смееше се, продължаваше да се смее, но със звук като стържене на счупено стъкло. И лимоненото дърво се приближаваше все повече…

— Деймън… Катрин… не!

Подскочи рязко в леглото си.

Прокара през косата треперещите си ръце, за да се опита да успокои дишането си.

Ужасен сън. Много отдавна го измъчваха подобни кошмари, но този път сънят като че бе най-дългият от всички досегашни. В съзнанието му отново се изредиха последните секунди от съня и той отново видя лимоненото дърво, отново чу смеха на брат си.

Отекна толкова ясно в съзнанието му. Внезапно, без да възнамерява да го стори, Стефан се озова до отворения прозорец. Нощният въздух охлади лицето му, щом надникна в сребристия мрак навън.

— Деймън? — Опита се да открие къде е източникът на Силата. После замря абсолютно скован, заслушан във всички свои сетива.

Ала не усети нищо, никакво раздвижване, което да му подскаже отговора. Наблизо прелетяха две нощни птици. В гората дебнещите през нощта животни се бяха отдали на своите потайни занимания.

Въздъхна горчиво и отново се обърна назад. Отстъпи навътре в стаята. Може би грешеше за този смях; може би бе сбъркал дори и за заплахата в гробището. Всичко тук, във Фелс Чърч, тънеше в покой и тишина и той трябваше да се опита да подражава на това, което вършеха тукашните обитатели. Но първо се нуждаеше от сън.

5 септември

(всъщност е началото на 6 септември, понеже вече стана един през нощта)

Мило дневниче,

След малко трябва да се върна в леглото. Само преди няколко минути се събудих, понеже ми се стори, че някой вика, но сега къщата е замряла в пълна тишина. Толкова странни неща се случиха тази вечер, че нервите ми май са опънати до край.

Като се събудих, поне бях наясно какво да предприема относно Стефан. Всичко изникна изведнъж в главата ми. Още утре ще се заема с план Б, фаза първа.

Очите на Франсес блестяха, а бузите й бяха силно поруменели, когато се приближи до трите момичета, насядали около масата.

— О, Елена, трябва да чуеш това!

Елена й се усмихна учтиво, ала в никакъв случай не и приятелски. Франсес сведе глава до ухото й и кафявата й коса закри челото й.

— Искам да кажа… мога ли да седна до теб? Току-що чух най-страхотния слух за Стефан Салваторе.

— Седни — любезно я покани Елена. — Но — добави тя, като отхапа от франзелата си — ние всъщност никак не се интересуваме от подобни новини.

— Ама ти?… — вторачи се в нея Франсес. После погледна към Мередит, а накрая и към Бони. — Шегувате се, момичета, нали?

— Въобще не се шегуваме. — Мередит забучи вилицата в зеления боб в чинията си и се вторачи замислено в него. — Днес си имаме други занимания.

— Точно така — потвърди Бони след кратко забавяне. — Знаеш ли, всичките тези слухове за Стефан са вече остарели. Минала работа. — И се наведе, за да разтрие глезена си.

Франсес изгледа Елена умолително.

— Но аз си мислех, че искате да узнаете всичко за него.

— От най-обикновено любопитство — обясни й Елена. — В края на краищата той е нов в училището ни и исках да го приветствам като добре дошъл във Фелс Чърч. Но аз, разбира се, трябва да си остана лоялна спрямо Жан-Клод.

— Жан-Клод?

— Да, Жан-Клод — повтори Мередит, повдигна вежди многозначително и въздъхна.

— Жан-Клод, естествено — игриво потрети Бони.

С деликатно движение само с палеца и показалеца Елена измъкна една снимка от раницата си.

— Ето тук той е застанал пред вилата, в която бяхме отседнали. Това беше точно преди да откъсне едно цвете, за да ми го поднесе и да каже… Е — усмихна се тя с нюанс на загадъчност, — това са думи, които не мога да си позволя да повторя.

Франсес се вторачи в снимката. На нея се виждаше загорял млад мъж, гол до кръста, застанал пред един храст хибискус, срамежливо усмихнат.

— Той е по-голям от теб, нали? — попита с уважение тя.

— Разбира се, на двадесет и една е. — Елена погледна над рамото си. — Леля ми никога не би го одобрила, затова няма да й кажа нищо, преди да се дипломирам. Пишем си тайно.

— Колко романтично — задъхано изрече Франсес. — На никого няма да кажа, обещавам. Но за Стефан…

Елена я удостои с усмивка на превъзходство.

— Ако ще трябва да избирам от европейската кухня, бих казала, че винаги ще предпочета френската пред италианската. — Обърна се към Мередит. — Нали така?

— М… хм… Винаги — Мередит и Елена се спогледаха, многозначително усмихнати, преди Мередит да се обърне към Франсес. — Не си ли съгласна?

— О, да — припряно кимна Франсес. — И аз съм за френската кухня. Винаги. — Тя се усмихна разбиращо и кимна още няколко пъти, преди да стане и да си тръгне.

Когато се отдалечи, Бони промърмори със сърцераздирателна интонация:

— Е, това вече ще ме убие. Елена, ще умра, ако не чуя последните клюки.

— О, онези ли? Мога да ти ги кажа — отвърна спокойно Елена. — Тя имаше намерението да ни съобщи, че се носи слух, че Стефан Салваторе е наркоман.

— Какво! — ахна Бони, сетне избухна в смях. — Но това е абсурдно. Кой наркоман на този свят ще се облича така и ще носи тъмни очила? Искам да кажа, че той върши всичко възможно, за да привлече повече внимание към себе си… — Гласът й обаче внезапно притихна, докато кафявите й очи се разшириха от учудване. — Но може би той го прави тъкмо заради това. Кой би заподозрян някого, който толкова очебийно се натрапва? А освен това живее сам и е ужасно потаен… Елена! Вярно ли е?

— Не е — отсече Мередит.

— Откъде знаеш?

— Защото аз съм тази, която пусна слуха. — При вида на смаяното изражение на Бони тя се ухили и добави: — Елена ми каза да го направя.

— Оооо. — Бони изгледа Елена с възхищение. — Толкова си лукава. А мога ли да разкажа на всички, че е в последен стадий на неизлечима болест?

— Не, не можеш. Не искам някоя подражателка на Флорънс Найтингейл^[1] да се втурне да се грижи за него. Но пък можеш да разгласиш каквото си щеш за Жан-Клод.

Бони се пресегна към снимката.

— Всъщност кой е този тук?

— Градинарят. Много си пада по тези храсти хибискус. Освен това е женен и има две деца.

— Жалко — заяви съвсем сериозно Бони. — Ама ти каза на Франсес на никого да не казва за него…

— Точно така. — Елена сведе поглед към часовника си. — Което впрочем означава, че към два часа следобед примерно вече ще го знае цялото училище.

 

 

След часовете момичетата отидоха в къщата на Бони. Щом наближиха входа, ги посрещна пискливо джафкане и когато Бони отвори вратата, един много стар и много тлъст пекинез се опита да избяга навън. Името му беше Яндзъ. Толкова беше разглезен, че единствено майката на Бони можеше да се справя с него. Кучето захапа леко глезена на Елена, докато тя минаваше край него.

Всекидневната беше мрачна заради плътните завеси и прекалено много мебели. Вътре завариха Мери — сестрата на Бони, която тъкмо освобождаваше къдравата си черна коса от шапката. Тя беше точно с две години по-голяма от Бони и работеше в клиниката във Фелс Чърч.

— О, Бони — каза тя, — радвам се, че се върна. Здравей, Елена. Здравей, Мередит.

Елена и Мередит също я поздравиха.

— Какво става? Изглеждаш уморена — каза Бони.

Мери остави шапката си върху масичката за кафе, но вместо да отговори, зададе друг въпрос:

— Снощи, когато се прибра толкова разстроена, къде каза, че си била с момичетата?

— Там, надолу, при моста Уикъри.

— Точно така си помислих и аз — въздъхна Мери. — А сега ме изслушай, Бони Маккълоу. Повече кракът ти да не е стъпил там около този мост и особено късно вечер. И в никакъв случай сама. Ясно ли е?

— Но защо? — попита учудено Бони.

— Защото снощи някой е бил нападнат там. Ето защо не можеш да ходиш там. А знаеш ли къде са го намерили? Точно на брега под моста Уикъри.

Елена и Мередит се спогледаха в недоумение. Бони вкопчи ръката си в лакътя на Елена.

— Някой бил нападнат под моста? Но кой е той? И какво се е случило с него?

— Не зная. Тази сутрин един от гробарите го забелязал проснат там долу, под моста. Оказал се някакъв бездомник или поне така мисля. Вероятно е спял под моста, когато са го нападнали. И вече беше полумъртъв, когато го доведоха в клиниката. Още не е дошъл в съзнание. Може да умре.

Елена преглътна мъчително.

— Какво искаш да кажеш с това, че са го нападнали?

— Искам да кажа — отчетливо заяви Мери, — че гърлото му беше почти напълно прерязано. Загубил е невероятно количество кръв. Отначало лекарите помислили, че е бил нападнат от някакво животно, но сега доктор Лоуен твърди, че е причинено от човек. И полицията смята, че този, който го е извършил, се крие на гробището. — Мери, стиснала плътно устни, изгледа поред и трите момичета. — Така че ако ти Елена Гилбърт, си била тогава на моста… или в гробището, тогава този човек може да е бил там заедно с теб. Схващаш ли?

— Не е нужно да ни плашиш още повече — обади се сломено Бони. — Разбрахме какво имаш предвид.

— Добре тогава. — Мери се наведе и предпазливо се зае да сресва косата си. — Ще си легна замалко. Не исках да ви развалям настроението. — С тези думи излезе от всекидневната.

Останали сами, трите момичета се спогледаха тревожно.

— Можеше да бъде някоя от нас — заговори тихо Мередит. — Особено ти, Елена. Нали ти отиде там сама.

Кожата на Елена настръхна. Същото болезнено тревожно чувство, което бе изпитала в старото гробище. Сякаш отново усети полъха на вятъра и видя редицата от високи надгробни камъни, обкръжаващи я от всички страни. Слънчевата светлина и гимназията „Робърт Е. Лий“ никога не й бяха изглеждали по-далечни.

— Бони — поде бавно тя, — ти видя ли някого там? И какво имаше наум, когато каза, че някой ме чакал там?

Бони я изгледа безизразно в полумрака на всекидневната.

— За какво говориш? Никога не съм казвала това.

— Напротив, каза го.

— Не, не съм. Никога не съм го изричала.

— Бони — намеси се Мередит, — и двете го чухме. Ти се беше загледала в един стар надгробен камък и тогава каза на Елена…

— Не зная за какво говорите, аз нищо не съм казвала. — Лицето на Бони се сгърчи от гняв. Очите й се насълзиха. — И не искам повече да ми говорите за това.

Елена и Мередит се спогледаха безпомощно. Навън слънцето се скри зад един облак.