Л. Дж. Смит
Пробуждането (11) (Книга първа)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на вампира (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate(2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Пробуждането

ИК „Ибис“, София, 2009

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-20-3

История

  1. —Добавяне

11

Елена се запрепъва надолу по полутъмния коридор, опитвайки се да се ориентира. Светът внезапно се обля в светлина и тя се видя заобиколена от познатите редици шкафчета. Облекчението й бе толкова огромно, че едва не се разплака. Никога не си бе помисляла, че толкова ще се зарадва при вида на тези шкафчета. Спря се за миг, докато се оглеждаше с благодарност.

— Елена! Какво правиш тук?

Бяха Мередит и Бони, забързани надолу по коридора към нея.

— Къде бяхте досега? — попита гневно тя.

Лицето на Мередит се изкриви в гримаса.

— Не можахме да открием Шелби. Когато най-после го намерихме, той беше заспал. Не се шегувам — додаде тя, като видя невярващия поглед на Елена. — Наистина беше заспал. А след това не можахме да го събудим. Отвори очи чак когато светна лампите. Тогава се запътихме обратно към теб. Но ти какво правиш тук?

Елена се поколеба.

— Писна ми да чакам. — Каза го колкото можеше по-нехайно. — Както и да е, мисля, че свършихме достатъчно работа за един ден.

— Значи вече си съгласна с мен — заключи Бони.

Мередит не каза нищо, но изгледа Елена с изпитателен, недоверчив поглед. Елена се почувства неудобно. Струваше й се, че черните очи на приятелката й проникват в съзнанието и четат мислите й.

 

 

През този уикенд и през цялата следваща седмица Елена работи върху плановете за Къщата на духовете. Никога нямаше достатъчно свободно време, за да бъде със Стефан и това я безпокоеше, но още повече я притесняваше самият Стефан. Усещаше страстта му към нея, но в същото време усещаше и че той се бори с тази страст и всячески се старае да не остава насаме с нея. В много отношения той си оставаше същата загадка както първия път, когато го видя.

Никога не говореше за семейството си или за живота си, преди да дойде във Фелс Чърч, а когато тя започваше да го обсипва с въпроси, той просто ги отбягваше. Веднъж го попита дали съжалява, че е дошъл тук. За миг очите му светнаха, а зеленото в тях заискри като зелените листа на дъба, върху които се отразяваше бистрият поток.

— Как бих могъл да съжалявам, когато ти си тук? — попита той и я целуна така, че разсея всичките й съмнения. В този момент Елена разбра какво означава пълното щастие.

Усещаше и неговата радост, а когато той се отдръпна, видя засиялото му лице, сякаш слънцето се отразяваше от него.

— О, Елена — прошепна Стефан.

Да, имаше и щастливи мигове като този, но напоследък той я целуваше все по-рядко и тя усещаше как двамата се отдалечават все повече.

През онзи петък Елена, Бони и Мередит решиха да преспят в дома на семейство Маккълоу. Небето беше посивяло и заплашваше всеки момент да завали, когато Елена и Мередит влязоха в къщата на Бони. Беше необичайно студено за средата на октомври, а дърветата от двете страни на тихата уличка вече бяха усетили първия полъх на студения зимен вятър. Кленовете приличаха на червени огньове, а дърветата гинко сияеха в жълто.

— Добре дошли у дома! — посрещна ги Бони на вратата. — Цялата къща е само за нас до утре следобед, когато нашите ще се върнат от Лийсбърг. — Поведе ги навътре, като грабна охранения пекинез, който се опитваше да се измъкне през вратата. — Не, Яндзъ, стой вътре. Яндзъ, не, недей! Не!

Но беше прекалено късно. Кученцето бе избягало и сега тичаше през предния двор към самотната бреза, където заджавка пискливо нагоре към клоните, въртейки дебелото си задниче.

— О, какво ли преследва сега? — въздъхна Бони и запуши ушите си с длани.

— Прилича ми на гарван — обади се Мередит.

Елена се вцепени. Направи няколко крачки към дървото и погледна нагоре към златистите му листа. И ето че беше там. Същият гарван, който бе видяла вече два пъти. Може би три пъти, помисли си момичето, когато си спомни за тъмната форма, която размахваше криле сред клоните на дъба в гробището.

Когато погледна към птицата, усети как стомахът й се сви на топка от страх, а ръцете й изстинаха. Гарванът се взираше отново в нея с блестящото си черно око почти с човешки поглед. Това око… къде бе виждала такова око?

Трите момичета отскочиха внезапно назад, когато гарванът нададе дрезгав крясък, размаха крила и полетя от дървото към тях. В последния миг се стрелна надолу към малкото кученце, което лаеше истерично. Озова се на сантиметри от оголените зъби на Яндзъ, после отново се издигна нагоре, прелетя над къщата и изчезна сред тъмните орехови дървета отвъд нея.

Трите момичета замръзнаха от удивление. После Бони и Мередит се спогледаха и напрежението се разсея, преминавайки в нервен смях.

— За миг ми се стори, че ще ни нападне — каза Бони, приближи до разярения пекинез и го повлече обратно към къщата, докато Яндзъ лаеше неудържимо.

— На мен също — промълви тихо Елена. Последва приятелките си вътре, но не се присъедини към смеха им.

След като двете с Мередит подредиха вещите си, вечерта премина по познатия обичай. Безпокойството на Елена бавно се разсея, докато седеше в претъпканата дневна на Бони край пращящия огън в камината с чаша горещ шоколад в ръка. Не след дълго, докато трите приятелки вече обсъждаха последните планове за Къщата на духовете, тя вече се чувстваше напълно успокоена.

— Свършили сме страхотна работа — обобщи накрая Мередит. — Само дето посветихме толкова много време да измислим костюмите на всички останали, че не успяхме да помислим за нашите.

— Моят е лесен — заяви Бони. — Ще бъда друидска жрица и се нуждая единствено от венец от дъбови листа за косата и бяла роба. Двете с Мери ще я ушием за една нощ.

— Аз пък ще се облека като вещица — замислено промълви Мередит. — За целта ми трябва дълга черна рокля. А ти, Елена?

Приятелката й се усмихна.

— Е, предполагаше се да бъде тайна, но… леля Джудит ме заведе при шивачка. В една от книгите, които използвах, за да се подготвя за устния си доклад, попаднах на илюстрация на ренесансова рокля и ние я изкопирахме. Ушита е от бледосиня венецианска коприна и направо е жестока.

— Звучи интересно — каза Бони — и доста скъпо.

— Ще я платя с мои пари от попечителския фонд на родителите ми. Надявам се Стефан да я хареса. Ще бъде изненада за него и… ами наистина се надявам да я хареса.

— А Стефан като какъв ще се маскира? Той ще помага ли за Къщата на духовете? — полюбопитства Бони.

— Не зная — отвърна след кратко мълчание Елена. — Той не изглежда много въодушевен от цялата суетня около Хелоуин.

— Трудно ми е да си го представя увит в скъсани чаршафи и оплескан с кръв като останалите момчета — додаде Мередит. — Той ми се струва… ами… твърде изискан за това.

— Сетих се! — извика Бони. — Сетих се какъв трябва да бъде и при това изобщо няма да има нужда от костюм. Вижте, той е чужденец, с доста бледо лице и прекрасен мрачен поглед… Идеален е за граф Дракула!

Елена се усмихна противно на волята си.

— Е, ще го попитам какво мисли по въпроса — рече.

— Като заговорихме за Стефан — поде Мередит, впила черните си очи в Елена, — как вървят нещата между вас?

Приятелката й въздъхна и отклони поглед от огъня.

— Не съм… сигурна — изрече бавно накрая. — Има моменти, когато всичко е прекрасно, но има и случаи, когато…

Мередит и Бони се спогледаха, после Мередит заговори нежно:

— Други случаи, когато какво?

Елена се поколеба, питайки се дали да продължи, сетне се реши.

— Само за секунда. — Стана и забърза нагоре по стълбите. Когато се върна долу, носеше в ръцете си малка синя тетрадка с кадифена подвързия.

— Записала съм някои неща миналата нощ, когато не можах да заспя — рече тя. — Тук всичко е описано по-добре, отколкото бих могла да ви го разкажа сега. — Намери страницата, пое дълбоко дъх и зачете:

17 октомври

Мило дневниче,

Тази вечер се чувствам много зле. И трябва да го споделя с някого.

Нещо лошо става със Стефан и мен. У него съществува тази ужасна тъга, която не мога да достигна и тя ни отдалечава все повече. Не зная какво да правя.

Не мога да понеса мисълта да го загубя. Той е нещастен и явно нещо го измъчва, но ако не ми каже какво е, ако ми няма доверие, за да го сподели с мен, не виждам никаква надежда за нас.

Вчера ме прегръщаше и аз усетих нещо гладко и кръгло под рибата му, нещо, закачено на верижка. Попитах го на майтап дали не е подарък от Каролайн. А той изведнъж се скова и повече не обели и дума. Сякаш внезапно се бе озовал на хиляди километри от мен, а очите му… в тях имаше такава болка, че направо нямах сили да я понеса.

Елена спря да чете и плъзна безмълвно поглед по редовете, които бе написала в дневника си.

Чувствам, че в миналото някой го е наранил много лошо и той така и не се е съвзел. Но също така мисля, че се страхува от нещо, от някаква тайна, която се бои да не разкрия. Само ако знаех каква е тя, щях да му докажа, че може да ми се довери. Че може да ми вярва, каквото и да се случи, винаги.

— Само ако знаех — прошепна момичето.

— Само ако знаеше какво? — попита Мередит и Елена я погледна сепнато.

— О, само ако знаех какво ще се случи — изрече забързано и затвори дневника. — Искам да кажа, ако знаех, че в крайна сметка ще скъсаме, предполагам, че щях да се опитам да преодолея увлечението си и да го забравя. А ако знаех, че всичко ще се нареди добре, нямаше да се притеснявам за случващото се в момента. Но да живееш ден след ден, без да си сигурен в нищо, е направо ужасно.

Бони прехапа устни и се изправи. Очите й блестяха.

— Мога да ти покажа как да разбереш, Елена — заяви тя. — Моята баба ми каза начин как да разбереш за кого ще се омъжиш. Нарича се „вечеря с мъртвите“[1].

— Чакай да позная. Древна друидска традиция, нали? — подкачи я Мередит.

— Не зная колко е древна — нацупи се Бони, — но баба ми казва, че винаги е имало „вечери с мъртвите“. Както и да е, чрез нея наистина може да се познава. Майка ми твърди, че когато го направила, видяла образа на баща ми, а след един месец двамата се оженили. Много е лесно, Елена, а и какво ще загубиш?

Елена отмести поглед от Бони към Мередит.

— Не зная — сви рамене момичето. — Но виж, нали наистина не вярваш…

Бони изпъна рамене с обидено изражение.

— Да не би да наричаш майка ми лъжкиня? О, стига, Елена, нищо няма да стане, ако опиташ. Защо не?

— Какво трябва да направя? — попита приятелката й, обзета от съмнения. Беше странно заинтригувана, но в същото време и доста изплашена.

— Просто е. Трябва да приготвим всичко, преди да удари полунощ…

Пет минути преди полунощ Елена стоеше в дневната на семейство Маккълоу, чувствайки се по-глупава от всякога. От задния двор се чуваше бесният лай на Яндзъ, но в къщата цареше тишина, с изключение на бавното тиктакане на часовника на дядото на Бони. Следвайки инструкциите на приятелката си, тя мълчаливо подреди върху голямата маса от тъмно орехово дърво една чиния, една чаша и комплект сребърни прибори. След това запали единствената свещ в свещника, поставен в средата на масата и застана зад стола пред приборите за хранене.

Според упътванията на Бони, когато удари точно дванадесет в полунощ, тя трябваше да издърпа стола и да покани бъдещия си съпруг да седне. В този момент пламъкът на свещта ще угасне и тя ще види призрачна фигура, седнала на стола.

По-рано вечерта изпитваше известно безпокойство от всичко това. Изобщо не бе сигурна дали иска да види каквито и да било призрачни фигури, дори и на бъдещия си съпруг. Но в момента цялата сцена й се струваше глупава и безобидна. Когато часовникът започна да отброява, тя изправи рамене и стисна облегалката на стола. Бони й бе казала да не я пуска до края на церемонията.

О, това наистина беше глупаво. Може би не бива да казва нищо… но когато часовникът отброи и последния удар, тя чу собствения си глас:

— Ела — заговори смутено на празната стая и издърпа стола. — Ела, ела…

Свещта угасна.

Елена се втренчи в тъмнината, внезапно обгърнала стаята. Усети студения полъх на вятър, който угаси свещта. Дойде откъм френските прозорци зад нея и тя бързо се обърна, без да пуска облегалката на стола. Можеше да се закълне, че вратите бяха затворени.

Нещо в тъмнината се раздвижи.

Ужасът обхвана Елена, помитайки всякакво смущение и последните следи от присмехулно недоверие. О, Господи, какво бе направила, в какво се бе забъркала? Сърцето й се сви и тя се почувства, сякаш без всякакво предупреждение бе въвлечена в най-зловещия кошмар. Не само бе тъмно, но и съвсем тихо. Нямаше нито какво да се види, нито какво да се чуе, а тя пропадаше…

— Позволи ми — произнесе един глас и пламъкът на свещта заискри в мрака.

За един ужасен стряскащ миг тя си помисли, че е Тайлър, припомняйки си как светна запалката му сред руините на старата църква на хълма. Но когато свещта на масата загоря с пълна сила, видя бледа ръка с дълги пръсти, която я държеше, а не месестия червен юмрук на Тайлър. За миг си помисли, че е Стефан, после очите й се повдигнаха към лицето.

— Ти! — извика смаяно. — Какво правиш тук? — Отмести поглед от него към френските прозорци, които бяха разтворени и оттам се виждаше края на моравата. — Винаги ли влизаш неканен в къщите на хората?

— Но ти ме помоли да дойда. — Гласът му беше какъвто го помнеше — тих, ироничен и развеселен. Помнеше и усмивката му. — Благодаря — добави той и се настани елегантно на изтегления стол.

Елена дръпна рязко ръката си от облегалката.

— Аз не виках теб — безпомощно промълви тя, разкъсвана между негодувание и срам. — Защо се навърташ около къщата на Бони?

Той се усмихна. На светлината на свещта черната му коса приличаше на течен катран, прекалено мека и фина за човешка коса. Лицето му беше много бледо, но в същото време неустоимо привлекателно. Очите му се приковаха върху нейните.

— Елена, за мен твоята красота е като древните никейски платна, носили върху уханното море…[2]

— Мисля, че е по-добре сега да си вървиш. — Елена не искаше да говори повече с него. Гласът му я караше да изпитва странни неща, чувстваше се необяснимо слаба, сякаш коленете й омекваха. — Не би трябвало да си тук. Моля те. — Пресегна се към свещта с намерението да я вземе и да се махне от него, опитвайки се да се пребори с омаята, заплашваща да я завладее.

Но преди да стигне до свещта, той направи нещо необичайно. Сграбчи ръката й, не грубо, а нежно, за да я задържи в студените си тънки пръсти. Обърна я нагоре, сведе тъмнокосата си глава и целуна дланта й.

— Недей… — прошепна безсилно Елена.

— Ела с мен — промълви той и се взря в очите й.

— Моля те, недей… — прошепна отново тя, а светът се завъртя около нея. Той беше луд, за какво говореше? Да отиде с него къде? Но се чувстваше толкова замаяна, сякаш всеки миг ще припадне.

Той се изправи и я подхвана. Девойката се облегна на него. Усети студените му пръсти върху шията си, до най-горното копче на блузата.

— Моля те, не…

— Всичко е наред. Ще видиш. — Отдръпна блузата от врата й, а другата му ръка подпря тила й.

Не. — Внезапно силата й се възвърна и тя отскочи от него, препъвайки се в стола. — Казах ти да си вървиш и бях съвсем сериозна. Махай се оттук! Веднага!

За миг очите му се изпълниха с дива ярост — тъмна вълна, заплашваща да я погълне. После станаха спокойни и студени, а той се усмихна — кратка блестяща усмивка, която обаче мигом се стопи.

— Тръгвам си — рече. — Засега.

Тя разтърси глава, наблюдавайки го как излиза през френските прозорци, без да каже нито дума. Когато се затвориха зад него, момичето остана да стои мълчаливо, опитвайки се да си поеме дъх.

Тишината… но нали не трябваше да е тихо. Извърна се към стария часовник и с изумление разбра, че е спрял. Но преди да го разгледа по-внимателно, чу възбудените гласове на Бони и Мередит.

Забърза към коридора, усещайки непривична слабост в краката си, прибра блузата си и я закопча. Задната врата беше отворена и тя видя отвън две фигури, наведени над нещо на моравата.

— Бони? Мередит? Какво става?

Когато Елена приближи, Бони вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

— О, Елена, той е мъртъв.

Вледенена от ужас, Елена се втренчи в малката топка в краката на Бони. Пекинезът лежеше безжизнено на едната си страна, с отворени очи.

— О, Бони — промълви тя.

— Той беше остарял — заговори Бони, — но никога не съм очаквала, че ще умре толкова бързо. Само преди малко лаеше.

— Мисля, че е по-добре да влезем в къщата — обади се Мередит, а Елена вдигна глава и кимна. Тази нощ не беше безопасно да остават навън в мрака. Но не беше и нощ, през която да призовават гости вътре. Вече го знаеше, макар че все още не разбираше какво се бе случило.

Чак след като се върнаха в дневната, откри, че дневникът й е изчезнал.

 

 

Стефан вдигна глава от мекия като кадифе врат на сърната. Гората бе изпълнена с нощни звуци, но той не беше сигурен какво точно го бе обезпокоило.

Докато все още бе в плен на Силата, сърната се окопити от транса. Той усети как мускулите й потръпнаха, опитвайки се да се изправи на крака.

Върви, помисли си той, като се отдръпна и я пусна. Тя се завъртя, надигна се и побягна.

Бе поел достатъчно. Облиза деликатно ъгълчетата на устата си и усети как кучешките му зъби се смалиха и притъпиха, както винаги прекалено чувствителни след продължително хранене. Вече му бе трудно да определи колко му е достатъчно. Откакто беше в двора на църквата, не му бе прималявало, нито имаше пристъпи на замайване, но живееше в постоянен страх, че тези симптоми отново ще се появят.

А най-много се боеше от едно: че някой ден ще дойде на себе си все още замаян и объркан и ще открие нежното тяло на Елена, отпуснато безводно в ръцете му, грациозната й шия ще бъде белязана с две червени рани, а сърцето й ще е спряло завинаги.

Знаеше, че това бе неизбежно.

Жаждата за кръв с всичките й безброй ужаси и наслади и досега си оставаше мистерия за него. Въпреки че от векове всеки ден живееше с нея, все още не я разбираше.

Като живо човешко същество той без съмнение изпитваше отвращение, повдигаше му се от мисълта да пие гъстата топла течност направо от дишащо тяло. Ако въобще някой му предложеше такова нещо с толкова много думи.

Но никакви думи не бяха изречени през онази нощ, нощта, в която Катрин го промени завинаги.

Дори след толкова много години споменът бе съвсем ясен. Той бе заспал, когато тя се появи в спалнята му, придвижвайки се безшумно като призрак. Той бе заспал, сам…

 

 

Тя дойде при него, облечена във фина ленена нощница.

Беше нощта преди деня, в който бе обещала да обяви избора си. И тя бе дошла при него.

Една бяла ръка разтвори завесите на леглото и Стефан се събуди от съня си. Седна разтревожен в леглото. Когато я видя, с разпиляна по раменете златисторуса коса, със сини очи, едва видими в мрака, той застина от изумление.

И от любов. Никога досега в живота си не бе виждал нещо по-красиво. Затрепери и се опита да заговори, но тя допря два студени пръста до устните му.

— Шшт — прошепна и леглото се огъна под тежестта на двамата.

Лицето му пламна, а сърцето му затуптя лудешки от притеснение и вълнение. Никога досега жена не бе посещавала леглото му. А това беше Катрин, Катрин с красотата на богиня, спуснала се от небесата, Катрин, която обичаше повече от душата си.

И защото я обичаше, трябваше да призове цялата си воля. Когато тя се плъзна между чаршафите, приближавайки толкова близо, че той усети студения полъх на нощния въздух и тънката й нощница, Стефан заговори с усилие:

— Катрин — зашепна, — ние… аз мога да чакам. Докато се оженим в църквата. Ще кажа на баща ми да уреди да се венчаем следващата седмица. Няма… няма да чакаме много дълго…

— Шшт — прошепна отново тя и той усети онази същата студенина върху кожата си. Не можа да се сдържи, обгърна я с ръце и я притисна към гърдите си.

— Това, което правим сега, няма нищо общо с венчавката — каза тя и протегна тесните си пръсти, за да го погали по врата.

Той разбра. Изпита кратък пристъп на страх, който изчезна, щом пръстите й го загалиха. Той го искаше, искаше всичко, което ще му позволи да бъде с Катрин.

— Лежи спокойно, любов моя — прошепна тя.

Любов моя. Думите отекнаха блажено в съзнанието му, докато се отпускаше обратно на възглавницата с извита назад брадичка, за да разкрие шията си. Страхът бе изчезнал, заменен с толкова огромно щастие, че му се струваше, че ще се пръсне на милион късчета.

Усети как косата й погали нежно гърдите му и се опита да успокои дишането си. Долови дъха й върху гърлото си, после почувства устните й. А след това зъбите й.

Последва остра парлива болка, но остана да лежи неподвижно, без да издаде звук. Мислеше само за Катрин, за това, което искаше да й даде. Почти веднага болката изчезна и той усети как кръвта се изсмуква от тялото му. Чувството изобщо не беше ужасно, както се опасяваше. Беше чувство на удовлетворение, да даваш, да храниш.

След това сякаш умовете им се сляха в едно. Стефан усещаше радостта на Катрин да пие от него, удоволствието й да поема топлата кръв, която й даваше живот. А той знаеше, че тя усеща радостта му да й дава. Светът наоколо сякаш изчезна. Границите между сънищата и реалността се размиха. Той не можеше да мисли ясно, изобщо не можеше да мисли. Можеше само да чувства и чувствата му се извиваха нагоре във вихрена спирала, отнасяйки го все по-високо и по-високо, прекъсвайки последните му връзки със земята.

По някое време по-късно, без нищо да помни, той се намери в прегръдките й. Тя го бе гушнала като майка малкото си бебе, насочвайки устата му към оголената плът малко над деколтето на нощницата си. Там имаше малка рана, тъмен прорез в бледата й кожа. Той не изпита нито страх, нито колебание и когато тя насърчително го погали по косата, впи зъби в плътта й.

 

 

Хладнокръвен и внимателен, Стефан изтри пръстта от коленете си. Светът на хората спеше, изпаднал в унес, но неговите сетива бяха остри като бръснач. Трябваше да е задоволен, но отново се почувства гладен; споменът бе пробудил апетита му. Ноздрите му се разшириха и скоро той долови острата миризма на лисица. Ловът започна.

Бележки

[1] Според старите келтски предания в нощта на 31 октомври, която бележи края на есента и началото на зимата, мъртвите се връщат в земите на живите, за да празнуват със семейството, племето или своя клан. — Бел.прев.

[2] Цитат от поемата „На Елена“ от Едгар Алън По, публикувана за пръв път през 1831 г. в стихосбирката „Поеми“, а в окончателен вариант заедно с „Гарванът“ през 1845 г. — Бел.прев.