Л. Дж. Смит
Началото (7) (Книга първа)

6

Времето не се промени до тържествената вечеря в чест на годежа ми няколко дни по-късно и в пет часа следобед същият ден въздухът бе горещ и влажен. Чух в кухнята слугите да си говорят, че странната, застинала жега, е резултат от демонските убийства на животни. Обаче слуховете за демоните не попречи на хората от цялата околност да се стекат в Грейндж Хол за празненството в чест на Конфедерацията. Каретите стигаха отвъд каменната алея за екипажи и явно нищо не можеше да спре яростните атаки на техните пътници, напиращи да влязат във внушителната каменна сграда.

— Стефан Салваторе? — чух един глас, когато слязох от каретата след баща ми.

Когато краката ми стъпиха в прахта, вдигнах глава. Видях Елън Емерсон и дъщеря й Дейзи да вървят хванати под ръка, следвани от две прислужници. Стотици фенери осветяваха редицата от карети, извиваща се пред каменните стълби, водещи към белите дървени врати. Отвътре долитаха звуците на валса.

— Госпожо Емерсон. Дейзи. — Поклоних се дълбоко. Дейзи ме бе намразила още като деца, когато Деймън ме бе подкокоросал да я бутна във водата на Уилоу Крийк.

— О, това май са прелестните дами Емерсон. — Баща ми също се поклони. — Благодаря и на двете, че сте почели с присъствието си нашата малка вечеря. Хубаво е да видиш почти целия град. Сега повече от всякога трябва да сме сплотени — додаде, докато погледът му срещна този на Елън Емерсон.

— Стефан — промълви Дейзи, кимна и пое протегнатата ми ръка.

— Дейзи. С всеки изминал ден изглеждаш все по-красива. Можеш ли да простиш на един джентълмен за прегрешенията му в младостта?

Тя ме изгледа кръвнишки. Въздъхнах. В Мистик Фолс нямаше никакви мистерии или интриги. Тук всички се познаваха. След като двамата с Розалин щяхме да бъдем съпруг и съпруга, нашите деца щяха да играят с децата на Дейзи. Щяха да водят същите разговори, да си разказват същите шеги, да водят същите битки. Това беше един вечен кръговрат.

— Елън, ще ми окажеш ли честта да те придружа вътре? — попита баща ми, нетърпелив да разбере дали залата е украсена според изричните му разпореждания. Майката на Дейзи кимна и ни остави под бдителния поглед на прислужницата.

— Чух, че Деймън се е върнал. Как е той? — най-сетне благоволи да ми проговори Дейзи.

— Госпожице Дейзи, по-добре да влезем вътре и да намерим майка ви — намеси се прислужницата и задърпа подопечната си към широките двойни врати на Грейндж Хол.

— Нямам търпение да видя Деймън. Предай му го! — извика през рамо младата госпожица.

Въздъхнах и пристъпих в залата. Разположен между града и имението, Грейндж някога е бил място за срещи на местните земевладелци, но сега се бе превърнал в импровизиран арсенал. Стените на залата бяха покрити с бръшлян, глициния и знамената на Конфедерацията. Върху малката платформа в ъгъла оркестърът свиреше жизнерадостна интерпретация на „Бони Блу флаг“^[1] и поне петдесетина двойки се носеха по дансинга с чаши с пунш в ръце. Очевидно баща ми не беше пестил средства и беше ясно, че това е нещо повече от обикновена вечеря в чест на нашите войски.

С натежало сърце се запътих към масите с пунш.

Не бях изминал повече от пет крачки, когато някаква ръка ме потупа по гърба. Приготвих се за скованата усмивка, с която посрещах неловките поздравления, които вече ми отправяха. Каква полза да организираш тържествена вечеря, за да обявиш нещо, което очевидно вече всички знаят, помислих си кисело.

Извърнах се и се озовах лице в лице с господин Картрайт. Тутакси изобразих нещо, което се надявах да прилича на вълнение.

— Стефан, момчето ми! И това ако не е почетният гост на вечерта! — възкликна господин Картрайт, предлагайки ми чаша с уиски.

— Сър, благодаря ви, че ми позволихте удоволствието да се насладя на компанията на дъщеря ви — избъбрих машинално, отпивайки най-малката глътка, на която бях способен. На сутринта след вечерта, прекарана с Деймън в кръчмата, се бях събудил с ужасно главоболие. Останах в леглото със студени компреси на челото, докато на него му нямаше нищо. Чух го да преследва Катрин из лабиринта в задния двор. Всеки път щом чуех смеха им, сякаш остър кинжал пронизваше мозъка ми.

— Удоволствието е взаимно. Сливането е добро, практично, с минимален риск и възможности за бъдещо развитие.

— Благодаря ви, сър — промълвих. — Съжалявам за кучето на Розалин.

Господин Картрайт поклати глава.

— Не го казвай на жена ми и на Розалин, но винаги съм мразел проклетото животно. Не казвам, че трябваше да бъде убито, но ми се струва, че се вдига прекалено много шум за нищо. Всички тези приказки за демони, които чуваш отвсякъде. Хората си шушукат, че градът бил прокълнат. Тъкмо такива разговори ги карат да се страхуват да рискуват. Прави ги нервни и колебливи, когато трябва да внесат парите си в банката — завърши гръмко господин Картрайт и неколцина от гостите се извърнаха любопитно към нас. Усмихнах се нервно.

С периферното си зрение видях, че татко се държи като домакин и насочва хората към дългата маса в средата на залата. Забелязах, че върху нея е подреден любимият сервиз на мама от китайки порцелан, украсен с лилии.

— Стефан — баща ми ме тупна по рамото, — готов ли си? У теб ли е всичко, което ти е нужно?

— Да. — Докоснах пръстена в малкия джоб на сакото и го последвах към мястото му начело на масата. Розалин, застанала до майка си, се усмихна сковано на родителите си. Очите й, все още зачервени заради сълзите, пролети за горката Пени, контрастираха ужасно с розовата рокля с къдрички, която й бе с няколко размера по-голяма.

Докато съседите ни заемаха местата си около нас, осъзнах, че от лявата ми страна остават две празни места.

— Къде е брат ти? — снижи глас баща ми.

Погледнах към вратата. Оркестърът продължаваше да свири и въздухът бе натежал от очакване. Най-сетне вратите се разтвориха шумно и Деймън и Катрин влязоха. Заедно.

Не е честно, помислих си яростно. Деймън можеше да се държи като момче, да продължи да пие и флиртува, без да го е грижа за последствията. Аз винаги бях постъпвал правилно и разумно, и сега имах чувството, че ме наказват, като ме насилват да стана мъж.

Дори аз самият бях изненадан от силния прилив на гняв, изпълнил гърдите ми. Опитах се да потуша емоцията, изпивайки до дъно пълна чаша с вино, поставена от лявата ми страна. В крайна сметка не можех да очаквам, че Катрин ще дойде сама на вечерята, нали? А и не се ли държеше Деймън просто като един галантен, по-голям брат?

Освен това двамата нямаха никакво бъдеще. Браковете, поне в нашето общество, се одобряваха само когато се сливаха две големи фамилии. А като сираче какво можеше да предложи Катрин, освен красотата си? Баща ми никога нямаше да ми позволи да се оженя за нея, но това означаваше, че нямаше да разреши и на Деймън. А дори и Деймън не би могъл да стигне чак дотам, че да се ожени без татковото одобрение, нали?

При все това не можех да откъсна поглед от ръката на брат си, обвила тънката талия на Катрин. Тя беше облечена в рокля от зелен муселин, чиито дипли се полюшваха върху кринолина. Надигна се приглушен шепот, докато двамата вървяха към двете празни места на масата. Синият медальон проблясваше около шията й и тя ми смигна, преди да се настани на стола до мен. Бедрото й докосна леко моето и аз тутакси се сковах.

— Деймън. — Баща ми кимна рязко, когато брат ми седна от лявата му страна.

— Значи смятате, че армията през зимата ще стигне до Джорджия? — попитах на висок глас Джоуна Палмър, защото не смеех да заговоря Катрин. Ако чуех мелодичния й глас, може би нямаше да събера смелост да предложа на Розалин.

— Не се тревожа за Джорджия. Това, за което се безпокоя, е как да съберем достатъчно запасни военни тук, за да разрешим проблема в Мистик Фолс. Тези нападения не бива да продължават — заяви високо Джоуна, местен ветеран, който бе тренирал войниците на нашия град, и удари толкова силно с юмрук по масата, че порцеланът издрънча.

Тъкмо в този миг в залата влезе цяла армия от слуги, понесли подноси с диви фазани. Взех сребърната си вилица и започнах да побутвам печените пикантни късчета месо в чинията си; нямах апетит. Около мен се водеха обичайните разговори за войната, за това какво трябва да направим за нашите момчета в сиво, за предстоящите вечери, барбекюта и църковни събрания. Катрин кимаше енергично на Хонория Фелс, седнала срещу нея. Внезапно ме прониза дълбока ревност към Хонория, която поклащаше посивелите си ситни къдрици. Тя можеше да си говори спокойно с Катрин, нещо, за което толкова отчаяно копнеех.

— Готов ли си, синко? — Баща ми ме сръга в ребрата, а аз забелязах, че хората вече бяха привършили с храната. Слугите наляха още вино, а оркестърът, който бе спрял по време на основното ястие, сега отново засвири тихо в ъгъла. Това беше моментът, който всички очакваха: те знаеха, че ще се направи тържествено съобщение, което ще бъде последвано от тостове и танци. Както винаги по време на вечерите в Мистик Фолс. Но никога досега аз не съм бил в центъра на събитието. Сякаш по даден знак Хонория се наведе към мен, а Деймън ми се усмихна окуражаващо.

Повдигна ми се, но поех дълбоко дъх и почуках с ножа по кристалната си чаша. Незабавно всички притихнаха и дори слугите зарязаха работата си, за да се втренчат в мен.

Изправих се, отпих голяма глътка червено вино за кураж и прочистих гърлото си.

— Аз… хм — подех с нисък, напрегнат глас, прозвучал чуждо в собствените ми уши. — Искам да съобщя нещо. — С ъгъла на окото си видях баща ми да стиска високата си чаша с шампанско, готов да скочи за тоста. Погледнах към Катрин. Тя бе вперила пронизващите си тъмни очи в мен. Откъснах с мъка погледа си и толкова силно стиснах чашата си, че бях сигурен, че ще се счупи. — Розалин, бих искал да помоля за ръката ти. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга? — избъбрих на един дъх, докато трескаво ровех с пръсти в джоба на сакото за пръстена.

Измъкнах кутийката, коленичих пред Розалин и се вторачих в плувналите й в сълзи кафяви очи.

— Това е от мен за теб — изграчих, отворих капака на кутийката и й я подадох.

Розалин изписка, а в залата избухнаха ръкопляскания. Усетих една ръка да ме потупва по гърба и видях Деймън да се хили над мен. Катрин пляскаше учтиво с неразгадаемо изражение.

— Ето. — Взех тънката бяла ръка на Розалин и плъзнах пръстена на пръста й. Беше й твърде голям и изумрудът се наклони към кутрето й. Приличаше на дете, което се е накичило с бижуто на майка си. Но изглежда годеницата ми не я бе грижа, че пръстенът не й става. Протегна ръка, зяпнала възхитено как диамантите заискриха на светлината на свещите. Тутакси ни заобиколиха развълнувани жени, които ахкаха и надаваха възторжени викове, надвесени над пръстена.

— Това заслужава да се отпразнува! — извика баща ми. — Пури за всички! Ела тук, Стефан, синко! Ти ме направи един много горд баща.

Кимнах и с треперещи крака пристъпих към него. Каква ирония на съдбата! През целия си живот досега се бях опитвал да спечеля одобрението на баща си, а това, което го бе направило най-щастливият мъж на земята, ме изпълваше с безкраен ужас.

— Катрин, ще танцуваш ли с мен? — чух гласа на Деймън, извисил се над скърцащите столове и подрънкващите чаши. Застинах, очаквайки отговора.

Катрин вдигна глава и ме стрелна крадешком с поглед. За един дълъг миг очите й останаха приковани в моите. Прониза ме дивото желание да изтръгна пръстена от пръста на Розалин и да го надяна върху пръста на Катрин. Едва устоях. Но тогава баща ми ме сръга отзад и преди да успея да реагирам, Деймън сграбчи ръката на Катрин и я поведе към дансинга.