Л. Дж. Смит
Началото (32) (Книга първа)

31

Запромъквах се през къщата, като се свивах от страх всеки път, когато кракът ми натиснеше някоя разхлабена дъска на пода или скърцащи дъски в някой ъгъл. По светлината, достигаща откъм далечния край на къщата, предположих, че баща ми е напуснал всекидневната и се е оттеглил в кабинета си, несъмнено, за да запише в дневника си версията си за случилото се, която бе измислил с помощта на Джонатан. Спрях се до рамката на вратата и останах за кратко загледан в него. Косата му беше бяла като сняг. Видях по ръцете му издайнически петна, признаци на старостта. Въпреки лъжите, които преди малко бях чул, сърцето ми се изпълни със съчувствие. Животът му съвсем не беше лесен. След като беше погребал жена си, сега трябваше да погребе и двамата си сина.

Пристъпих с една крачка към него и баща ми рязко изправи глава.

— Мили Боже… — ахна, изпусна писалката си и тя изтрака на пода.

— Татко — заговорих, като протегнах ръце към него. Той се изправи. В очите му се стрелна див блясък.

— Всичко е наред — продължих с нежен тон. — Искам само да поговоря с теб.

— Ти си мъртъв, Стефан — отрони баща ми бавно, като все още ме зяпаше с отворена уста.

Поклатих глава.

— Каквото и да си мислиш за Деймън и мен, трябва да знаеш, че ние не сме те предали.

Страхът, изписан по лицето му, рязко отстъпи пред гнева.

— Ти ме предаде. Предаде не само мен, предаде целият град. Трябваше да си мъртъв, след като така ме посрами.

Докато го наблюдавах, в мен също се надигна гняв.

— Дори и след смъртта ни ти изпитваш само срам? — попитах. Това би трябвало да го каже Деймън и донякъде усещах невидимото му присъствие до мен. Правех това заради него. Правех го заради двама ни, така че поне да умрем без лъжа.

Но баща ми не ме слушаше. Вместо това само се взираше в мен.

— Сега си един от тях. Така ли е, Стефан? — пророни, като започна бавно да се отдалечава от мен, сякаш се канех да скоча върху него и да го нападна.

— Не. Не. Никога няма да бъда един от тях. — Поклатих глава с отчаяната надежда да ми повярва.

— Но ти си. Видях как кръвта ти се проля, помня последния ти дъх. Оставих те умиращ. А ето че сега те виждам пред мен. Ти си един от тях — повтори баща ми. Гърбът му вече се беше опрял о тухлената стена.

— Видял си как ме застрелват? — попитах смутено. Спомних си гласовете. Хаосът. Вампир… този вик отекваше многократно в мрака. Усетих как Ноа ме отскубна от Деймън. А после всичко потъна в мрак.

— Аз лично натиснах спусъка. Стрелях в теб, стрелях и в Деймън. Но очевидно не е било достатъчно — заяви баща ми. — Сега трябва да довърша делото си — добави с леденостуден тон.

— Убил си собствените си синове? — смаях се. Вълна от гняв се разля по вените ми.

Баща ми пристъпи към мен заплашително и макар да ме мислеше за чудовище, аз бях този, който се вцепени от страх.

— Вие и двамата сте мъртви за мен още щом взехте страната на вампирите. А сега ти идваш тук и ме молиш за прошка, сякаш можеш да се извиниш с едно „Съжалявам“. Не. Не. — Баща ми се отдръпна от бюрото и тръгна към мен. Очите му продължаваха да се стрелкат наляво и надясно, сякаш той беше ловецът, а не преследваното животно. — Знаеш ли, майка ти е благословена, че умря, преди да види падението ти.

— Още не съм преобразен. И не го искам. Дойдох само да се сбогувам с теб. Аз ще умра, татко. Ти направи така, че да се стигне до тук. Ти ме уби — изрекох през сълзи. — Не биваше да става така, татко. Именно това трябва да запишете във фалшивата история, която съставяш заедно с Джонатан Гилбърт: че не биваше да става така.

— Това е начинът, по който трябва да стане — заяви баща ми и се хвърли към бастуна, който държеше в една голяма ваза в ъгъла на стаята. Бързо го пречупи на две, удряйки го в пода, и насочи срещу мен по-дългата част с назъбен край.

Бързо, без въобще да мисля, се хвърлих към него, извих назад свободната му ръка и го запратих към тухлената стена.

Баща ми изкрещя от болка, когато се стовари на пода. И тогава го видях. Пречупеният като остър кол бастун бе пронизал корема му и оттам във всички посоки се лееше кръв. Пребледнях, усещайки как стомахът ми се качи в гърдите и жлъч задръсти гърлото ми.

— Татко! — Втурнах се към него и се наведох. — Не исках да… Татко… — Простенах. Сграбчих кола и го измъкнах от корема му. Баща ми изкрещя и кръвта бликна като гейзер от раната му. Гледах я ужасен, но и омагьосан. Кръвта беше толкова червена, толкова плътна, толкова красива. Като че ли ме призоваваше.

Сякаш щях да умра още в следващата секунда, ако не погълнех тази кръв. И тогава приближих спонтанно ръка към раната, а после поднесох свитата си шепа към устните си, за да вкуся течността, която достигна до венците ми, до езика ми, до гърлото ми.

— Махай се от мен! — прошепна баща ми дрезгаво, като се оттласна назад и гърбът му се притисна към стената. Сграбчи ръката ми в усилието си да я отстрани от раната си, но после се свлече по стената със затворени очи.

— Аз… — заговорих, но усетих остра, пронизваща болка в устата си. Беше по-лошо, отколкото спомена за мига, в който бях застрелян. Някакво неясно усещане за стягане, стипчивост може би, последвано от възприятието за забиването на милиони иглички в плътта ми.

— Махай се… — простена баща ми задъхано със сетни сили. Закри с ръце лицето си, докато се бореше за глътка въздух. Отдръпнах ръце от устата си и прокарах пръсти по зъбите си, които бяха станали остри и източени. И тогава го осъзнах: сега вече бях един от тях.

— Татко, пий от мен. Мога да те спася! — подканих го припряно, като се наведох към него и го вдигнах да приседне до стената. Поднесох китката си към устата си и с новите си, остри като бръснач зъби, разкъсах с лекота кожата си. Потрепнах, а сетне поднесох китката си към баща ми, който с погнуса се отдръпна назад, макар че кръвта продължаваше да шурти от раната му.

— Мога да те спася. Ако пиеш от тази кръв, раните ти ще зараснат. Моля те — помолих му се, докато го гледах в очите.

— По-добре да умра — едва чуто изговори той. Само след миг очите му се затвориха и той се свлече отново на пода. Около тялото му се оформи локва от кръв. Поставих ръка върху сърцето му и почувствах как пулсът му се забавя, преди накрая да спре.