Л. Дж. Смит
Началото (30) (Книга първа)

29

Когато отново отворих очи, знаех, че съм мъртъв. Но тази смърт не беше като смъртта от кошмарите ми, с черна празнота наоколо. Вместо това можех да доловя далечния мирис на огън, да усетя грубата земя под тялото си, както и ръцете си, отпуснати покрай тялото. Но не усещах никаква болка. Не чувствах нищо. Чернотата ме бе обгърнала по такъв странен начин, че дори беше успокояващо. Това ли беше адът? Ако беше така, то по нищо не приличаше на ужаса и хаоса от миналата нощ. Беше тихо и спокойно.

Размърдах нерешително ръката си и се изненадах, когато докоснах слама. Надигнах се в седнало положение, безкрайно смаян, че все още имам тяло, изненадан, че нищо не ме боли. Озърнах се наоколо и едва сега осъзнах, че не вися в нищото. Отляво имаше стена от грубо окастрени летви на някаква тъмна барака. Ако присвиех очи, щях да видя небето между пролуките. Намирах се някъде, но къде? Ръката ми се плъзна по гърдите ми. Припомних си изстрела, екота, тъпия звук при падането на тялото ми на земята и как после ме подритваха с ботуши и ръгаха с пръчки. Начинът, по който сърцето ми престана да бие, радостните викове и последвалата тишина. Бях мъртъв. Тогава…

— Има ли някой? — извиках пресипнало.

— Стефан — обади се женски глас. Усетих ръка зад гърба си. Чак тогава осъзнах, че съм облечен в семпла, избледняла синя памучна риза и светлокафяви ленени панталони, които не бяха мои. Но поне бяха чисти, макар и доста износени. Напрегнах се да стана, ала една малка, но изненадващо силна ръка ме натисна по рамото. — Изкара много тежка нощ.

Примигнах и докато очите ми привикваха със светлината, осъзнах, че гласът принадлежеше на Емили.

— Ти си жива — удивих се аз.

Тя се засмя с приглушен, ленив смях.

— Аз би трябвало да ти кажа това. Как се чувстваш? — попита и поднесе купичка с вода към устните ми.

Отпих, наслаждавайки се на хладната течност, плъзгаща се надолу по гърлото ми. Никога не бях вкусвал нещо толкова чисто, толкова хубаво. Докоснах шията си, където Катрин ме бе ухапала. Под пръстите ми кожата беше чиста и гладка. С трескави движения разкопчах ризата си, като няколко копчета се откъснаха в бързината. Гърдите ми бяха съвсем гладки, нямаше и помен от огнестрелна рана.

— Не спирай да пиеш — подкани ме Емили нежно, както майка говори на рожбата си.

— Ами Деймън? — попитах с дрезгав глас.

— Той е там. — Емили посочи с брадичка към вратата. Проследих погледа й навън и видях една тъмна фигура, приседнала до водата. — Той се възстановява, също като теб.

— Но как…

— Виж пръстена си. — Емили потупа ръката ми. Върху показалеца ми блестеше скъпоценен камък, лапис лазули, инкрустиран в сребърен пръстен. — Той служи и като лек, и като защита. Катрин ме накара да го направя за теб през нощта, когато те беляза.

— Белязала ме е — повторих машинално и отново докоснах шията си, след което плъзнах пръсти по гладката повърхност на пръстена.

— Беляза те да бъдеш като нея. Ти си почти вампир, Стефан. В момента си в процес на трансформация — обясни ми Емили с уверен тон, все едно беше лекар, поставящ диагноза на свой пациент с неизлечима болест.

Кимнах, сякаш бях разбрал това, което Емили ми казваше, макар че ми прозвуча като изречено на непознат език. Трансформация?

— Кой ме намери? — продължих да я разпитвам, като започнах от въпроса, който най-малко ме вълнуваше.

— Аз. След изстрелите по теб и брат ти всички избягаха. Къщата изгоря. Загинаха хора. Не само вампири. — Емили поклати мрачно глава. — Отведоха всичките вампири в църквата и там ги изгориха. Включително и нея — довърши Емили с неразгадаем тон.

— Това означава ли, че тя ме е направила вампир? — попитах, като докоснах шията си.

— Да. Но за да се довърши прехода, трябва да се нахраниш. Това е избор, който ти трябва да направиш. Катрин притежаваше силата на разрушението и смъртта, но дори и тя позволяваше на жертвите си този избор.

— Тя е убила Розалин. — Знаех го така, както знаех, че Деймън обичаше Катрин. Все едно пред очите ми се бе вдигнал облак, но само за да разкрие още чернота.

— Тя го направи — потвърди Емили с непроницаема физиономия. — Но онова няма нищо общо с това, което се случва сега. Ако избереш, можеш да се храниш и да довършиш прехода. Или да се оставиш да…

— Да умра?

Емили кимна.

Не исках да се храня. Не исках кръвта на Катрин в себе си. Исках само да се върна с няколко месеца назад, когато въобще не бях чувал името Катрин Пиърс. Сърцето ми се сви от мъка по всичко, което бях изгубил. Но имаше някой, който бе изгубил повече.

Сякаш прочела мислите ми, Емили ми помогна да се изправя. Беше със слаба фигура, но жилава, със здрави мускули. Станах и с неуверени крачки излязох навън.

— Братко! — провикнах се. Деймън се обърна, очите му блестяха. Изгряващото слънце се отразяваше във водата. В далечината димът продължаваше да се издига между дърветата. Но на поляната беше съвсем тихо и спокойно, както преди, когато всичко беше много по-просто.

Деймън не ми отговори. И преди дори да осъзная какво върша, пристъпих към водата. Потопих се в нея, без да си правя труда да си събличам дрехите. Излязох на повърхността, за да си поема дъх, но умът ми още не можеше да се отърси от мрака и мръсотията.

Деймън отклони поглед от водата и се втренчи в мен.

— Църквата изгоря. Катрин беше вътре — промълви глухо.

— Да. — Не изпитах нито задоволство, нито тъга. Обзе ме само дълбоко, дълбоко съжаление. Заради мен самия, заради Деймън, заради Розалин, заради всеки, който бе хванат в капана на тази паяжина, сееща само унищожение и разруха. Баща ми се оказа прав. По земята бродеха демони и ако не се сражаваш с тях, ще станеш един от тях.

— Знаеш ли какви сме ние? — попита Деймън горчиво.

Погледите ни се кръстосаха и в този миг осъзнах, че не искам да живея като Катрин. Не исках да виждам слънчевата светлина единствено с помощта на пръстена върху пръста ми. Не исках винаги да се заглеждам във вратовете на хората, докато планирам следващото си хранене. Не исках да живея вечно.

Потопих се под повърхността на водата и тогава отворих очи. В езерото беше тъмно и студено, също както в бараката. Ако това представляваше смъртта, не беше зле. Беше мирно. Тихо. Нямаше страсти, но нямаше и опасности.

Изплувах на повърхността на водата и отметнах мокрите кичури от лицето си. Дори и сега, като знаех каква съдба ми бе отредена, се чувствах забележително жив.

— Тогава ще умра.

Деймън кимна, с безжизнен поглед и апатичен вид.

— Няма живот без Катрин.

Излязох от водата и прегърнах брат си. Тялото му беше топло, истинско. Деймън за кратко отвърна на прегръдката ми, сетне отново обви коленете си, приковал поглед във водата, в някаква точка доста навътре от брега на езерото.

— Искам всичко да свърши — промълви Деймън, като се изправи и се отдалечи към каменоломната. Наблюдавах изчезващия му гръб и си припомних една случка от времето, когато бях на осем или девет години. Тогава баща ми ме взе със себе си за лов на елени. Беше точно след смъртта на майка ни и докато Деймън търсеше утеха в училищни лудории като хазартни игри или ездата, аз не се отделях от баща си. Един ден, да ме ободри, той ме заведе в гората. Всеки от нас бе нарамил пушка.

Почти цял час проследявахме един елен. Навлизахме все по-навътре в гората, дебнейки всяко движение на животното. Накрая стигнахме до една поляна и видяхме елена с наведена глава да хрупа къпини от един храст.

— Стреляй — прошепна баща ми, като нагласи пушката на рамото ми. Треперех, докато се прицелвах в елена и притисках пръст към спусъка. Но в мига, в който натиснах спусъка, отнякъде на поляната изскочи малко еленче. Еленът побягна и куршумът улучи малкото еленче в корема. Тънките му крачета се подкосиха и то рухна на земята.

Бях готов да се втурна да му помогна, но баща ми ме спря, като ме хвана за рамото.

— Животните знаят кога е дошло времето им да умрат. Нека поне го оставим да умре в покой и самота — каза баща ми и насила ме задърпа назад. Захленчих, но той остана неумолим. Сега, като гледах Деймън, разбрах. Същата участ бе сполетяла и Деймън.

— Сбогом, братко — прошепнах.