Л. Дж. Смит
Началото (10) (Книга първа)

9

Трудно ми е да опиша онова, което последва. Спомням си стъпките, виковете и молитвите на слугите пред техните помещения. Спомням си, че паднах на колене, крещейки от ужас, жал и страх. Спомням си как господин Картрайт ме дърпаше назад, докато госпожа Картрайт се свлече на земята до мен и зави пронизително като ранено животно.

Спомням си, че видях полицейската карета. Помня баща ми и Деймън да кършат ръце и да ми шепнат успокоително. Опитах се да им отговоря, да им кажа, че съм добре — в крайна сметка бях жив. Ала не можах да изрека думите.

По някое време доктор Джанис ме хвана под мишниците и ме изправи на крака. Мъже, които не познавах, ме заобиколиха бавно и ме завлякоха на верандата пред стаите на прислугата. Сред всеобщото мърморене долових как някой каза да повикат Корделия.

— Аз… аз съм добре — избъбрих накрая, засрамен, че ми се обръща толкова внимание, когато Розалин бе мъртва.

— Шшт, стига, Стефан — прошепна Корделия. Лицето й, със загрубяла от годините кожа, бе сбръчкано от тревога. Тя притисна длани към гърдите ми и промърмори някаква молитва, сетне измъкна малко шишенце от гънките на широката си пола. Отвинти капачката и го поднесе към устните ми. — Пий — подкани ме, докато сладката течност се плъзгаше в гърлото ми.

Катрин!, изскимтях аз. Сетне затулих устата си с ръка, но по сепнатото изражение на Корделия разбрах, че ме е чула. Тя изля бързо в гърлото ми още от сладката, уханна билка, която ме замая. Отпуснах се върху каменните стъпала на верандата, твърде уморен, за да мисля.

— Брат му е там някъде. — Гласът на Корделия звучеше сякаш говореше под вода. — Намерете го и го доведете.

Чух стъпки, отворих очи и видях Деймън, надвесен над мен. Лицето му бе побеляло от шока.

— Ще се оправи ли? — попита той и се обърна към Корделия.

— Мисля… — поде доктор Джанис.

— Той се нуждае от почивка. Тишина. Тъмна стая — заяви Корделия авторитетно.

Деймън кимна.

— Аз… Розалин… трябваше… — започнах, макар че не знаех как да довърша изречението. Трябваше да направя какво? Трябваше да я потърся много по-рано, вместо да се целувам с Катрин? Трябваше да настоявам да я придружа до празненството?

— Шшт — прошепна Деймън и ме изправи. Успях да се задържа прав, макар и олюлявайки се, до него. Отнякъде се появи татко и ме хвана за другата ръка. Заслизах несигурно по стъпалата, а сетне се запътихме към къщата. Гостите се бяха скупчили на моравата отпред и се държаха за ръцете, а шериф Форбс даваше нареждания на хората си да претърсят гората. Оставих се Деймън да ме преведе през задната врата на къщата и нагоре по стълбите. Накрая се свлякох върху леглото в спалнята си. Паднах върху памучните чаршафи, а след това ме обгърна мрак и не си спомнях нищо.

Когато се събудих на следващата сутрин, слънчевите лъчи танцуваха върху излъсканите дъски на пода от черешово дърво в спалнята ми.

— Добро утро, братко. — Деймън седеше в ъгъла на люлеещия се стол, някога принадлежал на нашия прадядо. Когато бяхме деца, мама ни люлееше на него и ни пееше песни, за да заспим. Очите на Деймън бяха подути и зачервени и аз се запитах дали е седял там през цялата нощ, за да бди над мен.

— Розалин е мъртва? — попитах, въпреки че знаех отговора.

— Да. — Деймън се изправи и се извърна към кристалната гарафа върху ореховия скрин. Наля вода в една чаша и ми я подаде. Опитах се да се надигна и да седна в леглото.

— Не, лежи — заповяда ми той с властния глас на офицер от армията. Никога досега не го бях чувал да говори така. Отпуснах се отново върху възглавниците, пълни с гъши пух, и оставих Деймън да поднесе чашата към устните ми, сякаш бях малко дете. Студената, чиста течност се плъзна надолу в гърлото ми и отново си спомних за изминалата нощ.

— Страдала ли е? — попитах, докато в съзнанието ми изплуваха мъчителни картини. Докато съм рецитирал Шекспир, Розалин навярно е планирала внушителната си поява. Сигурно е била развълнувана да покаже роклята си, да види смаяните и завистливи изражения на по-младите момичета, докато се възхищават на пръстена й, а после да се остави по-възрастните жени да я отведат в някой ъгъл, където да обсъдят подробностите около брачната й нощ. Представих си я как се носи през моравата, сетне чува стъпки зад гърба си, обръща се и вижда белите зъби, проблясващи на лунната светлина. Потръпнах от ужас.

Деймън се наведе и сложи ръка върху рамото ми. Внезапно потокът от зловещи образи секна.

— Смъртта обикновено трае по-малко от секунда. Така е на бойното поле и съм сигурен, че е било така и с твоята Розалин. — Върна се на стола си и разтри слепоочията си. — Те смятат, че е бил койот. Войната е довела хората на изток заради битките и те мислят, че животните са последвали кървавата диря.

— Койоти — промълвих, запъвайки се на всяка сричка. Досега не бях чувал думата. Сякаш беше поредният пример за нови думи като убита и вдовец, които щяха да се прибавят към речника ми.

— Разбира се, има и такива, включително и баща ни, които са уверени, че случилото се е дело на демони. — Деймън завъртя към тавана сините си очи. — Само от това се нуждае градът ни. От епидемия на масова истерия. А това, което ме вбесява от този глупав слух, е, че докато хората са убедени, че градът им е обсаден от някаква демонична сила, никой не го е грижа за факта, че войната раздира страната ни. Тъкмо това всеобщо изкуфяване не мога да проумея.

Кимнах, без всъщност да слушам, неспособен да приема смъртта на Розалин като някакъв аргумент срещу войната. Докато Деймън продължаваше да се възмущава, аз затворих очи. Представих си лицето на годеницата си в онзи миг, когато я открих. Там, в тъмнината, тя изглеждаше различна. Очите й бяха огромни и блестящи. Сякаш беше видяла нещо ужасно. Сякаш бе издъхнала в жестоки мъки.