Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Secret Daughter, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитър Добрев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 28гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- aisle(2015г.)
Издание:
Шилпи Сомая Гоуда. Изгубената дъщеря
Канадска. Първо издание
Отговорен редактор: Ивелина Стилов
Редактор: Даниела Атанасова
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Атанаска Парпулева
Художествено оформление на корицата: Мариана Кръстева Станкова
Издателска къща „Хермес“, София, 2012
ISBN: 978-954-261-128-8
История
- —Добавяне
25.
Закъснение
Мумбай[1], Индия — 1998г.
Кавита
Кавита опита дал и добави още сол, за да компенсира блудкавия вкус на воднистата супа от леща. Бе приготвила две тхали с ориз и дал, слагайки малко туршия от манго на Виджай, за да овкуси основното си ястие, с което напоследък се хранеха твърде често. Вечеряха сами, защото Джазу отново работеше до късно. Почти всеки ден вземаше допълнителни часове, както и смените на другите. Минаха много месеци, докато си намери отново работа след акцията във фабриката за велосипеди, след която я затвориха. Бяха принудени да вземат заем от лихвар, за да платят наема за чавл и таксите за училището на Виджай, докато Джазу не започна работа в текстилна фабрика. Изглеждаше, че всяка пайса[2], която печелеха, отиваше за лихваря, макар че все още дължаха половината сума. Закъсняха с училищната такса за Виджай, а сега и с наема. Надяваха се, че хазяинът, Маниш, ще прояви разбиране, тъй като те никога не бяха създавали проблеми през осемте години, в които живееха тук. Но наемите се вдигаха в цял Мумбай, а Маниш възнамеряваше да се отърве от старите наематели, за да може да отдаде квартирата под наем за повече пари.
— Какво научи в училище, Виджай? — Кавита очакваше с нетърпение да разбере как бе минал денят му.
— Същите неща, мамо. Умножение, степени. Учителят казва, че трябва да науча тези неща добре, за да настигна другите.
— Ачха — отговори бавно тя. Занесе празната си тхали до мивката и се зае с миенето на съдовете, за да не може синът й да види насълзените й очи. Вината беше нейна. Следобед Виджай работеше с нея в къщата на сахиб през последните няколко седмици. Когато един от редовните куриери на сахиб се разболя, мемсахиб попита дали Виджай може да вземе блузите й от шивача. Тя му плати петдесет рупии и го помоли да се върне на следващия ден. Оттогава той доставяше пакети всеки следобед, време, което преди използваше, за да се подготви за училище. С Джазу си казаха, че няма да му навреди, ако им помогне да се изплатят на лихваря. Сега тя осъзна, че това е било глупаво решение. Те излагаха на риск образованието на сина си, единствения му шанс за по-добър живот, и всичко това — за няколкостотин рупии. Тя търкаше яростно залепналите за дъното на тенджерата оризови зърна.
Входната врата се отвори.
— Здрасти. — Джазу се спря да разроши косата на Виджай, после тръгна към кухнята, където Кавита топлеше вечерята. — Здравей, чакли. — Той я прегърна отзад и отпусна брадичка върху главата й. — Мммм. Дал-бхатх — облиза се той, надушвайки храната. — Хубаво е, че жена ми е толкова добра готвачка и може да прави дал-бхатх по толкова различни начини. — Той се усмихна и се върна при Виджай, потупвайки се по корема. — Хей, Виджай, не сме ли късметлии, че майка ти е толкова добра готвачка?
Веселото настроение бе помрачено от силно чукане по вратата, последвано от свирепия глас на Маниш.
— Джазу? Хей, Джазу! Знам, че си вътре. Чувам тлъстите ти мързеливи стъпки над главата си. Отвори веднага или ще разбия тази врата!
— Какво прави този негодник тук по това време? — Джазу тръгна към вратата и я отвори рязко. На прага стоеше Маниш, а косматото му шкембе бе изскочило между износената му долна риза и гащите, вързани с шнур. Брадата му бе поне на една седмица, очите му бяха кръвясали и миришеше на алкохол. Кавита хвана Джазу за рамото, надявайки се да удържи реакцията му.
— Маниш, късно е. Какво толкова важно има, че не може да почака до сутринта, а? — каза Джазу твърдо, като се канеше да затвори вратата.
С изненадваща скорост Маниш вдигна тлъстата си ръка да блокира вратата.
— Слушай, мързеливо копеле. Закъсняваш две седмици с наема и аз няма да търпя това повече — изкрещя той.
Джазу се изправи, застана пред полуотворената врата, за да защити Кавита и Виджай зад себе си.
— Маниш бхай — продължи по-меко той, — ще платя. Подвеждал ли съм те някога за осемте години, в които живеем тук? Напоследък нямах късмет с работата и… просто ми трябва малко време.
— Време? Аз нямам време, Джазу. Ти крадеш тези пари от джоба ми, чуваш ли? — Маниш размаха юмрук във въздуха. — Мислиш, че си единственият, който иска този апартамент? Има опашка от хора от тук до океана и всички чакат за това място, а и всичките са готови да платят навреме. Не мога да те чакам, Джазу!
— Маниш бхай, моля те. Не можеш да ни изхвърлиш на улицата. Говорим за моето семейство. — Джазу разтвори вратата по-широко, за да му покаже Кавита и Виджай. — Ти ни познаваш. — Напрегна гласа си, за да звучи почтително.
— Обещавам да ти дам наема. Моля те, Маниш бхай. — Джазу събра длани за помирение. Кавита затаи дъх.
Маниш поклати глава и въздъхна шумно.
— Петък, Джазу. Имаш време до петък, това е. — Той се обърна и бързо се отдалечи по коридора с клатушкане, като гонеше хлебарките по пътя си.
Джазу заключи след него. Опря чело в затворената врата и въздъхна дълбоко, преди да се обърне към тях.
— Алчно копеле. Плащаме му навреме всеки месец в продължение на осем години. — Джазу се върна в кухнята.
— Търпим мръсните му тоалетни и спирането на водата за часове и нито веднъж не сме се оплакали. — Той размаха юмрук към вратата. — А сега той е готов да ни изхвърли за нищо. Копеле. — Джазу взе тхали от разтрепераните ръце на Кавита и отново отиде в кухнята, за да седне. — Има късмет, че не ми пука за него. — Той сложи в устата си хапка дал-бхатх и започна да дъвче енергично.
— Защо, татко? — попита Виджай, застанал на прага на кухнята.
— Какво? — учуди се Джазу, без да вдига поглед от храната.
— Защо не направиш нещо и да спреш Маниш да се вбесява и да идва постоянно тук? Вчера дойде и мама се уплаши…
Кавита забеляза безпомощността и разочарованието в очите на сина си и знаеше, че Джазу също ще ги види.
— Хайде, хайде, няма нищо. Не бях уплашена. Татко ще се оправи с това, ачха? Сега ела да си довършиш домашните — повика го тя, сочейки към книгите и листите, разхвърляни по пода.
— Какво, Виджай? Какво искаш да направя? Човекът е негодник. Възползва се от трудовите хора. Нищо друго не може да се направи — сопна се Джазу и започна да пъха огромни залъци в устата си.
— Не знам, татко, направи нещо. Дай му парите. Набий го. Направи нещо. Каквото и да е. Само не му се моли.
Кавита бързо затаи дъх и тръгна инстинктивно към сина си. Внезапно Джазу се изправи и с една крачка се извиси над Виджай, размахвайки юмрук.
— Внимавай какво говориш! Мислиш се за по-добър от баща си, защото можеш да четеш онези измислени книжки в училище? Аз по цял ден превивам гръб заради теб. Ти нищо не знаеш! — Свеждайки поглед към преполовената си вечеря, той ритна тхали и се чу дрънчене. — До гуша ми дойде от дал-бхатх. — Обърна се и излезе. — До гуша ми дойде.
Кавита го последва по коридора.
— Джазу, той е само едно момче. Не знае какво говори. — Забеляза, че си обува чапал. — Къде отиваш?
— Навън. Махам се от тук. — Той затръшна вратата зад себе си.
Кавита остана неподвижна за момент, втренчена в затворената врата. Усети как страхът й премина в негодувание срещу всички тях — Маниш, Джазу и Виджай — заради гнева, който пръскаха наоколо като бензин, превръщайки пейзажа на живота й в опожарена земя. Вдиша дълбоко, преди да се обърне към сина си. Той е само едно момче.
— Виджай — тя го хвана здраво за раменете. — Какво ти става? Никога не трябва да говориш така на баща си. — Виджай я прониза със стоманения поглед на момчешките си очи. — Слушай, татко ще се погрижи за това. — Тя докосна бузата му, забелязвайки, че лицето му започва да се окосмява. — Не трябва да се тревожиш за тези неща, бета. Трябва да мислиш за учението. — И тя го поведе обратно към книгите.
Виджай се измъкна от хватката й и ритна яростно книгите на пода.
— Защо? Защо да уча? Това е губене на време. Не виждаш ли? Какво печелим от това, мамо? Казваш ми да работя упорито. Но от това няма никаква полза.
Тя го наблюдаваше, докато той се обърна и излезе на балкона, единственото място в мъничкия чавл, където можеше да се оттегли в известно уединение. Такива големи мечти, също като баща си. Откога малкото й момченце бе започнало да се терзае с тревогите на мъж? Без да си прави труда да се съблича, тя легна в леглото, което споделяше с Джазу, зарови глава в тънката, стара възглавница и заплака, почти без да издава звук. Известно време лежа будна в тъмното, докато не чу скърцането на балконската врата, а после и дълбокото, тежко дишане, което би могла да разпознае навсякъде, дишането на сина й.
В ранните сутрешни часове тя чу входната врата да се отваря, а после да се затваря. Когато Джазу легна до нея, Кавита разпозна миризмата на дъха му. Спомни си за онези ужасни първи седмици в бомбайските бордеи, когато ароматът на алкохол се просмукваше в нощния въздух. Спомни си лепкавата миризма на ферментирала саподила през нощта, когато Джазу нахлу в колибата, където тя раждаше. Всеки път се случваха ужасни неща.