Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (9)

8.

Никой не можеше да обвини Миа Миа, че не е полагала усилия през онези първи дни от живота на сина си. Правеше каквото й каже съседката. Слагаше го на едрата си гръд и го кърмеше. Люлееше го, докато заспи, и го друсаше на ръце, когато бе неспокоен. Носеше го в препаска на гърдите си, когато ходеше да пазарува. Лежеше будна нощем между съпруга си и детето, наострила слух, за да чува дали диша, следеше кратките му бързи вдишвания и издишвания и й се искаше да почувства нещо. Да изпита някакво чувство, когато детето й суче, когато стиска пръста й в малката си сбръчкана ръчица. Искаше й се това чувство да запълни празнотата в нея. Каквото и да е.

Обърна се встрани и го притисна към себе си, нещо средно между ласка и наказание. Притисна го по-силно и две големи кафяви очи учудено впериха поглед в нея. Миа Миа не почувства нищо. Майка и син бяха като два магнита, които се отблъсват. Колкото и да се насилваше, никога нямаше да се докоснат.

Може би беше въпрос на време. Може би все пак щеше да има шанс и инстинктът да се грижи за детето щеше да прерасне в привързаност, а привързаността в чудото на любовта — ако не беше инцидентът с пилетата.

Случи се в събота, две седмици след деня на раждането. Беше студено утро и тя забърза навън. Трябваше да отиде зад къщата, за да донесе подпалки и няколко дебели цепеници. Мъртвото пиле лежеше точно пред купчината дърва. Едва не го настъпи. Намери второто около дванадесет, часа на раждането, третото — малко по-късно, а петела — следобед. Съпругът й огледа мъртвите птици, но не откри нищо. Предната вечер все още крачеха около къщата и къткаха гръмогласно — нямаше никакъв знак, че куче, котка, а още по-малко тигър ги е нападнал. За Миа Миа нямаше съмнение. Труповете потвърдиха най-големите й страхове. Те бяха внезапният порой… не, по-лошо, тайфунът през декември, земетресението, което винаги бе очаквала с ужас и тайно бе желала: нейният син бе белязан от проклятие. Той носеше нещастие. Астрологът бе предсказал това. Не биваше да ражда дете в събота, не и през декември.

Дори фактът, че през следващите дни повече от десет съседски пилета умряха по същия мистериозен начин, не можеше да успокои Миа Миа. Напротив, потвърди най-лошото. Тя вече знаеше, че това е само началото, и нещастията, които носи момчето, не се ограничават в собственото й семейство.

Не можеше да спи нощем от страх, че наближава поредната катастрофа. Знаеше, че е само въпрос на време. Всяко покашляне, всяко затаяване на дъх, всяка въздишка за нея бе като гръм на хоризонта. Не смеейки да помръдне, тя напрягаше слух всеки път, когато детето се раздвижи. Сякаш самото му дишане вещаеше неизбежно бедствие.

Седмица по-късно кърмата й секна. Гърдите й увиснаха като изпуснати балони. Приятелка на съседката, жена, която наскоро бе родила, пое кърменето. Миа Миа се радваше на всеки час, когато синът й бе извън къщата. Искаше да поговори със съпруга си. Не можеше да продължава така. Трябваше да направят нещо.