Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (44)

7.

Сега осъзнах, че докато говори, лицето му добива унил израз. Бръчките около устата и на челото му бяха станали по-дълбоки. Бузите му изглеждаха хлътнали. Ю Ба остана съвършено неподвижен на стола си, гледайки през мен.

Изчаках.

След няколко мига мълчание той посегна към джоба си и без да каже дума, извади стар плик. Беше измачкан и скъсан, очевидно отварян и затварян много пъти през живота му. Беше с пощенско клеймо от Рангун, адресиран до Ми Ми. Адресът бе малко избледнял, но синьото мастило и едрият, странно завъртян почерк все още бяха достатъчно четливи. На обратната страна на плика бе адресът на подателя: Халпин Роуд №7, Рангун.

Нямаше начин да е написан от ръката на баща ми. Беше твърде енергичен и претенциозен, за да му подхожда.

Рангун

14 декември 1941 г.

Уважаема Ми Ми,

Племенникът ми Тин Уин ме помоли да ви съобщя, че е напуснал страната преди няколко дни. Докато ви пиша, той е на път за Америка, където след пристигането си в Ню Йорк ще следва право в университет.

Тин Уин бе изключително зает през седмиците преди заминаването си и не бих се изненадал, ако не е имал възможност да се свърже лично с вас или да ви напише няколко реда. Сигурен съм, че ще го разберете. Той ме помоли да ви благодаря от негово име за множеството писма, които сте му написали през изминалите две години. Ученическите и личните му задължения в Рангун, за съжаление, не му оставяха време да ви отговаря.

Тъй като не очаква да се завърне, преди да завърши образованието си, което ще отнеме няколко години, той ви моли занапред да се въздържате от кореспонденция.

Изпраща ви най-добри пожелания.

С уважение,

Ю Сау

Прочетох писмото втори и трети път. Ю Ба ме гледаше с очакване. Отново изглеждаше буден и отпочинал. Сякаш спомените за миг бяха хвърлили сянка върху лицето му.

Не знаех какво да кажа. Не можех да си представя колко дълбоко това писмо е наранило Ми Ми! Колко предадена и изоставена се е чувствала. Повече от две години не бе получила никаква вест от баща ми. Бе написала стотици писма, а тези редове бяха единственият отговор. Там, в Калау, докато свива пури, бе мечтала за баща ми, за живот с него, без да знае дали някога ще го види отново, зависима от братята си, които не я разбират. Самотата й ме натъжи. Мисля, че в този момент за първи път изпитах нещо към нея.

В началото на пътуването ми тя бе само едно име, първа стъпка в издирването на баща ми. С времето бе добила лице и тяло. Тя беше жената инвалид, която бе откраднала баща ми и от която ревнувах. А сега? Узнах, че е била измамена и изоставена. Писмото на Ю Сау ме вбеси. Вече не гледах на Ми Ми като на заплаха. Не бях и безразлична към нея. Бе станала нещо повече от средство за постигането на целта ми. Може би самата цел.

— Как е получила писмото? — попитах аз.

От джоба си Ю Ба извади втори обемист плик, по-измачкан от първия. Пощенско клеймо: Калау, 26 декември 1941 г.

Адресат: Ю Сау, Халпин Роуд №7, Рангун

От: Ми Ми

Почитаеми Ю Сау,

Как мога да ви се отблагодаря, че сте си направили труда да ми отговорите? Поласкана съм от усилията ви. Наистина не беше нужно.

Писмото ви ме изпълни с радост, която ми е трудно да опиша. Тин Уин пътува за Америка. Добре е. Не бихте могли да ми съобщите по-добри новини. Въпреки всичките си отговорности и сложни приготовления за път все пак е намерил време да ви помоли да ми пишете. Само да знаехте колко щастлива ме прави това. Отново искам да ви уверя колко съм ви благодарна, че сте уважили желанието му.

Разбира се, и аз ще уважа неговата молба.

С огромно уважение:

Ми Ми

Ю Ба сгъна писмото и го прибра обратно в плика. Усмихнахме се един на друг. Бях подценила Ми Ми. Бях видяла в нея безпомощна жертва, безсилна да се защити срещу интригите на Ю Сау. Оказа се по-умна и по-силна, отколкото предполагах. И въпреки това не престанах да изпитвам съжаление към нея. Колко ли самотна се е чувствала? Как бе продължила напред без Тин Уин? Как бе превъзмогнала раздялата с баща ми?

— Отначало не беше лесно — каза Ю Ба, без да съм го попитала. — Родителите й починаха следващата година. Първо баща й, два месеца по-късно и майка й. Най-малкият й брат се присъедини към движението за независимост, стана партизанин и замина да се бие в джунглата. Никога повече не го видя. Говори се, че японците са го измъчвали до смърт. Семейството на най-големия й брат загина при английска въздушна атака през 1945–а. Бяха трудни времена. И все пак има нещо, което все още ме оставя безмълвен — Ми Ми ставаше все по-красива с всяка изминала година. Скърбеше за семейството си, несъмнено. Липсваше й и Тин Уин, но не страдаше от разбито сърце. Болката оставя следи върху лицето на всеки, но Ми Ми никога не я изпита. Чертите й не ставаха по-сурови с възрастта. Може да ти се струва трудно за разбиране, Джулия, но физическото разстояние или близост не бяха от значение за нея. Често съм се питал какъв е източникът на нейната красота и излъчване. Не големината на носа, цветът на кожата, формата на устните или очите правят човек красив или грозен. Кое тогава? Можеш ли ти, като жена, да ми кажеш?

Поклатих глава.

— Аз ще ти кажа: любовта. Любовта ни прави красиви. Познаваш ли някой, който обича и е обичан, при това безусловно, и в същото време ти се струва грозен? Излишно е да умуваш. Няма такъв човек.

Той наля чай и отпи.

— Не мисля, че в Калау е имало дори един ерген, който не би я взел за съпруга. Не преувеличавам. След войната се появяваха ухажори от всички краища на щата Шан, дори няколко от Рангун и Мандалей. Беше се прочула с красотата си чак до там. Носеха дарове, сребърни и златни бижута, ценни камъни и скъпи платове, които Ми Ми после раздаваше из градчето. Тя отхвърли всички предложения. Дори по-късно, когато Тин Уин го нямаше от десет, двадесет, тридесет години. Имаше мъже, които бяха готови да умрат с надеждата да се преродят в някое от нейните животни — прасе, пиле или куче. Ми Ми живееше в къщата на родителите си с роднини, които се грижеха за нея. Гледаше животни: кокошки, две прасета, кльощавата стара биволица и кучето. Рядко излизаше от къщи. Прекарваше всеки следобед на верандата в свиване на пури, поклащаше се леко насам-натам, със затворени очи. Устните й се движеха, сякаш разказва приказка. Всеки, имал привилегията да я види заета с това занимание, никога няма да забрави изящната грация на движенията й. Пурите й наистина имаха много характерен аромат. Бяха по-приятни, с вкус на ванилия, който оставаше в устата. Няколко години след признаването на независимостта се заговори, че имат не само необикновен вкус, а и свръхестествена сила. Това не бива да те изненадва, Джулия. Вече видя колко суеверни са бирманците. Някакъв вдовец изпушил една от пурите й. Същата нощ покойната му съпруга се явила в съня му и дала благословията си за брака му с дъщерята на съседите, към която отдавна изпитвал симпатия. Дотогава въпросната млада жена упорито отблъсквала всички опити за ухажване, а когато седнал до верандата й на следващата сутрин, за да й направи серенада както всеки друг ден, тя излязла от къщата, седнала до него и прекарали заедно целия ден и вечерта. През нощта, сам, с удоволствие изпушил още една от пурите на Ми Ми и видял лицето на съпругата си да му се усмихва окуражително сред виещия се дим. На сутринта момичето отново седнало до него и седмица по-късно приело предложението му. Вдовецът вярваше, че дължи късмета си на пурите на Ми Ми. Оттогава в Калау не е имало ерген, който да не е опитал поне една от пурите преди разходка с избраницата на сърцето си. Тези пури бързо бяха възприети като лек за най-различни болести — като косопад, запек, диария, главоболие, стомашни болки, — практически при всякакви оплаквания. С годините Ми Ми се превърна в нещо като шаман на Калау, по-уважавана от кмета, астролозите и лечителите, взети заедно. Хора, отнасящи се с пренебрежение към астролозите, я търсеха за съвет при спорове между съпрузи, братя и сестри, съседи.

Ю Ба стана, внимателно сгъна пликовете и ги пъхна в колана на лонджито си. Как бяха попаднали в неговите ръце, запитах се аз. Каква роля играеха те в тази приказка?

Откъде бе узнал за съдържанието на кореспонденцията между Ми Ми и Тин Уин? Не от баща ми, който, в крайна сметка, не е знаел нищо за писмата. В разказа на Ю Ба имаше детайли, които баща ми не би могъл да му разкрие.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попитах. — Кой ти разказа историята на Ми Ми и Тин Уин с всички перипетии и подробности?

— Баща ти.

— Той не може да е единственият ти източник. Разказът ти описва характерни детайли, впечатления и чувства, за които баща ми не би могъл да знае. Кой ти разказа останалото?

— Повдигаш уместен въпрос и разбирам любопитството ти. Моля те, прояви още малко търпение. Щом чуеш цялата история, няма да имаш повече въпроси.

— Откъде получи двете писма? — настоях аз.

— От Су Кий. Ю Сау посети Калау в началото на петдесетте. След войната късметът се обърна срещу него. Или по-скоро късметът му се е изчерпал, което не е съвсем същото. По време на окупацията сътрудничил на японците, факт, който не му спечелил симпатиите нито на англичаните, нито на бирманското движение за независимост. Когато британците възвърнаха властта си над страната, няколко оризови мелници изгоряха. Причината за пожарите не бе установена. В годините след обявяването на независимост в страната имаше политически убийства и многобройни прояви на насилие. Ю Сау често се оказваше от губещата страна, обстоятелство, което му коства голяма част от състоянието му. Говореше се, че се е опитал да си купи министерски пост. Дойде в Калау два пъти в разстояние на няколко дни. Подозирахме, че положението в столицата е станало твърде напечено за него. И двата пъти донесе много багаж, главно документи и папки, които остави в къщата. Не доживя да дойде за трети път. Су Кий намери писмата сред вещите му.

— Убили ли са го?

— Хора, които са го познавали, твърдят, че е така. Бил ударен от гръм, докато играел голф.

— Ти познаваше ли го лично?

— Видях го веднъж за кратко в Рангун.

— Пътувал си до Рангун?

— Известно време учих там. Бях много добър ученик. Приятел на семейството ни щедро покриваше разходите ми в гимназия „Сейнт Пол“ няколко години. Дори спечелих стипендия да следвам физика във Великобритания. Отдаваха ми се естествените науки.

— Учил си в Англия?

— Не. Трябваше да се върна в Калау.

— Защо?

— Майка ми се разболя.

— Нещо сериозно?

— Не. Просто остаря. Нямаше болки, но животът ставаше все по-труден за нея.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Нямам.

— Но имаш други роднини?

— Да.

Озадачено поклатих глава.

— Защо те не са се погрижили за майка ти?

— Това бе мой дълг. Аз съм неин син.

— Но, Ю Ба! Майка ти не е била сериозно болна. Можел си да я вземеш при себе си в Англия, след като завършиш.

— Майка ми се нуждаеше от мен веднага.

— Инвалид ли беше?

— Не, какво те кара да мислиш така?

Въртяхме се в кръг. Всеки отговор ме разстройваше все повече и същевременно беше ясно, че няма да стигна доникъде, следвайки своята логика.

— Колко дълго се грижи за майка си?

— Тридесет години.

— Какво?

— Тридесет години — повтори той. — Доживя до преклонна възраст според бирманските стандарти.

Пресметнах.

— От двадесетата до петдесетата си година не си се занимавал с нищо друго, освен да се грижиш за майка си?

— Бях достатъчно зает с това.

— Не исках да кажа, че си лентяйствал. Просто… Могъл си да учиш в колеж в Англия. Това значи да имаш всички възможности на света. — Този път той не ме разбра. — Можел си да се занимаваш с научна работа като физик. С малко късмет, щеше да си намериш работа в някой от престижните американски университети.

Защо бях толкова вбесена? Защото семейството и културата на Ю Ба са очаквали от него да пропилее дарбите си в един затънтен планински край? Или защото без колебание е решил да се върне?

— Напълно доволен съм от живота си, Джулия. Въпреки че съпругата ми, която много обичах, почина твърде млада. Но това би могло да ме сполети навсякъде по света.

Не намирахме общ език. Нима наистина не знаеше какво имам предвид? Всеки от въпросите ми увеличаваше разстоянието помежду ни. В мен се надигаше ярост, докато той оставаше съвършено спокоен. Сякаш аз бях тази, която е пропиляла живота си.

— Никога ли не си съжалявал, че си се върнал в Калау?

— Мога да съжалявам само за решение, което съм взел съзнателно и по своя воля. Ти съжаляваш ли, че пишеш с лявата ръка? Това, което направих, не е въпрос на избор. Всеки бирманец в моето положение би постъпил по същия начин.

— Защо не се върна в Рангун, когато майка ти почина? Може би все още си имал шанс да емигрираш в Англия.

— Защо? Нима е нужно човек да е видял целия свят? Тук, в това градче, във всяка къща или колиба ще откриеш цялото разнообразие от човешки емоции: любов и омраза, страх и ревност, завист и радост. Не е нужно да ги търсиш. Трябва само да ги видиш.

Погледнах го и бях трогната от гледката: дребничък човек, облечен с дрипи, с изпопадали зъби, който с малко късмет би могъл да стане професор с луксозен апартамент в Манхатън или къща в някое лондонско предградие. Кой от нас бе пропилял перспективите си? Дали аз с моите претенции, или той със скромността си? Не бях сигурна какво изпитвам към него. Не беше съжаление. Беше някаква странна привързаност. Исках да го защитя, макар и да знаех, че не се нуждае от закрилата ми. В същото време се чувствах сигурна — почти като у дома си — в неговата компания. Сякаш ме предпазваше от нещо. Вярвах му. Дотогава си мислех, че трябва да познаваш един човек, за да го харесваш и да го чувстваш близък.