Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (40)

3.

Тин Уин лежеше буден нощем и спеше през деня. Имаше разстройство. Тоалетната му се струваше все по-далече и прекарваше часове на плочките до тоалетната чиния от страх, че може да не успее да стигне дотам.

Странни шумове го дразнеха или плашеха, накъдето и да се обърне. Нещо тракаше и бълбукаше зад стените и под пода в банята. Паякът под леглото бе ненаситен. Предсмъртната агония на мухите, чупенето на крака, смученето и дъвченето на паяка, всичко това го отвращаваше. Една сутрин чу змия да се плъзга по пода на стаята му. Пулсирането на сърцето я издаде. Чу я да се приближава. Пропълзя в леглото му. По краката му. Усети влажното й студено тяло през тънкия чаршаф. Изсъска до главата му. Сякаш искаше да му разкаже някаква история. След няколко часа изчезна през полуотворения прозорец. Геконите на стената му се присмиваха. Неведнъж закриваше уши и надаваше вик за помощ.

Хла Тау смяташе, че причината е непривичната храна и жегата. Тин Уин знаеше, че не е това. Седеше върху пъна. Чакаше. „Скоро“, бе казала тя.

Пое си дълбоко дъх и го задържа. Започна да брои секундите. Четиридесет. Шестдесет. Натискът върху гърдите му нарастваше. Деветдесет. Сто и двадесет. Започна да му се завива свят. Тялото му крещеше за кислород. Тин Уин не се предаде. Чу сърцето си да прескача. Знаеше, че има силата да го накара да спре.

Смъртта се появи в далечината. Идваше все по-близо и по-близо, накрая застана пред него.

— Ти ме призова.

Тин Уин бе обзет от страх. Не от близостта на смъртта. Не и от гласа й. Страхуваше се от себе си. Бе призовал смъртта, но не искаше да умре. Не сега. Не тук. Вече не беше малкото момче, което се бе погребало от страх, което нямаше друго желание, освен просто да изчезне, да се изпари. Той искаше да живее. Искаше да бъде с Ми Ми. Искаше отново да я почувства, дъха й върху кожата си, устните й до ухото си.

Песента на сърцето й.

Вдиша дълбоко.

Щеше да открие какво иска чичо му от него. Щеше да изпълни желанието му и да се върне в Калау възможно най-скоро.

 

 

Четири дни по-късно Тин Уин стоеше на прага на вратата за верандата и слушаше съсредоточено. Валеше. Не порой, а спокоен, кротък ромон. Тин Уин обичаше дъжда. Виждаше в него съюзник. Чуваше шепота на Ми Ми, изпълнен с нежност. Той придаваше форма на градината и къщата, повдигаше воала от имението на чичо му. Рисуваше картини. Дъждовните капки издаваха различен звук във всяко кътче от двора. Барабаняха по ламаринения покрив на кухнята. Плискаха по плочките на верандата, чиито размери вече можеше да определи с точност благодарение на дъжда. Тупаха меко върху тревата. Тин Уин усещаше пътеката между цветните лехи, храстите, моравата. Песъчливата земя поглъщаше водата почти без звук. Чуваше как облива огромните палмови листа, а после се стича по стъблата, изпълва чашките на цветята и откъсва цветове от дърветата. Забеляза, че дворът не е равен, че водата се стича едва доловимо към улицата. Имаше чувството, че е отишъл до прозореца на стаята си, отворил го е и вижда имението за първи път.

Заваля по-силно. По покрива заудряха тежки капки и Тин Уин излезе на верандата. Водата бе много по-топла, отколкото в Калау. Той разпери ръце. Капките бяха огромни. Масажираха кожата му. Усещаше Ми Ми на гърба си. Искаше да й покаже градината. Направи няколко крачки и побягна, прекоси верандата и тревната площ, заобиколи палмата, премина през тенис корта, прескочи два малки храста и профуча в широк полукръг около плета, който ограждаше имота, а после обратно до верандата. Още веднъж. Тичането го караше да се чувства свободен. Отприщваше енергии, които през последните дни бяха стояли заключени.

Дъждът го избави от тревогите и с всяка капка се чувстваше все по-жив. Ми Ми беше с него. Тя бе отворила очите му за живота и никога нямаше да го изостави. Знаеше, че го чака. Единственото, което ги делеше, бе собственият му страх и самосъжаление. Ю Мей му бе казал: „Страхът ни прави слепи и глухи. Гневът ни прави слепи и глухи. Също и завистта и подозрението. Има само една сила, която е по-могъща от страха“.

Тин Уин побягна към верандата. Задъхан, изпълнен с радост.

— Тин Уин!

Гласът на чичо му. Защо си бе дошъл толкова рано от офиса?

— Доктор Маккрей се обади. Настъпили са промени в графика му. Трябва да отидем днес. Сега. — Ю Сау мълчаливо се вгледа в племенника си. — Видях те да тичаш. Наистина ли си сляп?

Толкова близо бе до истината и в същото време толкова далеч.

 

 

Прегледът трая само няколко минути. Медицинска сестра държеше главата му. Лекар с мощни ръце дърпаше кожата около очите му. Стюарт Маккрей седеше наведен напред, точно пред него. Дъхът му миришеше на тютюн.

Маккрей не каза нито дума по време на прегледа. Тин Уин се съсредоточи върху ритъма на сърцето му и се запита дали ще разкрие момента, в който поставя диагнозата. Беше неизменен. Не неприятен, просто странен. Звучеше равномерно, вдъхваше доверие. Както и гласът му. Маккрей говореше с кратки изречения, които започваха и свършваха внезапно, без да повишава или понижава тон. Гласът му просто бе лишен от емоции.

Диагнозата бе ясна и недвусмислена. (Тин Уин бе сляп, за облекчение на Ю Сау.) Катаракта. Доста необичайно за неговата възраст. Вероятно генетична аномалия. Лечима с операция. Утре, ако желаят.

 

 

Инжекциите бяха най-лошата част. Бодяха го с дълги, дебели игли над и под очите и близо до ушите. Хладният метал проникваше все по-дълбоко в плътта му. Сякаш го пронизваха шишове. После отстраниха лещите. Тин Уин усети разрезите, но никаква болка. Поискаха игла и конец и отново зашиха кожата му. Като парче плат. През следващите дни носеше превръзка около главата.

Сега лекарите и сестрите бърбореха за ножици и пинсети и си даваха инструкции, неразбираеми за него. Щели да възстановят зрението му, казаха те. Щял да се чувства като новороден. Така твърдяха.

Щели да отстранят превръзките и да види светлина, жива и ярка светлина. Щял да различава очертания и форми, а след няколко дни, когато очилата му са готови, щял отново да вижда. По-ясно от когато и да било в живота си.

Тин Уин не бе сигурен дали да им вярва. Не защото им нямаше доверие или подозираше, че могат да го подведат. Вярваха в това, което говорят, но то сякаш се отнасяше за някого другиго.

— Какво е по-ценно от очите ни? — бе попитал Стюарт Маккрей преди операцията и веднага си бе отговорил сам. — Нищо. Човек вярва само на очите си.

Държаха се така, сякаш го освобождават от затвор. Сякаш са единствената истина. Тин Уин се запита дали някой от тях някога е чувал песента на едно сърце? Дали биха я познали? Какво можеше да им разкрие един дъжд? Че имат нужда от чадъри?

Сестрите го молеха да бъде търпелив.

Тин Уин искаше да им каже, че не се вълнува. Че не кара никого да бърза. Ако бе нетърпелив за нещо, то бе отново да бъде с младата жена, която пълзи на четири крака. Тя знаеше, че човек вижда не само с очите си и че разстоянията не се измерват само с крачки. Дали тези хора щяха да разберат това? Реши, че е най-добре да не казва нищо.

— Ето.

Маккрей развърза превръзката. Започна да я навива на ръката си и при всяко движение напрежението в стаята растеше. Дори сърцето на Маккрей започна да бие малко по-бързо от обикновено.

Тин Уин отвори очи. Връхлетя го със силата на удар. Светлина. Искряща, ослепителна светлина. Не мъждива, не млечна, а бяла и ярка. Истински ярка.

Светлината изгаряше очите му и той почувства пронизваща болка в главата. Стисна клепачи. Отново потъна в мрак.

— Виждаш ли ме? — извика чичо му. — Виждаш ли ме?

Не, не го виждаше. И не изпитваше нужда. Ритъмът на сърцето му бе достатъчен. Звучеше като че ли Ю Сау сам си ръкопляска. Тин Уин си представи самодоволното му изражение.

— Виждаш ли ме? — повтори Ю Сау.

Тин Уин примигна. Сякаш това щеше да филтрира болката от светлината.

Сякаш имаше връщане назад.