Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (39)

2.

„Прави се на умрял. Не мърдай. Надявай се времето да отмине.“

„Не издавай нито звук. Отказвай храна и вода. Дишай едва–едва. Надявай се да не е реалност.“

Така Тин Уин измина пътя до Рангун. Седеше вцепенен във влака, не реагираше на нищо, сякаш бе в безсъзнание. Не отговаряше на въпросите, докато накрая мъжете се отказаха и го оставиха на мира. Разговорите и ритъмът на сърцата на спътниците му преминаваха покрай него незабелязано, почти както нощният пейзаж прелита покрай очите на зрящите пътници.

В тихата къща на чичо му беше по-лесно. Не бе нужно да сменя влакове или да избягва да отговаря на въпроси. Беше сам. Лежеше неподвижен в леглото, с разперени ръце и крака.

Да се прави на умрял. Невинаги успяваше.

На моменти заридаваше, разтърсваха го конвулсии, които продължаваха няколко минути, после постепенно изчезваха. Като вода, попиваща в пясъка.

— Моля те — почти прошепна той, сякаш говореше на някой в стаята — моля те, нека да не е истина. Моля те, нека се събудя.

Представи си, че лежи на сламената си рогозка в Калау и Су Кий спи до него. Остана да се поизлежава, когато тя стана. Чу съдовете да тракат в кухнята. Долови горчиво–сладкия мирис на прясна папая. Чу как Ми Ми, седнала до него, смуче резен манго. Рангун бе просто лош сън. Недоразумение. Далече, далече, като буреносни облаци, които се оттеглят в противоположна посока.

Почувства безмерното облекчение, което би му донесло това. Но всичко бе изгубено. Беше като дим, разнасян от вятъра.

Чу почукването на вратата. Когато Тин Уин не отговори, последва второ. Вратата се отвори и някой влезе. Момче, помисли си той. Позна по походката. Мъжете и жените вървяха различно. Мъжете бяха по-тромави, влизаха по-шумно и стъпваха на цяло стъпало, докато жените често вървяха на пръсти и пети и издаваха по-тихи звуци. Галеха пода с ходилата си. Навярно момчето беше по-малко, във всеки случай — по-ниско и по-леко от Тин Уин. Крачеше пъргаво. Остави таблата на масичката до леглото и от нея се разнесе аромат на ориз и зеленчуци. Наля чаша вода от каната. Трябвало да пие много вода, каза то. Все пак идвал от планината и не бил свикнал с жегата в столицата.

След няколко седмици щял да се аклиматизира. Можел да си почине колкото иска и да се обади, ако има нужда от нещо. Чичо му не бил в къщата, но щял да се прибере за вечеря.

Отново сам, Тин Уин се надигна в леглото и взе таблата. Изяде няколко лъжици. Кърито беше вкусно, но той нямаше апетит. Водата го ободри.

След няколко седмици ще се аклиматизира. Думите, казани за успокоение, му прозвучаха като проклятие. Не можеше да си представи да преживее дори ден без Ми Ми.

Чу нещо да бръмчи над главата му. Звукът бе изключително неприятен, без ритъм, потискащо монотонен. Не спираше дори за миг, не утихваше и не се засилваше. В същото време усещаше лек полъх отгоре. Едва сега забеляза колко е горещо. Лекият вятър не му носеше прохлада. Въздухът бе твърде горещ и пареше кожата му.

Стана, за да опознае обстановката. Затаи дъх и се заслуша. Две мравки пълзяха по стената пред него. Под леглото се спотайваше паяк, в чиято паяжина току-що се бе оплела муха. Чуваше я да се мята, чуваше заглъхващото й отчаяно бръмчене. Паякът се промъкваше към плячката си. Два гекона се бяха залепили за тавана и се редуваха да изплезват езици. Никой от тези шумове не беше особено вдъхновяващ. Той размаха ръце и направи крачка напред.

Столовете не издават звук и нямат мирис. Китката му се удари в дървен ръб и той издаде тих вик. Болката прониза ръката му чак до рамото. Той падна на колене и запълзя на четири крака.

И масите не издават звук и нямат мирис. Щеше да има ужасна синина на челото.

Като изследовател, описващ новооткрита земя, Тин Уин проучваше всяко кътче от стаята, за да не се нарани отново. Освен маса и стол имаше голям шкаф до стената и две малки, но високи масички с лампи върху тях. Над масата висеше картина. Двата високи, полуотворени прозореца стигаха почти до пода. Капаците бяха спуснати. Тин Уин потропа по пода. Старо тиково дърво. Не би могъл да сбърка меланхоличния му резонанс. Хрумна му да обиколи цялата къща, но вместо това си легна и реши да дочака завръщането на чичо си.

 

 

Събуди го ново почукване на вратата. Беше същото момче от обяд. Чичо му го очаквал за вечеря.

Тин Уин колебливо запристъпва надолу по стълбището, което се извиваше в широка дъга до първия етаж. Отекването на стъпките му разкри големината на помещението. Явно беше огромен атриум, който стигаше до покрива на къщата. Тин Уин чуваше стъпките на момчето до себе си. На последното стъпало то го хвана под ръка и го преведе през две просторни стаи до трапезарията.

Докато чакаше племенника си, Ю Сау си бе приготвил питие от газирана вода и лимонов сок и бе излязъл на верандата да огледа градината зад къщата. Голямо кафяво листо висеше от една от палмите. Явно някой от градинарите бе проявил немарливост, за която щеше да си плати. Ю Сау се запита дали не е време отново да уволни някого от прислугата. Нямаше по-сигурен начин да излекува другите от мързела им, поне за няколко месеца. Стъпи на тревата и се наведе да види дали е равно окосена. Няколко стръка забележимо стърчаха над другите. Побесня. Щеше да даде разпореждания за това утре.

Ю Сау бе един от малкото бирманци, постигнали нещо повече от скромно състояние по време на британското управление. Ако някой си направеше труда да пресметне приходите от бизнес начинанията му, имотите в чужбина и наличния капитал, щеше да установи, че е един от най-богатите хора в страната, без да се броят, разбира се, неколцината англичани и шепата други европейци, които живееха в друг свят, който имаше малко общо с останалата част от Бирма и затова не можеше да става дума за сравнение. Имението му на Халпин Роуд можеше да съперничи на най-разкошните вили на колониалните господари. Къща с повече от двадесет стаи, плувен басейн и тенис корт не беше нещо, което може да се види на всеки ъгъл, дори в белите квартали. Тъй като Ю Сау не играеше тенис, караше подчинените си да играят. Всяка сутрин, малко след изгрев–слънце, двама от петимата градинари удряха топката напред–назад в продължение на час, за да създават впечатлението, че самият собственик редовно използва корта. Съседите и посетителите го смятаха за спортен тип. Освен градинарите за Ю Сау работеха двама готвачи, двама шофьори, няколко чистачки, трима нощни пазачи, домашен прислужник, иконом и нещо като финансов координатор, който отговаряше за пазаруването.

Преди години имаше безброй предположения за източника на богатството му, но с нарастването на състоянието му слуховете постепенно затихваха. Има определен социален статус, който предпазва от необосновани догадки.

За миналото му в столицата се знаеше, само че като младеж в началото на века се движел в немските кръгове в Рангун. Говорел свободно езика и бързо се издигнал до управител на голяма оризова мелница, собственост на германец. По време на Първата световна война собственикът и голяма част от сънародниците му били принудени да напуснат британската колония. Прехвърлил бизнеса на Ю Сау при изричното условие, че ще възвърне собствеността си след края на войната. Говорело се, че двама други оризови магнати са последвали примера му и са продали предприятията си на Ю Сау на символичната цена от няколко рупии. Никой от тях вече не се бе появил в Рангун. Самият Ю Сау никога не отрони и дума за този щастлив обрат на съдбата.

През двадесетте години Ю Сау разшири бизнеса си. Хитро бе извлякъл полза от Голямата депресия в началото на тридесетте, последиците, от която бяха усетени дори в Югоизточна Азия. Купуваше оризища и фалирали мелници, а по-късно пое бизнеса на индийски оризов барон и придоби възможност да контролира пътя на ориза от семето до износа. Поддържаше добри взаимоотношения не само с индийските си конкуренти, а и с англичаните и китайското малцинство. Рано бе узнал, че връзките могат да навредят само на онзи, който ги няма. Както подобава на човек с неговия статус, правеше дарения на двата големи манастира в Рангун. Вече бе финансирал изграждането на три пагоди, наречени на негово име, и на входа на къщата му имаше внушителен будистки олтар.

Накратко, на петдесет години Ю Сау бе повече от доволен от себе си и съдбата си. Дори трагичната смърт на съпругата му преди две години не се отрази на светоусещането му. За него бездетният им брак не беше нищо повече от партньорство, оказало се неизгодно. Жена му бе дъщеря на транспортен магнат и Ю Сау бе очаквал значителни отстъпки от транспортните разходи. Нямаше откъде да знае, че влиятелният бизнесмен е на ръба на фалита. Бракът му бе почти неконсумиран.

Ю Сау не би казал, че съпругата му липсва особено. Повечето безпокояха обстоятелствата, при които бе намерила смъртта си. Астрологът бе настоял да се откаже от планирано бизнес пътуване до Калкута. В противен случай голямо нещастие щяло да сполети семейството му. Въпреки това Ю Сау бе заминал. Два дни по-късно открили жена му в леглото й. Върху чаршафите лежала кобра, свита на кълбо. Явно била пропълзяла през отворения прозорец на спалнята.

Оттогава Ю Сау не вземаше важни решения, без да се допита до астролози или гадатели. Само преди две седмици астрологът му бе предсказал лична и бизнес катастрофа — Ю Сау не разбираше напълно разликата, но не помоли човека да му обясни, — която можела да бъде избегната само ако помогне на страдащ роднина. Това предупреждение му бе коствало няколко безсънни нощи. Не се сещаше за никой роднина в беда. Всичките бяха бедни. Непрекъснато искаха пари, затова преди години бе прекъснал връзките си с тях. Но голямо страдание? Накрая смътно си спомни, че бе чул за тъжната участ на далечни роднини на жена си. Бащата бе починал. Синът не след дълго загубил зрението си и бил изоставен от майка си. Говореше се, че живее с някаква съседка, която се грижи и за неговата вила в Калау. Какъв по-добър начин да умилостиви звездите, от това да помогне на едно сляпо момче? Тактично бе попитал астролога дали дарение за манастира — впрочем, доста щедро — също би могло да предотврати предсказаната катастрофа. Нямаше да бъде толкова сложно. Не? Да построи още една пагода, може би? Или две? Звездите бяха непреклонни.

На следващия ден Ю Сау бе изпратил двама от най-доверените си помощници в Калау.

Дочул гласове в трапезарията, Ю Сау се върна в къщата. Видя Тин Уин и остана като поразен от гръм. Бе очаквал сакато, физически и умствено недоразвито момче, чието страдание буди съжаление. А този племенник бе як, привлекателен младеж, поне с две глави по-висок от чичо си и излъчваше забележителна увереност. Беше облечен с бяла риза и яркозелено лонджи. Не изглеждаше изпаднал в нужда. Ю Сау бе дълбоко разочарован.

— Скъпи ми племеннико, добре дошъл в Рангун. Истински се радвам, че най-сетне си тук.

Гласът на Ю Сау отблъсна Тин Уин от първата фраза. Не можеше да го разгадае. Не докосна никаква струна в него. Беше приятелски, не твърде силен или плътен, но в него липсваше нещо, което Тин Уин не можеше да назове точно. Напомняше му за бръмченето от тавана. Ритъмът на сърцето на чичо му бе още по-странен — лишен от емоции и монотонен като тиктакането на стенния часовник в коридора.

— Надявам се пътуването да не е било твърде изтощително — продължи Ю Сау.

— Не — тихо отвърна Тин Уин.

— Как са очите ти?

— Добре.

— Добре? Мислех, че си сляп.

Тин Уин долови озадачението в гласа му. Чувстваше, че моментът не е подходящ да се впуска в дискусия за слепотата и способността да виждаме.

— Вярно е. Исках само да кажа, че не ме болят.

— Добре. Уви, узнах за проблема ти едва наскоро чрез познат в Калау. Иначе, разбира се, щях да се опитам да ти помогна по-рано. Един мой добър приятел, доктор Стюарт Маккрей, е главен лекар в най-голямата болница в Рангун. Ръководи офталмологичното отделение. Уредих да те прегледа в близките няколко седмици.

— Трогнат съм от щедростта ти — каза Тин Уин. — Не знам как да ти се отблагодаря.

— Не се безпокой. Медицината напредва с големи крачки. Може би очила или операция ще ти помогнат — каза Ю Сау, чието настроение видимо се подобри. Хареса му смиреният тон на племенника му. Вече се усещаше подобаваща благодарност. — Искаш ли нещо за пиене?

— Само вода.

Ю Сау наля вода в една чаша, поколеба се как да я подаде на племенника си и шумно я постави на масата до тях. Тин Уин намери чашата с ръце и отпи глътка.

— Наредих на готвачката да приготви пилешка супа и риба с къри и ориз за теб. Надявам се да са по вкуса ти.

— Сигурно.

— Имаш ли нужда от помощ, за да се храниш?

— Не, благодаря.

Ю Сау плесна с ръце и извика някакво име. Момчето се върна и отведе Тин Уин до стола му. Той седна и докосна предметите пред себе си на масата — плоска чиния с дълбока купа, до нея салфетка, лъжица, вилица и нож. В манастира Ю Мей веднъж бе сложил такива прибори в ръката му и бе обяснил, че англичаните се хранят с тях, а не с пръсти. След като опита кърито с лъжица, Тин Уин с удивление откри колко лесно се използва.

Ю Сау изпита облекчение, когато видя, че Тин Уин може да си служи с прибори и слепотата не му пречи да се храни прилично. Дори супата не му създаваше затруднения. Той се опасяваше, че някой ще трябва да храни племенника му всеки ден, че може да му текат лиги или да разсипва храна по масата.

Никой от двамата не проговори. Тин Уин си мислеше за Ми Ми. Питаше се как би описала чичо му. Дали имаше къси, дебели пръсти? Дали беше пълен, с двойна гуша като търговеца на захарна тръстика в Калау, чието сърце биеше монотонно като това на чичо му? Дали очите му блестяха? Или бяха безизразни като туптенето в гърдите му? Кой щеше да помогне на Тин Уин да разгадае този нов свят, в който бе влязъл? Лекарите? Какво щеше да стори приятелят на чичо му с него? И дали щяха да му позволят да се върне в Калау, когато разберат, че нищо не може да се направи? С малко късмет, можеше да се върне при Ми Ми до края на следващата седмица.

А ако лекарите успееха да възстановят зрението му? Досега не му бе хрумвало, че е възможно. Нито през изминалите години, нито след пристигането си в Рангун. За какво му беше? Вече имаше всичко, от което се нуждае.

Тин Уин се опита да си представи последиците от една успешна операция. Очи, които виждат. Ясни очертания. Лица. Дали щеше да загуби способността си да чува? Представи си, че гледа Ми Ми. Лежеше гола пред него. Стройното й тяло, малките й, стегнати гърди. Видя плоския й корем и косъмчетата под него. Нежните й бедра, гениталиите й. Странно, но образът не го развълнува. Не можеше да има нищо по-прекрасно от това да гали кожата й с език, да докосва гърдите й с устни и да чува как сърцето й танцува все по-лудо.

Гласът на чичо му прекъсна потока от мисли и образи.

— Доста неща ще трябва да свърша през следващите дни и ще прекарвам малко време с теб — каза Ю Сау, когато се нахрани. — Едно от момчетата, Хла Тау, ще бъде на твое разположение постоянно. Той може да те разведе из градината и дори из града, ако желаеш. Кажи му от какво имаш нужда. Ако мога да го уредя, ще вечеряме заедно през уикенда. Часът при доктор Маккрей е за вторник.

Ю Сау се поколеба. Беше ли казал астрологът колко време трябва да прекара със страдащия роднина? Не си спомняше нищо такова. За всеки случай щеше да му се обади отново утре следобед.

— Благодаря, Ю Сау — отвърна Тин Уин. — Не заслужавам щедростта ти.

Ю Сау стана. Преливаше от задоволство. Племенникът му знаеше мястото си. Мисълта, че той, Ю Сау, може да върне зрението му, го изпълваше с безкрайна радост. Такова благодеяние, такава безкористна щедрост не можеше да остане невъзнаградена. В това бе сигурен.