Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (34)

18.

Беше малко след здрачаване, когато Тин Уин се прибра у дома. Бе прекарал следобеда на езерото с Ми Ми. След плуването и дългия поход чувстваше приятно изтощение. Беше мека вечер след горещ ден. Въздухът бе сух и приятно топъл. Квакането на жабите в близкото блато бе толкова силно, че заглушаваше всички други звуци. Навярно Су Кий вече го чакаше с готова вечеря. Когато отвори градинската порта, изведнъж чу два непознати гласа. Някакви мъже разговаряха със Су Кий. Седяха до огъня пред къщата. Той чу Су Кий да става и да идва към него. Хвана ръката му и го заведе при непознатите. Веднага заговориха по същество. Чакали Тин Уин цял следобед. Су Кий ги посрещнала гостоприемно, поднесла им чай и ядки. Сега били уморени от дългия път и с нетърпение очаквали да се приберат в хотела си. Особено щом утре им предстоял още по-труден път. Дошли от Рангун. Чичо му, почитаемият Ю Сау, ги натоварил със задачата да заведат Тин Уин в столицата възможно най-бързо. Щял да узнае всички подробности лично от чичо си. Щели да хванат ранния сутрешен влак за Тхази, където няколко часа по-късно щели да се качат на нощния експрес от Мандалей, за да стигнат в Рангун на следващата сутрин. Билетите вече били купени, местата запазени. Първият влак тръгвал от Калау в седем. Щели да дойдат да го вземат. Помолиха да ги чака в шест, готов за отпътуване.

Отначало Тин Уин не разбра за какво говорят. Както винаги с непознати, първо се бе заслушал в сърцата и гласовете им, а не в думите. Ритъмът на сърцата не разкриваше много. Звучеше някак безлично. Каквото и да правеха в Калау, каквото и да му казваха сега, не означаваше много за тях.

Само дълбоката въздишка на Су Кий го накара да настръхне. И сърцето й. Биеше по-учестено, отколкото би очаквал при тези обстоятелства. Сякаш бе дълбоко шокирана или току-що бе изкачила планина. С помощта на Ми Ми той бе узнал, че не само физическо усилие може да накара сърцето да затупти така. Възможно бе хората да си седят кротко на земята, привидно спокойни, а в същото време сърцата им да препускат като животни, които тичат, за да спасят живота си. От личен опит знаеше, че сънищата и фантазиите често плашат хората повече от реалността, че главата може да натовари сърцето повече и от най-голямото физическо усилие.

За какво ли се безпокоеше Су Кий? Сега, след като мъжете си бяха тръгнали и тя повтаряше изречение по изречение онова, което бяха казали, думите постепенно достигаха до съзнанието му. С влак. До столицата. Сам.

— Защо? Какво иска чичо ми от мен? — попита Тин Уин, когато най-сетне разбра какво му казва Су Кий.

— Не знам — отвърна тя. — Хората в града казват, че е много богат, че има добри и влиятелни приятели сред англичаните. Може би дори губернатора. Сигурна съм, че той може да ти помогне.

— Нямам нужда от помощ. — Тин Уин изсумтя при мисълта, че някой му предлага помощ от съжаление. — Не искам нищо. Животът ми не може да бъде по-хубав.

— Може би е разбрал за твоя проблем с очите и иска да те прегледа британски лекар. Във всеки случай трябва да решим какво ще вземеш със себе си утре.

Тя се обърна и влезе в къщата.

— Су Кий, какво мислиш, честно?

Тин Уин знаеше, че не казва истината. Ритъмът на сърцето й не бе в синхрон с думите, които би трябвало да му донесат утеха.

— О, просто… ще ми липсваш. Но каква тежест има моята дума, думата на една себична старица? Колко често човек има късмета да пътува до столицата? През целия си живот съм мечтала да отида в Таунджи. Подобно пътуване е нещо необикновено. Ще видиш и научиш много. Трябва да се радвам за теб.

— Су Кий!

Тонът му бе укорителен. Ясно чувстваше, че тя прикрива истинските си мисли.

— Освен това няма да те има най-много няколко седмици — продължи тя, сякаш изобщо не го бе чула.

Тин Уин бе разтърсен. Досега идеята за пътуване бе нещо абстрактно за него. Никога не бе пътувал и нямаше представа с какво е свързано това в действителност. Трябваше да напусне Калау. Щеше да пристигне на ново място, непознато и страшно, без да знае какво го очаква там. Щеше да се наложи да се справя без Су Кий, далеч от манастира и монасите, без дома си, без познатите шумове и миризми. Без Ми Ми.

Идеята бе толкова невъобразима, че досега не му бе хрумвала. Ми Ми беше неразделна част от живота му, от самия него, и не му бе минавало през ум, че някога ще се наложи да се раздели с нея, дори за ден. Сега бе принуден да замине след няколко часа, без да знае кога ще може да се върне. След няколко седмици? Няколко месеца? Никога? Почувства надигащите се демони в гърдите си.

— Трябва да се видя с Ми Ми — каза той и тръгна.

 

 

Тин Уин пое по неравната пътека към планинското било. Познаваше всеки камък, всяка дупка по пътя. Отначало вървеше предпазливо, после с все по-широки крачки, докато запрепуска с пълна скорост. Някаква сила го тласкаше напред, сила, която надделя над страха от падане и го накара да изостави предпазливостта. Профуча покрай блатото и сви зад бамбуковата горичка. Втурна се през поляната и отново се устреми нагоре. Тичаше, без да се препъва, почти не усещаше земята под краката си. Паметта, инстинктът или копнежът го водеше така уверено към къщата на Ми Ми?

Измина последните няколко метра по-бавно и задържа дъха си за миг зад хибискусовия храст, който скриваше къщата от пътя. Влезе в двора. Кучето дотича при него и скочи. Тин Уин го погали, за да го успокои. Чу прасето да хърка под верандата. В къщата бе съвсем тихо. Той бавно изкачи стъпалата. Вратата беше отключена. Проскърца, когато я отвори. По ритъма на сърцето й разбра къде спи Ми Ми и внимателно се придвижи по пода до рогозката й. Едва не се препъна в тенекиен съд в средата на стаята. Коленичи до нея и сложи ръка на лицето й.

Тя се събуди и веднага го позна.

— Тин Уин, какво правиш тук?

— Трябва да ти кажа нещо. Ела с мен — прошепна той. Плъзна едната си ръка под врата й, другата под коленете й и я повдигна. Лицата им почти се докоснаха. Никога не я бе носил на ръце. Придвижиха се до стъпалата, слязоха и прекосиха двора.

Тя погали лицето и врата му.

— Плувнал си в пот.

— Тичах през целия път. Трябваше да се видя с теб.

— Къде ще ходим? — попита тя.

— Не зная. Някъде, където можем да бъдем сами, без да събудим никого.

Ми Ми се замисли за миг. След още няколко къщи започваха нивите и в една от тях имаше колиба. Тя го напътства дотам и след няколко минути пропълзяха в убежището. Стените бяха от клони и треви и през дупките в покрива Ми Ми виждаше небето. Беше ясна нощ, пълна със звезди, необичайно топла. Сърцето на Ми Ми биеше учестено, в очакване. Хвана ръката на Тин Уин и я сложи на голия си кръст.

— Ми Ми, утре сутринта заминавам за Рангун. Един мой чичо, който живее там, е изпратил двама мъже да ме вземат и отведат там.

Никога нямаше да забрави това изречение. Десетилетия по-късно то все още щеше да отеква в ушите й. Щеше да чува гласа му и да вижда лицето му. Няколко часа по-рано, на езерото, бе мечтала за тяхното бъдеще, за сватба. Беше си представяла как с Тин Уин живеят в своя къща с децата си, тичащи из двора. Деца с нормални стъпала и виждащи очи. Бе лежала в прегръдката му и бе описвала тази сцена. Бяха решили да повдигнат въпроса за женитба пред родителите й в близките няколко седмици. А сега той заминаваше за столицата. Ми Ми знаеше какво означава това. Рангун беше на другия край на света. Малко хора ходеха там и още по-малко се връщаха. Искаше й се да попита какво иска чичо му от него, колко време ще остане там и защо трябва да се разделят, но в същото време усещаше, че думите няма да й помогнат, не и сега, когато с цялото си тяло копнееше за Тин Уин. Хвана ръцете му и го притегни към себе си. Устните им се срещнаха. Издърпа ризата над главата си и той целуна гърдите й. Устните му затанцуваха по тялото й. Лонджито й се свлече. И двамата бяха голи. Обсипа бедрата й с целувки. Погъделичка я с език. Усещаше го както никога преди. Усещаше тялото си. По-силно, по-дълбоко и по-красиво от всякога. Сякаш всичко, което обещаваше този свят, изведнъж стана реалност. Всяко негово докосване изпълваше тялото й с нов живот. Никоя сила на света не можеше да я възпре, представяше си, че лети над Калау, над горите, планините и долините, от един връх до следващия. Земята се оттегли и стана мъничка топка, на която Рангун, Калау и всички други градове и страни бяха на не повече от един пръст разстояние. На която нямаше нито демони, нито признаци. Бе загубила контрол над тялото си. Сякаш всяка нейна емоция внезапно експлодира — гневът, страхът и съмнението, копнежът, нежността и желанието. За един кратък миг, за няколко удара на сърцето, всичко в живота й имаше смисъл.