Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (30)

14.

Такива вопли Су Кий никога не бе чувала. Бяха пронизителни, но не това бе най-странното и ужасяващото. Не беше жално ридание, а яростен бунт, вик на гняв и съмнение. Пронизваше душата, не ушите.

Изведнъж се събуди и се обърна към източника на шума. До нея седеше Тин Уин с отворена уста и виеше силно.

Извика името му, но той не реагира. Дори не бе сигурна дали е буден. Сграбчи го за раменете и го разтърси. Тялото му бе напрегнато, почти вцепенено.

— Тин Уин, Тин Уин — извика тя, галейки лицето му, и задържа главата му в ръцете си. Това го успокои. След няколко секунди бавно се отпусна обратно на рогозката за спане, където се сгуши на кълбо и отново заспа, с глава, отпусната върху ръцете й.

Когато Су Кий се събуди на разсъмване, Тин Уин лежеше и хлипаше до нея. Прошепна името му, но той не отговори. Тя се облече и го зави с одеяло. Може би е хванал настинка, помисли Су Кий. Снощи се бе прибрал по тъмно. Изглеждаше ужасно — окаляй, изцапан с кръв, с множество рани по главата. Беше легнал на рогозката, без да каже дума.

Тя отиде в кухнята и запали огнището. Топлата пилешка супа с ориз и малко къри щеше да му се отрази добре.

Отначало не разбра, че кашля и се дави. Когато влезе в спалнята, го завари прав до отворения прозорец. Миг по-късно видя, че повръща. Сякаш насила изхвърляше от тялото си всичко, което някога е погълнал. Спазмите идваха на вълни и колкото по-малко излизаше, толкова по-силно го разтърсваше. Су Кий видя как накрая спазмите обхванаха цялото му тяло. Като че ли щеше да изхвърля храна цяла вечност. После от устата му заизлиза само зеленикава, воняща течност. Тя го довлече обратно до рогозката и го зави. Ръката му потърси нейната. Седна до него и взе главата му в скута си. Устните му трепереха. Дишаше тежко.

Тин Уин не знаеше дали сънува, или е буден. Бе загубил представа за време и пространство. Сетивата му се бяха обърнали навътре. Мъглата пред очите му бе отстъпила място на зловещ мрак. В носа си усещаше острата миризма на собствените си вътрешности. Ушите му не долавяха нищо, освен звуците от тялото му. Нахлуването на кръв, бълбукането и клокоченето в стомаха, къркоренето на червата му. Сърцето му. Над всичко това витаеше страх, който нямаше нито име, нито глас. Просто бе там, вездесъщ като въздуха, който дишаше. Владееше тялото му, мислите му, сънищата му. В съня си чуваше туптенето на сърцето на Ми Ми и викаше името й, но тя не отговаряше. Започваше да я търси, тичаше в посоката, където пулсираше сърцето й, но никога не го достигаше. Тичаше все по-бързо, а изобщо не се приближаваше към нея. Тичаше, докато падна от изтощение. В друг сън видя Ми Ми, седнала на табуретка, и пристъпи към нея, но изведнъж земята се разтвори и го погълна. Настъпи мрак, той потъваше и нямаше за какво да се хване. Ставаше все по-горещо и по-горещо, докато осъзна, че затъва в клокочещо тресавище. После сънят започваше отново, отначало. Защо не можеше да сънува собствената си смърт?

Страхуваше се не само от смъртта. Плашеше го и всичко друго. Всяко докосване. Всяка мисъл. Всеки удар на сърцето. Всяко вдишване и издишване.

Не можеше да се движи. Не можеше да се храни. Изплюваше чая, който Су Кий наливаше в гърлото му насила. Чуваше гласа й, но тя бе далеч. Усещаше ръката й и все пак не бе сигурен дали наистина го докосва.

Отново и отново в съзнанието му звучаха думите на Ю Мей. „Единствената сила, която надвива страха, Тин Уин, е любовта.“ А коя сила можеше да надвие страха от любовта, Ю Мей?

На третия ден все още нямаше признаци на подобрение. Су Кий го бе масажирала с часове. Беше го разтривала с билки. Не се бе отделяла от него седемдесет и два часа. Не се оплакваше от болки, не кашляше, тялото му й се струваше твърде студено. Тя не знаеше какво го измъчва, но бе сигурна в едно: беше въпрос на живот и смърт. Запита се към кого да се обърне за съвет. Отнасяше се с недоверие към медицинските сестри и лекарите в малката болница, както и към астролозите и лечителите от Данус, Паос и Палонгс. Ако някой можеше да помогне, това беше Ю Мей. Може би всъщност не страдаше от никаква болест. Може би се бяха събудили призраците и демоните, които живеят във всеки от нас — както добре знаеше Су Кий — и само чакат да изпълзят от скривалищата си или да свалят маските си.

Тя остави чайника до спящия Тин Уин и забърза към манастира.

Когато се върна, той лежеше неподвижен. Ю Мей не бе успял да й помогне. Описа му последните три дни и нощи с най-малки подробности, но историята не го обезпокои особено. Промърмори нещо за някакъв вирус, вируса на любовта, който — ако го бе разбрала правилно — всеки носи, но засегнатите били малцина. В началото бил съпътстван от силни страхове, бурни състояния, които засягали тялото и душата. В повечето случаи тези симптоми отшумявали с времето.

„В повечето случаи“, бе казал той. Су Кий не можеше да не си припомни историята на своя прачичо, който не станал от леглото тридесет и седем години. През всички тези години лежал неподвижен на рогозката, взирал се в тавана, без да издаде звук, отказвал да се храни сам и оцелявал само защото близките му с ангелско търпение го хранели по три пъти на ден. И всичко това било само заради дъщерята на съседите, която обикнал на младини, а родителите й я омъжили за друг. Или за свой племенник, който бе отдал сърцето си на едно момиче от селото и сядаше да пее любовни песни пред къщата на семейството й всяка вечер по здрач. Само по себе си това не бе нищо странно, обичай, практикуван от повечето млади двойки в Калау. Но племенникът й не бе спрял да пее и когато бе станало очевидно, че увертюрите му са неприятни за семейството. След известно време започна да пее не само във вечерните часове, а и по цял ден, а когато веднъж продължи и през нощта, се наложи братята му да дойдат и да го отведат у дома против волята му. Там се покатери на едно дърво и не престана да пее, докато след три седмици и шест дни остана без глас завинаги. Оттогава насам само отваряше уста в такт с мелодията и устните му изричаха думите на песента, в която се говореше за вечната му любов. Колкото по-дълго Су Кий мислеше за това, толкова повече истории си спомняше за селяни и монаси, за търговци, златари и каруцари, всъщност дори и няколко англичани, загубили ума си от страст.

Може би имаше нещо общо с Калау, казваше си тя. Може би мястото бе съсредоточие на изключително опасно напрежение. Може би имаше нещо в планинския въздух или климата. Може би нещо в този затънтен край на Югоизточна Азия правеше вируса особено упорит.

Ю Мей не бе видял причина за безпокойство.

В отчаянието си Су Кий стри евкалиптови листа и ги задържа под носа на Тин Уин, надявайки се да стимулират обонянието му. Опита и с букетче хибискусови цветове и жасмин. Масажира ходилата и главата му. Но Тин Уин не реагира. Сърцето му биеше, дишаше, но не даваше други признаци на живот. Беше се оттеглил в свят, където тя не можеше да го достигне. Сутринта на седмия ден пред прага й се появи млад мъж. На гърба му бе Ми Ми. Су Кий я познаваше от пазара и знаеше, че Тин Уин прекарва следобедите и уикендите с нея.

— У дома ли е Тин Уин? — попита Ми Ми.

— Да, болен е — отвърна Су Кий.

— Какво му е?

— Не зная. Не говори. Не яде. Не е на себе си.

— Мога ли да вляза при него?

Су Кий й показа откъде да мине през кухнята за спалнята. Тин Уин лежеше там неподвижен, с изпито лице, гърбав нос и пепелявосива кожа, посърнал, въпреки мургавия си тен. Чаят и оризът бяха недокоснати. Ми Ми се плъзна от гърба на брат си и пропълзя до Тин Уин. Су Кий не можеше да откъсне очи от нея. Момичето се придвижваше с грация, каквато рядко бе виждала. Сякаш ходилата със странна форма й даваха различен усет за крайниците и движенията.

Ми Ми обви с ръце главата на Тин Уин и я сложи в скута си. Наведе се към него и лицето му изчезна под дългите й черни коси. Зашепна в ухото му. Брат й се обърна и излезе. Су Кий го последва. Направи чай за гостите и сипа печено слънчогледово семе, което намери в старата тенекиена кутия.

Отиде в градината и седна под сянката на авокадото. Загледа се в купчината дърва за огрев в другия край на двора, нацепени и старателно подредени до стената на къщата, дръвника, на който понякога колеше кокошки, зеленчуковите лехи, разпадащата се пейка, навярно скована от баща му. Шестте кокошки тичаха или ровеха в земята. Тя си даде сметка за тъгата, която я завладяваше отвътре. Познаваше това състояние. Ужасяваше се от него и винаги упорито се бореше да го прогони, в повечето случаи успешно. Но сега усещаше, че чувството придобива тежест и сила. Не виждаше причина, а безпочвената тъга за нея бе просто самосъжаление, срещу което се бе съпротивлявала през целия си живот. Дали безпокойството й се дължеше единствено на мистериозното заболяване на Тин Уин? Или се страхуваше, че може да го загуби? Може би се страхуваше да осъзнае колко самотна, изгубена и нещастна е тя самата. Както и Тин Уин. Както и сестра й. Както и всички. Някои го чувстваха, други не.

В този момент чу песента. Идваше от къщата. Беше тиха, сякаш звучеше отвъд долината. Приятен и нежен момичешки глас пееше непозната за нея мелодия. Не чуваше текста, само отделни думи. Но мелодията и страстта дълбоко я трогнаха.

„Тази песен може да укротява призраци и демони“, помисли си Су Кий. Облекчи болката и потисна тъгата й. Тя седеше като вкаменена под дървото, сякаш и най-лекото движение можеше да развали мига. Гласът на Ми Ми се носеше из къщата и двора като ухание, което прониква във всяко кътче. На Су Кий й се струваше, че всички други звуци — птичите песни, цвърченето на цикадите, квакането на жабите — бавно се оттеглят, докато остана само песента. Тя имаше силата на опиат. Отваряше всяка пора на тялото й, всяко сетиво. Замисли се за Тин Уин. Не биваше да се бои повече за него. Тази песен щеше да разруши всички стени, които бе издигнал около себе си. Щеше да го намери дори в най-далечното скривалище. Дали наистина бе случайност, че вирусът, описан от Ю Мей, е толкова разпространен в Калау?

Су Кий продължи да седи под авокадото, докато клепачите й се затвориха.

Събуди я вечерният хлад. Беше тъмно и бе започнала да трепери. Гласът продължаваше да пее, все така нежно и красиво. Су Кий стана и влезе в къщата. В кухнята гореше свещ, в спалнята — друга. Ми Ми все още седеше до Тин Уин, с главата му в скута си. Лицето му вече не изглеждаше толкова изпито, кожата не изглеждаше толкова бледа. Брат й си бе тръгнал. Су Кий я попита дали е гладна и иска ли да подремне. Ми Ми поклати глава.

Су Кий хапна малко студен ориз и авокадо. Беше уморена и не мислеше, че може да направи много в този момент. Върна се в спалнята, постла рогозка за спане за Ми Ми, даде й жакет и одеяло и си легна.

Когато се събуди на следващата сутрин, беше тихо. Тя се огледа, за да се увери, че вече не сънува. Тин Уин и Ми Ми спяха до нея. Усети спокойствие и лекота. Дори прекалена лекота, помисли си тя, докато вървеше към кухнята. Запали огън и свари чай, изми лук и домати и приготви ориз за закуска.

Тин Уин и Ми Ми се събудиха в късната утрин. Беше топло, но не твърде горещо и Су Кий работеше в зеленчуковата градина, когато зърна Тин Уин на прага, а Ми Ми на гърба му. Изглеждаше по-зрял, сякаш бе пораснал през последните няколко дни. Или може би просто изтощението и напрежението бяха оставили следи на лицето му. Изглежда, Ми Ми му даваше напътствия, защото заобиколи дървата, една табуретка и брадвата, сякаш вижда всичко. Седнаха на пейката пред кухнята. Су Кий хвърли греблото и изтича при тях.

— Гладни ли сте? — попита тя.

— Доста — отвърна Тин Уин. Гласът му звучеше някак по-дълбоко от друг път, почти като непознат. — И жадни.

Су Кий донесе ориз с къри и чай. Започнаха да се хранят. С всяка хапка той сякаш ставаше все по-жизнен и по-силен.

След закуската Тин Уин заяви, че ще се поразходи с Ми Ми, преди да я отнесе у дома. Чувствал се добре, вече изобщо не бил уморен. Су Кий нямало за какво да се тревожи. Краката му щели да издържат и щял да се прибере, преди да се стъмни. Обеща.

 

 

Тин Уин и Ми Ми поеха по каменистата пътека нагоре по хребета и после продължиха по билото. Той се съсредоточаваше изцяло върху вървенето, питаше се дали някога отново ще може да се остави изцяло в нейните ръце, дали отново ще го води така майсторски покрай всички препятствия.

— Какво си спомняш от последните няколко дни? — попита Ми Ми, след като бяха мълчали известно време.

— Почти нищо — каза той. — Сигурно съм спал много. В повечето време не знаех дали спя, или съм буден. Не чувах нищо друго, освен свистене и някакво тъпо гукане и бълбукане.

— Какво ти беше?

— Не знам. Бях обсебен.

— От какво?

— От страх.

— От какво се страхуваше?

— Да не те загубя. Когато отидох във фермата ви и не заварих никого, обезумях от ужас. Опитах да се успокоя, но тревогата нарастваше с всяка минута. Помислих, че никога вече няма да те видя. Къде беше?

— Бяхме при роднини в планината. Една леля почина и трябваше да тръгнем преди разсъмване. — Тя доближи устни до ухото му. — Няма от какво да се боиш. Не можеш да ме загубиш. Аз съм част от теб, както ти си част от мен.

Тин Уин се канеше да отговори, когато кракът му стъпи в празно пространство. Дупката в земята бе покрита от треви и навярно Ми Ми не я бе видяла, въпреки че внимаваше. Той застина, сякаш гледаше себе си на забавен кадър. Кракът му потърси опора и му се стори, че мина цяла вечност, докато я открие. Залитна, загуби равновесие и докато падаше, осъзна, че потиска инстинкта си да закрие лицето си с ръце и здраво държи Ми Ми. Нямаше никаква представа кога и къде ще се удари, дали ще се приземи в тревата, върху камък или храст. Падането изглеждаше безкрайно и най-лошата част бе неизвестността. Наклони глава и опря брадичка на гърдите си. Ми Ми се вкопчи в него. Търкулнаха се почти с главата напред.

Тин Уин обгърна Ми Ми с тялото си и двамата се затъркаляха като пън по обраслия с треви хълм.

Беше паднал, но бе успял да се приземи. Не беше бездънна пропаст.

Спряха в малка падина. Ми Ми се озова върху него. Едва сега Тин Уин забеляза колко плътно са притиснати един в друг. Не искаше да се разделят. Сърцето й биеше учестено. Не само го чуваше, усещаше го до гърдите си. Усещаше я доста различно, докато лежеше върху него. Беше по-лека, отколкото на гърба му, и не само ръцете й се докосваха до тялото му. Гърдите й бяха върху неговите, коремът й се допираше в неговия. Лонджитата им бяха смачкани, голите им крака бяха преплетени. Завладя го непознато чувство, желание за нещо повече. Искаше да има власт над Ми Ми и да й се отдаде. Искаше да бъде едно цяло с нея, да й принадлежи. Тин Уин се изви встрани, изплашен от собствения си порив.

— Боли ли те нещо? — попита тя.

— Не особено. А теб?

— Не.

Ми Ми изтри калта от лицето му. Избърса челото му и почисти праха от крайчеца на устните му. Допря устните си до неговите за част от секундата. Тин Уин потръпна.

— Можеш ли да вървиш? — попита тя. — Мисля, че всеки момент ще завали.

Тин Уин се изправи и отново я вдигна на гръб. Тръгнаха през полето. След малко чуха шума на реката, пълноводна и буйна от дъждовете през последните седмици. Беше издълбала малка клисура. По-надолу имаше мост, но не бе лесно да стигнат до него оттук. Тин Уин се опита да прецени дълбочината по яростния грохот на водата под тях. Навярно беше около три метра.

— Колко е широка реката тук? — попита той.

— Два метра, може би повече.

— Как можем да преминем отсреща?

Ми Ми се надигна и се огледа.

— Ей там има дърво, което препречва реката.

Преведе го покрай неголяма скала. Дървото беше бор — по-тънък, отколкото й се бе сторил, не по-дебел от бедрото й. Кората беше обелена и някой бе окастрил клоните. Ми Ми се поколеба.

— Какво има? — попита той.

— Разстоянието е голямо — каза тя.

— Само ако виждаш. За мен е нищо.

Тин Уин се придвижи до дървото и стъпи на него с единия крак. Стъпалото му се изви върху ствола. Ми Ми се опита да го насочва, но той поклати глава.

— Довери се на краката ми.

Запристъпва леко настрани, плъзгайки ходилата си едно по едно с по няколко сантиметра. Опознаваше формата на дървото, а после изместваше тежестта си и придърпваше другия крак. Чуваше сърцето на Ми Ми. Препускаше. В същото време грохотът на водата ставаше все по-яростен. Явно се намираха точно над реката. С предупредително проскърцване тънкият ствол се огъна под тежестта им.

Тин Уин се придвижваше бавно, но не и неуверено. Нито за миг. Зави й се свят и тя затвори очи. Прав беше. Така бе по-лесно. Просто трябваше да забрави къде е.

Той напредваше сантиметър по сантиметър, докато грохотът на реката зазвуча с една степен по-тихо. Бяха стигнали до другия бряг. Ми Ми с облекчение се залюля на гърба му и го целуна по бузите и врата. Коленете му се подкосиха от вълнение. Залитна и трудно запази равновесие. Няколко крачки по-нататък чуха мощен гръм, който отекна съвсем наблизо. Тин Уин се изплаши. Гръмотевичните бури все още го изпълваха с безпокойство.

— Има колиба малко по-надолу — извика Ми Ми. — Може би ще успеем да стигнем дотам, преди да завали силно. Да тичаме покрай реката.

Тин Уин се движеше колкото е възможно по-бързо. Когато се приближаваше или отдалечеше от брега, тя го дръпваше за съответното рамо. След малко заваля. Дъждът беше приятно топъл. Водата се стичаше по лицата им, капеше от носовете и се плъзгаше по шиите и коремите им. Ми Ми се притисна към него и той усети гърдите й, меки, с твърди върхове, които се допираха до мокрия му гръб.

 

 

Колибата бе изградена от дървени греди и дъски и нямаше прозорци. Побираше едва три рогозки за спане. По пода имаше няколко пласта суха трева. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив като хиляди юмруци. Валеше толкова силно, че Ми Ми едва виждаше реката, която бе на няколко метра. Бурята бушуваше точно над тях и Тин Уин потръпваше при всяка гръмотевица, но за първи път по време на буря не се чувстваше неспокоен. Отекна толкова силен гръм, че Ми Ми закри уши. Тин Уин направи гримаса, но не се изплаши.

В колибата бе още по-горещо и влажно, отколкото навън. Дъждовната вода по кожата им постепенно се сливаше с потта.

Ми Ми се бе изтегнала върху тревата. Тин Уин не лежеше в скута й, както обикновено, а бе седнал с кръстосани крака, с главата й върху бедрата му. Прокара пръсти през косите й, по челото й, проследи веждите й, носа й, устните й, погали бузите й и нежната й шия.

Ми Ми бе погълната от допира на пръстите му. Не просто я милваха, а я наелектризираха. При всяко движение сърцето й се разтуптяваше още по-учестено. Той се наведе, целуна я по челото, по носа. Езикът му се плъзна по шията и ушите й. Тя не можеше да повярва каква наслада й носи тялото й, всяко местенце, което Тин Уин докосваше. Ръцете му ласкаво се плъзгаха по лицето й, по слепоочията й, по ръба на носа й. Проследиха очертанията на устата й, погалиха очите и устните й. Ми Ми леко ги разтвори от неизпитана наслада.

Отпусна главата й върху възглавничка от трева и свали ризата си. Ми Ми затвори очи, бавно вдиша и издиша. Той помилва ходилата й. Ръцете му изследваха пръстите й, потъркаха ноктите и малките костици под опънатата кожа, глезените. Продължиха нагоре по прасците й към лонджито и се върнаха обратно. Веднъж. Два пъти. Цялото тяло на Ми Ми затрепери. Тя повдигна ханш и леко дръпна блузата си, хвана ръката му и я сложи върху голия си корем. Сърцето й препускаше, не бързо, но силно и неудържимо.

Той усети, че дишането й става по-учестено, потърси пъпа й. Пръстите му пробягваха по тялото й, едва я докосваха. Между върховете на пръстите и кожата се зараждаше напрежение, което бе по-опияняващо от всеки допир. Тин Уин постепенно напредваше, все по-навътре под лонджито й, докато достигна до косъмчетата между бедрата й. Коленичи до нея. Ми Ми забеляза, че неговото лонджи е повдигнато като палатка в скута му и бе поразена. Не от гледката, не от докосването му, а от желанието си, от дишането и ударите на сърцето си, все по-учестени и яростни. Той предпазливо отмести ръката си. Ми Ми искаше още и го хвана, но той сложи глава на гърдите й и остана неподвижен. Изчака. Сърцето й не се успокои дълго време.

Беше звук, който той никога нямаше да забрави. Възхищението и уважението, което събуждаше у него този ритъм, го накара да потръпне. Звучеше само на сантиметри от ухото му. Имаше чувството, че наднича през пролука в сърцето на света. Ритъмът на нейното сърце. Загадъчен. Омайно красив.