Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (2)

1.

Първото, което видях, бяха очите му. Хлътнали дълбоко в орбитите, те бяха вперили поглед в мен. Всички в чайната ме оглеждаха, някои дискретно, други открито, но той беше най-дързък. Сякаш бях екзотично създание, каквото никога не бе виждал.

Лицето му бе покрито с бръчки. Изглеждаше най-малко на шестдесет, по-скоро беше към седемдесетте. Беше облечен с бяла риза, пожълтяла от годините, бледозелено лонджи^[1] и джапанки. Престорих се, че не го забелязвам, и плъзнах поглед из чайната — дървена барака с няколко маси и столове, поставени направо върху сухата и прашна земя. На едната стена висяха страници от стари календари със снимки на млади жени. Стигащите до пода поли, дългите ръкави, високите яки и сериозните лица ми напомняха за онези стари, оцветени на ръка снимки на момичета от уважавани фамилии от началото на двадесети век, на които попадах понякога по битпазарите в Ню Йорк. До далечната стена имаше витрина с наредени банички и оризови кексчета, върху които бяха накацали десетки мухи. На газовия котлон до нея вреше чайник, почернял от сажди. В ъгъла, в дървени касетки, наредени една върху друга, имаше бутилки със сода. Никога не бях попадала в толкова мизерна дупка.

Беше изпепеляваща жега. Потта се стичаше по слепоочията и врата ми. Дънките бяха залепнали за кожата ми. Изведнъж старецът се изправи и тръгна към мен.

— Хиляди извинения, млада госпожице, че ви заговарям така направо — каза той и седна на масата ми. — Изглежда ужасно непочтително, знам, понеже не се познаваме, или поне вие не ме познавате, дори бегло. Казвам се Ю Ба и вече съм слушал доста за вас, макар че това по никакъв начин не оправдава дързостта ми, признавам. Навярно се чувствате неловко, че ви заговаря непознат в някаква чайна в чужд град, в чужда страна. Съзнавам това, но искам… всъщност, ако трябва да съм откровен, налага се да ви задам един въпрос. Толкова дълго чаках тази възможност, че сега, когато сте тук, не мога просто да седя на мястото си и да ви наблюдавам отдалече. Чаках точно четири години и прекарах много следобеди, крачейки напред-назад из прашната главна улица, където автобусът оставя малцината туристи, решили да посетят града. Понякога, в редките дни, когато пристига самолет от столицата, отивах до малкото ни летище и напразно се оглеждах за вас.

— Наистина сте чакали дълго.

— Не ви упреквам. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Но аз съм стар човек, който няма представа колко години му остават. Хората в нашата страна остаряват бързо и умират млади. Краят на живота ми неумолимо приближава, а имам история, която трябва да разкажа, и то точно на вас. Усмихвате се. Мислите, че съм си изгубил ума, че съм малко смахнат или поне доста ексцентричен? Имате пълно право. Но моля ви, моля ви, не ми обръщайте гръб. Може всичко това да ви звучи озадачаващо и странно, и признавам, видът ми не вдъхва доверие. Иска ми се да имах вашите сияйно бели зъби в устата си вместо тези кафяви остатъци, които вече не могат да дъвчат, и това жалко подобие на усмивка. Кожата ми е сбръчкана и виси от ръцете ми, сякаш е простряна да съхне. Хората казват, че дъхът ми е лош. Краката ми са мръсни и загрубели от десетилетия ходене с евтини сандали. Ризата ми, някога бяла, трябваше да се е озовала в кофата за смет преди години. Повярвайте ми, аз съм взискателен човек, но виждате в какво състояние е страната ни. Окаяно. Знам това, но не мога да го променя. Прекарах години от живота си в опити да се науча да приемам нещата — които не мога да променя. Не позволявайте външността ми да ви подведе. Не бъркайте стоицизма ми с безразличие и примирение. Нищо не е по-чуждо на сърцето ми, скъпа моя. Отплеснах се, а виждам, че вече подлагам търпението ви на изпитание. Моля ви, бъдете благосклонна към мен и не ми обръщайте гръб. Никой не ви чака, прав ли съм? Дошли сте сама, както очаквах. Отделете ми само още няколко минути от времето си. Поседете още малко тук с мен, Джулия. Смаяна сте, нали? Прекрасните ви кафяви очи се разшириха от удивление и за първи път наистина ме гледате. Шокирана сте. Питате се откъде, за бога, знам името ви, когато никога не сме се срещали, а това е първото ви посещение в страната ни? Може би е случайност? Питате се дали не съм видял етикет някъде, на ревера или малката ви раница. Не, не съм, повярвайте ми. Знам името ви, както и датата и часа на раждането ви. Знам всичко за малката Джул, която от всичко на света най-много обичаше да слуша приказките на баща си. Мога дори да ви разкажа любимата приказка на Джул преди сън: „Приказка за принца, принцесата и крокодила“. Джулия Уин. Родена на 28 август 1968 г. в Ню Йорк. Майка американка. Баща бирманец. Името на семейството ви е част от моята история и част от живота ми, откакто съм излязъл от утробата на майка си преди петдесет и пет години, в последните четири, от които не е минал нито ден, без да мисля за вас. Ще ви обясня всичко, но нека първо ви задам своя въпрос: Вярвате ли в любовта? Смеете се. Толкова сте красива. Говоря сериозно. Вярваш ли в любовта, Джулия? Разбира се, нямам предвид онези изблици на страст, които си въобразяваме, че ще траят цял живот, подтикват ни да вършим и казваме неща, за които по-късно ще съжаляваме, въвеждат ни в заблудата, че не можем да живеем без даден човек, карат ни да треперим от безпокойство, че е възможно някога да го загубим — чувство, което по-скоро ни ограбва, отколкото ни обогатява, защото копнеем да притежаваме нещо, което не можем, вкопчваме се в нещо, което е невъзможно да задържим. Не говоря и за плътското желание или за любовта към себе си, паразит, който с огромно задоволство се крие зад маската на безрезервна любов. Не. Говоря за любов, която кара слепите да проглеждат. За любовта, която е по-силна от страха. Говоря за любовта, която придава смисъл на живота, която се изправя срещу природните закони на деградацията, която ни извисява, която не знае граници. Говоря за триумфа на човешкия дух над егоизма и смъртта. Поклащаш глава. Не вярваш в подобни неща? Не знаеш за какво говоря? Не съм изненадан. И с мен беше същото, преди да срещна баща ти. Изчакай малко и ще разбереш какво имам предвид веднага щом ти разкажа историята, която съм запазил в сърцето си за теб през тези четири години. Моля те само за малко търпение. Вече е късно и сигурно си уморена от дългото пътуване. Самият аз трябва да пестя енергията си. Надявам се да проявиш разбиране, ако се унеса в дрямка. Ако желаеш, може да се срещнем отново утре по същото време, на тази маса, в тази чайна. Точно тук се запознах с баща ти, впрочем. Той седна на същия стол, на който си ти, и започна разказа си, а аз седях тук, където съм сега. Слушах с удивление и ще ти призная — с недоверие, а може би и с известна неловкост. Никога преди не бях чувал някой да разказва така. Могат ли думите да се сдобиват с крила? Могат ли да се реят из въздуха като пеперуди? Могат ли да ни пленят и пренесат в друг свят? Могат ли да ни карат да тръпнем, както силите на природата, които управляват земята? Могат ли да отключат най-съкровените кътчета на душите ни? Не зная дали думите сами могат да постигнат тези неща, но съчетани с човешкия глас, могат, Джулия, а в онзи ден твоят баща имаше такава власт над тях, каквато човек може би има веднъж в живота си. Не говореше, а сякаш пееше и въпреки че гласът му беше тих, нямаше клиент в чайната, който да не бе трогнат до сълзи дори само от звученето му. Скоро думите се превърнаха в история, а от историята се появи живот, който ни разкри своята сила, своята магия. Онова, което чух в онзи ден, ме направи силно вярващ като баща ти. „Не съм религиозен човек и любовта, Ю Ба, любовта е единствената сила, в която вярвам истински.“ Това са думи на баща ти.

Ю Ба ме погледна и стана. Събра отворени длани пред гърдите си, поклони се едва забележимо и излезе от чайната с няколко бързи, леки стъпки.

Гледах след него, докато се изгуби сред тълпата на улицата.

Не, исках да извикам. Не. Не вярвам в никаква сила, която кара слепите да проглеждат. Не вярвам в чудеса, нито в магии. Животът е кратък, твърде кратък, за да го пропиляваме в празни надежди. По-добре е да му се наслаждаваме такъв, какъвто е, отколкото да се самозаблуждаваме. Дали вярвам в любовта? Що за въпрос! Сякаш любовта е религия, в която човек може да вярва или да не вярва. Когато бях на осемнадесет, мечтаех за принца, който ще ме спаси и освободи. И когато той се появи, узнах по трудния начин, че принцове съществуват само в приказките и че любовта заслепява. Не, исках да изкрещя след възрастния непознат, не вярвам в сила, по-могъща от страха. Не вярвам в триумфа над смъртта. Не. Не.

Вместо това останах приведена на ниското столче. Все още чувах гласа му. Беше спокоен, мелодичен и благ, напомняше ми гласа на баща ми. Думите отекваха в главата ми като нестихващо ехо.

„Поседете още малко тук с мен, Джулия, Джулия, Джулия…“

„Вярваш ли в любовта, в любовта…“

„Думите на баща ти, баща ти…“

Болеше ме глава и се чувствах изтощена. Сякаш се бях събудила от безмилостен кошмар. Около мен бръмчаха мухи, кацаха по косата ми, по челото ми, по ръцете ми. Нямах сили да ги пъдя. Пред мен стояха три изсъхнали банички. Масата бе покрита с лепкава кафява захар. Опитах се да отпия от чая си. Беше студен. Ръцете ми трепереха. Пръстите ми стискаха чашата и въпреки това ми се изплъзваше неудържимо. Гледах как пада като в забавен кадър. Звукът на строшено стъкло. Смаяните погледи на посетителите. Сякаш бях съборила шкаф, пълен със стъклария. Защо бях оставила онзи непознат да говори толкова дълго? Трябваше да го спра. Трябваше да му кажа да ме остави на мира. Трябваше да стана. Но нещо ме бе възпряло. Точно когато се канех да му обърна гръб, той бе казал: „Джулия, Джулия Уин“. Не съм предполагала, че произнасянето на собственото ми име може да ме разтърси така. Сърцето ми биеше трескаво. Откъде знаеше името ми? Дали е познавал баща ми? Кога го е видял за последен път? Възможно ли е да знае дали баща ми все още е жив, къде може да се крие?