Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (7)

6.

Въпреки че не можех да се движа от изтощение, дълго лежах будна, а после спах неспокойно. Въпросите не ми даваха покой. Не преставаха да препускат в съзнанието ми, сякаш някой безмилостно ги крещеше в ухото ми. Няколко пъти през нощта се сепвах насън, надигах се в леглото и поглеждах малкия пътен будилник до мен. 2:30. 3:10, 3:40.

Утрото наближаваше, а не се чувствах по-добре. Сънят не идваше. Гадеше ми се, имах главоболие и сърцето ми биеше силно, сякаш някой притискаше гръдния ми кош. Познавах това чувство от Ню Йорк, в навечерието на важни конференции или преговори.

Лек бриз полъхваше през отворения прозорец и утринният хлад бавно пропълзя под завивките ми. Стаята се изпълни със свеж, екзотичен аромат, който не можех да определя.

Вече бе светло. Станах и отидох до прозореца. Небето беше тъмносиньо, без нито едно облаче. Слънцето все още се криеше някъде зад планините. На поляната пред хотела видях дървета, цветя и разцъфнали храсти. Бяха като илюстрации от книга с приказки. Цветовете им изглеждаха по-ярки и наситени от всичко, което бях виждала в Америка. Напомняха ми за картините на Баския у дома. Дори маковете искряха в аленочервено, каквото не бях предполагала, че съществува.

Нямаше топла вода за душ.

Таванът и стените на столовата бяха облицовани с тъмно, почти черно дърво. На една от масите до прозореца бе сервирана закуска. Другите бяха празни. Бях единственият човек, отседнал в хотела.

Сервитьорът се приближи с дълбок поклон. Можех да избирам между кафе и чай, пържени и бъркани яйца. Дори не бе чувал за зърнени и тестени закуски. Нямаше колбас, нито сирене.

— Пържени или бъркани — повтори той.

— Бъркани — отвърнах аз. Сервитьорът кимна.

Проследих го с поглед, докато изчезна през двойната врата в другия край на голямото помещение. Той също се придвижваше с такава лекота, че не чувах стъпките му. Сякаш се носеше през стаята на няколко сантиметра над пода.

Останах сама и тишината ми се стори смущаваща. Чувствах се така, сякаш бях под наблюдение, сякаш празните маси и столове имаха очи и ги бяха вперили в мен, проследявайки всяко мое движение. Не бях свикнала с тишина, не и с такъв вид тишина. Колко време бе нужно, за да се свари едно кафе? Да се приготвят бъркани яйца? Мястото ме потискаше. Струваше ми се все по-загадъчно и се питах дали е възможно човек да усили тишината, както се усилва звук. Очевидно можеше, защото с всеки миг ставаше все по-тихо, докато ме заболяха ушите и стана нетърпимо. Прочистих гърлото си и почуках по чинията си с ножа само за да чуя нещо. Тишината погълна звуците и стана още по-потискаща.

Станах, отидох до вратата откъм градината, отворих я и излязох навън. Беше ветровито. Никога преди шумоленето на дърво, жуженето на пчела и стържещите звуци на скакалеца не ми бяха действали толкова успокояващо.

Кафето беше изстинало, бърканите яйца — прегорели. Сервитьорът застана в ъгъла и ми се усмихваше, докато ядях прегорените яйца и пиех изстиналото кафе, а аз кимах и отговарях на усмивките му. Поръчах второ кафе и прелистих пътеводителя си. На Калау бе отделено по-малко от страница.

Разположено в западните покрайнини на платото Шап, популярно сред британците място за отдих в планината. Днес тих, спокоен град със запазена колониална атмосфера. Надморска височина 1450 метра, приятно хладно време, идеално място за разходки сред борови и бамбукови гори, впечатляващи изгледи към планините и долините на провинция Шан.

Население: уникална смесица от шани, бирманци, множество планински племена, бирмански и индийски мюсюлмани и непалци (гуркхи, служилите в британската армия), много от които са посещавали мисионерски училища. До 70–те години на XX век в училищата все още са преподавали американски мисионери. Днес много от жителите, особено по-възрастните, все още говорят английски.

Като забележителности бяха посочени трите пагоди и пазарът. Очевидно имаше бирмански, китайски и непалски ресторант, кино и няколко чайни. Моят хотел бе проектиран от англичанин в стил „Тюдор“. Още от колониално време той бе най-значимата сграда в града. Освен него имаше няколко малки хотела и къщи за гости, „задоволяващи и по-скромни потребности“.

След закуска отидох в градината и седнах на дървена пейка под един бор. Нямаше и помен от утринния хлад. Със слънцето бе дошла жегата. Във въздуха се носеше силен сладникав аромат.

Откъде да започна търсенето на Ми Ми? Единствената ми следа беше адресът на плика:

Околовръстно шосе №38

Калау, щат Шан

Бирма

Беше отпреди близо четиридесет години.

Отчаяно се нуждаех от кола и местен човек, който познава района. Какво друго? В бележника си нахвърлях списък с неща, които трябва да свърша:

1. Да наема кола и шофьор

2. Да си намеря екскурзовод

3. Да се снабдя с телефонен указател

4. Да си купя карта на района

5. Да потърся адреса на Ми Ми

6. Ако постигна напредък, да разпитам съседите и/ или полицията.

7. Да попитам полицията за баща си.

8. Да се срещна с кмета или местната служба за адресна регистрация.

9. Да потърся други американци и британци.

10. Да покажа снимката на баща си в чайните, хотелите и ресторантите.

11. Да проверя във всички хотели, клубове и т.н.

Така се подготвям винаги за конференции и преговори с клиенти — със съставяне на списъци и систематично търсене. Тези дейности са познати и вдъхват увереност.

В хотела ми бяха препоръчали шофьор, който би могъл да ми бъде и екскурзовод. В момента бил на път с двама датски туристи, но щял да е на разположение в близките няколко дни. Трябваше да пристигне в хотела около осем вечерта. Стори ми се разумно да го изчакам, макар че трябваше да отложа търсенето за следващия ден. Освен това нищо не пречеше да попитам Ю Ба за Ми Ми, дори и да бе мошеник. Както изглежда, бе прекарал целия си живот в Калау и бе горе–долу на нейната възраст. Може би я познаваше.

Беше малко след пладне и реших да потичам. След дългото пътуване тялото ми копнееше за малко движение. Вярно, беше топло, но сухият планински въздух и вятърът правеха жегата поносима. Бях в добра форма и пробягвах по няколко километра в Сентръл Парк дори в най-горещите и задушни летни вечери.

Физическото натоварване ми се отрази добре. Освободи ме. Престанах да обръщам внимание на втренчените погледи. Не беше нужно да ги избягвам, защото бях твърде заета да гледам в краката си. Струваше ми се, че мога да избягам от всичко странно и зловещо, сякаш можех да наблюдавам, без самата да бъда обект на наблюдение. Тичах по главния път покрай джамията и пагодата, по големия дъгообразен участък, който заобикаляше пазара задминавах волски коли, конски каруци, както и неколцина млади монаси. Едва сега, докато бягах, забелязах колко спокойно и дори лениво се придвижват местните хора, въпреки леката си походка. Вече бях готова да ги приема. Щях да наложа свое темпо. Не беше нужно да се съобразявам с тяхното. Чувствах силата в краката си и се гордеех, че не отслабва, дори след час. Успях да се изкача до хотела си с леки стъпки.

Взех душ и се отпуснах в леглото. Почувствах се по-добре.

Но докато вървях към чайната, умората обхвана краката ми. Усещах всяка стъпка. Бях нервна и развълнувана, питах се какво ме очаква. Не съм от хората, които обичат изненадите. Какво щеше да ми каже той и доколко бях готова да му повярвам? Възнамерявах да го разпитам подробно. Ако се оплетеше в противоречия, щях да си тръгна на мига.

Ю Ба вече беше там. Стана, поклони се и хвана ръцете ми. Кожата му беше мека, дланите — приятно топли. Седнахме. Той поръча две чаши чай и две банички и ме погледна, без да продума. След малко затвори очи, пое дълбоко дъх и започна разказа си.