Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (6)

5.

Майка ми ме беше изпреварила. Бяхме се уговорили да се срещнем за обяд в „Сант Амбройъс“ на Медисън Авеню в един и половина. Беше един и двадесет и тя вече бе заела обичайното си място на червеното кадифено канапе в дъното, откъдето можеше да наблюдава всичко в малкото заведение, включително и капучино бара в предното помещение. Чашата с бяло вино в ръката й беше почти празна. Майка ми и приятелките й бяха редовни клиентки на този италиански ресторант от откриването му преди дванадесет години. Харесваха леко превзетите сервитьори с черни смокинги и Паоло, собственика, който всеки път ги посрещаше церемониално с целуване на ръка, сякаш не са се виждали от години. Обикновено обядваха тук два–три пъти в седмицата, планираха благотворителните си балове за зимата и проклинаха летния трафик в Хамптънс.

Майка ми вече бе поръчала. Да поръчва за мен в „Сант Амбройъс“, беше един от ритуалите й. В чинията пред нея имаше три резена домат с прясна моцарела от биволско мляко. Мен ме очакваше малка салата.

Тя ми разказа за благотворителния бал на организацията за защита на животните и за картините на Франсис Бейкън, които видяла в Музея на съвременното изкуство и колко ужасни й се сторили. Кимах, без да чувам какво говори.

Бях нервна. Как щеше да реагира на плановете ми?

— В понеделник заминавам извън града — казах аз. Гласът ми прозвуча още по-плахо, отколкото се бях опасявала.

— Къде ще ходиш? — попита майка ми.

— В Бирма.

— Стига глупости — отсече тя, без да откъсва поглед от моцарелата.

С подобни реплики тя бе успяла да ме принуди да мълча през целия ми живот. Отпих глътка минерална вода и погледнах майка си. Посивелите й коси отново бяха боядисани в тъмнорусо и късо подстригани. С къса коса изглеждаше по-млада, но и по-строга. Заостреният й нос бе започнал да се забелязва повече с годините. Горната й устна почти бе изчезнала, а извитите надолу краища на устата й придаваха мрачно изражение. Сините й очи бяха загубили блясъка, който помнех от детството си. Дали се дължеше на възрастта, или това бе лицето на жена, която не е била обичана? Жена, която не е изпитала онази любов, за която е мечтала и от която се е нуждаела?

Знаеше ли за Ми Ми? Може би бе крила тайната от децата си? Трябваше ли да й кажа за писмото? Тя хапваше домат със сирене и ме гледаше. Не можех да разгадая изражението й и се смущавах от погледа й.

— Кога ще се върнеш?

— Все още не знам.

— А работата ти? А онези срещи във Вашингтон, за които ми каза?

— Не знам. Надявам се, че ще изчакат две седмици.

— Полудяла ли си? Рискуваш кариерата си. За какво?

С ужас бях очаквала този въпрос. Нямах отговор. Писмото до Ми Ми беше писано преди четиридесет години. Не вярвах да има нещо общо с изчезването на баща ми. Не знаех коя е Ми Ми, къде е, каква роля е изиграла в живота му и дори дали вее още е жива. Имах едно име и един стар адрес в някакво градче, чието точно местоположение бе неясно за мен. Не съм от хората, които действат импулсивно. Повече се доверявам на интелекта, отколкото на инстинктите си.

И въпреки това трябваше да отида и да го видя с очите си. Нещо ме теглеше към това място, непозната сила, пред която бях безпомощна и не можех да използвам разума си, за да устоя. За първи път в живота ми разумът бе неспособен да се справи.

— Какво очакваш да откриеш там? — попита майка ми.

— Истината — отвърнах. Трябваше да бъде отговор, но прозвуча по-скоро като въпрос.

— Истината. Истината — повтори тя. — Чия истина? Неговата истина? Твоята истина? Мога да ти кажа своята тук и сега с три изречения. Ако си готова да ме изслушаш.

Гласът й внезапно се състари и натежа от горчивина. Не подозирах колко дълбоко е наранена. Никога не бяхме разговаряли за това, нито за брака им и фразата „Баща ти ме напусна отдавна, години преди деня, в който изчезна“.

— Искам да узная какво се е случило с баща ми. Защо не можеш да го проумееш?

— Какво значение има сега, четири години по-късно?

— Може би все още е жив.

— И какво, ако е жив? Не мислиш ли, че щеше да се обади, ако искаше да има нещо общо с нас? — Забелязала, че съм шокирана, добави: — Или ти харесва да се правиш на детектив? Остави това на полицията. Каквото и да си намерила сред старите му вещи, защо просто не го дадеш на Лаурия? Обади му се. Ще го зарадваш.

Беше ми минало през ум. Два часа след като направих резервацията за полета седях в апартамента си и гледах отвисоко града, когато изведнъж целият план ми се стори нелеп. В каква авантюра се впусках? Приличах на тийнейджър, готов да зареже всичко, за да последва любовта на живота си до края на земята. Не бях толкова спонтанна на осемнадесет, защо трябваше да следвам импулсите си на двадесет и седем? Един поглед в графика за срещи ми бе достатъчен, за да се убедя колко абсурдни са плановете ми в действителност. Полагахме основите на голямо сливане на телекомуникационни компании. Предстояха ни изключително важни разговори с Федералната търговска комисия във Вашингтон, планирани за следващите седмици, а след тях преговори във Финикс и Остин.

Къде се вписваше Ми Ми в цялата картина?

Искаше ми се да кажа на Лаурия за находката си и да го помоля за съвет.

— Лаурия — прозвуча гласът по телефона.

Лаурия. Това беше достатъчно. Отлично познавах премерения тон, раболепната любезност, престорената загриженост. Всичко това беше част от ежедневието ми в кантората. Познавах го от своя личен опит, от разговорите си с хора, от които исках или трябваше да получа нещо. Чух гласа му и осъзнах, че никога не бих му казала за Ми Ми. Самата мисъл, че може да държи в ръце писмото на баща ми и да го чете, беше непоносима за мен. Каквато и загадка да съдържаше, не беше работа на Лаурия. Той нямаше да я разбере. Щеше да я смачка и унищожи, без дори да забележи.

Осъзнах, че баща ми ми е поверил тайна, съкровище, част от сърцето си, нещо, предназначено единствено за мен. Трябваше да го ценя и пазя.

— Джулия Уин. Исках само да попитам дали има някакво развитие по случая — смутено казах аз.

— Не, освен ако вие сте узнали нещо.

— Аз? Откъде бих могла да получа нова информация?

— За какво бихте се обадили иначе?

Разговорът беше кратък.

Погледнах майка си.

— Е?

— Какво искаш да знаеш?

— Истината.

Тя бавно остави вилицата и ножа, изтри устата си със салфетка и отпи глътка вино.

— Истината е, че баща ти ме предаде. Неведнъж и не два пъти. Предаваше ме във всеки час, всеки ден от тридесет и петте години на брака ни. Не ми изневеряваше с любовница, която го придружава тайно при пътуванията му и с която прекарва вечерите, когато уж работи до късно. Не зная дали някога е имал извънбрачни връзки. Няма значение. Той ме предаде, защото ми даде лъжливи обещания. Врече ми се във вярност, за какво друго е бракът? Стана католик заради мен. Повтори думите на свещеника на сватбата: „В добро и лошо“. Не беше искрен. Вярата му беше фалшива, както и любовта му към мен. Никога не е бил отдаден на мен, Джулия, дори в добро. Нима мислиш, че не съм го разпитвала за миналото? Нима вярваш, че не съм се интересувала от първите двадесет години от живота му? Първия път, когато го попитах, той ме успокои с онзи нежен, разбиращ поглед, на който все още не се бях научила да устоявам, и обеща, че един ден ще ми каже всичко. Беше преди да се оженим и му повярвах, имах му доверие. По-късно започнах да го тормозя. Плачех, хленчех и заплашвах с развод. Казвах му, че ще се изнеса и ще се върна едва когато престане да има тайни от мен. Уверяваше ме, че ме обича, питаше защо това не ми е достатъчно. Как може някой да твърди, че обича някого, когато не е готов да споделя всичко с него, включително и за миналото си? След като ти се роди, намерих онова старо писмо в една от книгите му. Беше го написал малко преди сватбата ни. Беше любовно писмо до някаква жена в Бирма. Поиска да ми обясни, но не желаех да слушам нищо. Може да ти си стори странно, Джулия, но едно признание е безполезно, ако дойде в неподходящ момент. Ако е твърде рано, то ни разтърсва, защото не сме готови за него и не можем да го разберем. Ако е твърде късно, възможността е пропусната. Недоверието и разочарованието са твърде големи, вратата вече е затворена. И в двата случая онова, което би трябвало да поддържа близостта, всъщност създава дистанция. За мен беше твърде късно. Не ме интересуваха истории за бившите му любовници. Те нямаше да ни сближат, а само да направят раните още по-дълбоки. Казах му, че ще го напусна, ако намеря още едно такова писмо, колкото и да е старо, и че никога вече няма да види мен или децата си. Това помогна. Повече не намерих нищо, въпреки че на всеки няколко седмици преравях нещата му.

Замълча, пресуши чашата си и поръча още вино. Опитах се да хвана ръката й, но тя я дръпна и поклати глава. И за това беше твърде късно.

— Как можех да се защитя? Как можех да го накарам да си плати за това, което ми причинява? Реших да пазя свои тайни. Все по-рядко споделях с него, запазвах мислите и чувствата си за себе си. Той никога не питаше. Въобразяваше си, че ако искам да му кажа нещо, да споделя нещо, ще го направя. И така продължихме да живеем в паралелни светове до сутринта, в която изчезна. Той ме използва. Когато се запознахме, бях млада — на по-малко от двадесет и две, и много наивна. Беше на рождения ден на една приятелка. Все още виждам как влиза през вратата, висок и строен, с чувствените си устни, които винаги изглеждаха леко усмихнати. Беше привлекателен, жените го обожаваха, независимо дали вниманието им бе желано или не. Може би той дори не го осъзнаваше. Всяка от приятелките ми би се радвала да го прелъсти. Правилен нос, високо чело, хлътнали бузи — приличаше на аскет и това ме привличаше. Кръглите очила с черни рамки подчертаваха красивите му очи. Имаше някаква лекота в движенията му, изтънченост в лицето и гласа, излъчване, което впечатли дори родителите ми. Беше идеалният зет за тях, образован, интелигентен, с безупречни маниери, самоуверен, без следа от арогантност. Разбира се, въпреки това не одобриха брака. Дори на смъртното си легло не ми простиха, че съм се омъжила за „цветнокож“. Тогава за първи и последен път истински се разбунтувах срещу тях. Както знаеш, не съм такъв човек. Само веднъж се отклоних от предначертания път, а плащам цял живот.

Спря и пое дъх дълбоко. Сервитьорът бе донесъл ризото. Стоеше димящо пред нея, но майка ми не го докосна.

— Отиди в Бирма, ако искаш — каза тя, изтощена. — Когато се върнеш, няма да те питам за нищо и не искам да ми казваш нищо. Каквото и да откриеш там, вече не ме интересува.

Лимузината за летището чакаше пред входа. Беше студено и ясно утро. Видях облачета пара от дъха на шофьора, който крачеше напред–назад покрай колата и пушеше. Портиерът отнесе чантите ми до колата и ги натовари в багажника. Преди да се кача, ми подаде едно писмо. Възрастна дама го оставила за мен преди час и половина. Почеркът беше на майка ми. Защо не се бе качила? Когато шофьорът сви от Второ Авеню през тунела „Мидтаун“, отворих плика.

Скъпа моя Джулия,

Докато четеш тези редове, вече ще си на път за Бирма, родината на баща ти. Каквото и да търсиш там, надявам се да го откриеш. Пиша тази бележка, защото не мога да престана да мисля за разговора ни в „Сант Амбройъс“. Не желаех да обсъждаме това по телефона снощи, когато се обадих да ти пожелая добър път.

Реагирах малко пресилено на плановете ти за заминаване, докато обядвахме заедно. Нараниха ме, не знам защо. Може би заради цялото разочарование от един несполучлив брак, продължил близо тридесет и пет години. Провал, който никога не признахме един пред друг, нито баща ти, нито аз. А може би съм се изплашила, че ще застанеш на негова страна? Прости ми за тези мисли.

Имах една нощ да поразмисля върху въпроса ти за „истината“ и трябва да ти призная, че в събота премълчах нещо.

Баща ти не искаше да се жени за мен. Поне в началото. Две години минаха от деня, в който го попитах дали няма да се оженим, до деня на сватбата ни. През това време направих всичко възможно да го спечеля. Отначало казваше, че не знаем достатъчно един за друг, че трябва да изчакаме, докато се опознаем по-добре. По-късно твърдеше, че сме твърде млади, че не бива да бързаме. Малко преди сватбата ме предупреди, че не може да ме обича така, както навярно очаквам и бих искала. Не се вслушах в думите му. Не му повярвах. Неохотата, колебанието му само засилваха решимостта ми. Исках го него и никой друг. През първите месеци подозирах, че има съпруга в Бирма, но той ме увери, че не е женен. Това беше единственото, което ми каза за онези години в родината си. Истината е, че предишният му живот не ме интересуваше особено. Бях убедена, че с течение на времето няма да може да ми устои и ще ме обикне. Дали това, което ме подтикваше, беше засегнато самолюбие? Или бунтът на едно добре възпитано дете от порядъчно семейство срещу родителите му? Съществуваше ли по-добър начин да се опълча срещу света на баща си от това да се омъжа за този смугъл и красив мъж?

От много години се опитвам да намеря отговор на този въпрос. Безуспешно. Може би е било комбинация от причини. Когато осъзнах, че не мога да променя баща ти, вече беше твърде късно. Отначало останахме заедно заради теб и брат ти. По-късно не събрахме смелост да се разделим. Поне аз. Що се отнася до баща ти, не мога да кажа какво го е мотивирало.

И може би никога няма да разбера.

Исках да знаеш тези неща, преди да потеглиш на своето пътешествие.

Пази се.

Бог да е с теб.

Твоя Джудит