Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (5)

4.

Дали в живота на всеки има катастрофална повратна точка? Когато светът, който познаваме, престава да съществува? Момент, който ни преобразява в друг човек в интервала от един удар на сърцето до следващия? Моментът, в който любимият признава, че има друга, и ни напуска? Денят, в който погребваме баща си, майка си или най-добрия си приятел? Секундата, в която лекарят съобщава, че имаме злокачествен тумор в мозъка?

Или тези моменти са само драматичен финал на продължителни процеси, финал, който бихме могли да предвидим, ако разчетем правилно признаците, вместо да ги оставяме без внимание? Дали тези моменти наистина коренно променят живота ни, или са просто периоди на скръб и изпитания, след които се връщаме към старите си навици, старите си предпочитания, старите си тревоги и пориви, може би облечени в нови дрехи?

И ако тези повратни точки са реалност, дали си даваме сметка за тях в момента, когато настъпят, или осъзнаваме промяната много по-късно, в ретроспекция?

Въпроси, които никога преди не ме бяха вълнували и на които нямах отговор. Изчезването на баща ми, във всеки случай, не беше нищо подобно. Обичах го, липсваше ми, но не мисля, че животът ми през последните четири години щеше да протече различно не мисля, че дори едно важно решение щеше да бъде различно, ако той все още беше с нас. Поне така мислех допреди седмица. Бях работила до късно в кантората и се прибрах малко след осем. Вече бях до асансьора, когато портиерът ме повика обратно. Навън валеше като из ведро. Обувките ми бяха мокри. Бях премръзнала и нямах търпение да стигна до апартамента си.

— Какво има? — раздразнено попитах аз.

— Пакет за вас — каза той и изчезна в сервизното помещение.

Погледнах през огромните прозорци на фоайето към улицата. Задните светлини на колите се отразяваха в мокрия асфалт. Умирах за горещ душ и чаша чай. Портиерът ми подаде торбичка, в която имаше кафяв пакет, голям колкото кутия за обувки. Пъхнах го под мишница и се качих до жилището си на тридесет и петия етаж.

Апартаментът ми е малък — спалня, баня, всекидневна с кухненски бокс, всичко обзаведено пестеливо, но с вкус. Дълга дървена маса, четири метални стола, фотьойл до прозореца, музикална система на пода. На белите стени има две творби на Баския, любимия ми художник. Най-хубавото от всичко е изгледът. Прозорците са от пода до тавана и в ясни дни пред мен се простира небето над Манхатън. Гледката сама по себе си е произведение на изкуството, оригинална картина, която всяка вечер променя формите и цветовете си като доказателство, че е жива.

Вечер често стоях и на малкия си балкон и мечтаех. Гледах Манхатън в захлас, сякаш е мое творение. Разпервах ръце и си представях, че мога да летя. Това беше моят град.

Проверих телефонния си секретар: осем съобщения, до едно служебни. На масата бе струпана купчина сметки и прочетени писма. Усещаше се мирис на почистващи препарати, затова отворих вратата на балкона. Все още валеше и облаците бяха надвиснали толкова ниско, че почти не се виждаше отсрещният бряг на Ийст Ривър. Под мен колите неспирно се носеха по Второ Авеню и Куинсбъро Бридж. Свиренето на клаксони отекваше до тридесет и петия етаж.

След душа извадих пакета от торбичката. Моментално познах почерка на майка си. Понякога ми изпращаше поздравителни картички или изрезки от вестници, които според нея биха могли да ме заинтригуват. Ненавиждаше телефонните секретари и това беше начинът й да оставя съобщения. Но отдавна не ми бе изпращала нищо. Странно. Най-вече защото следващия ден щяхме да се видим за обяд. Отворих пакета и намерих купчина стари снимки, документи и книжа, принадлежали на баща ми, заедно с няколко реда от нея.

Джулия,

Открих тази кутия, докато разтребвах на тавана. Беше паднала зад старата китайска тоалетка. Може би ще проявиш интерес към тези неща. Добавих и последната снимка на четирима ни. На мен те не са ми нужни. С нетърпение очаквам събота.

Твоя Джудит

Разперих малката купчина на масата. Най-отгоре беше семейният портрет, направен в деня на завършването ми. Застанала съм между родителите си и съм ги хванала под ръка, сияеща. Брат ми стои зад мен с ръце на раменете ми. Майка ми гордо се усмихва срещу апарата. Баща ми също е широко усмихнат. Колко измамни могат да бъдат снимките! Идеалното щастливо семейство. Нищо не подсказва, че това ще е последната ни снимка заедно и още по-лошо — че един от нас може би отдавна е планирал тайно бягство. След изчезването на баща ми дълго се взирах в тази снимка, сякаш можех да получа отговор на въпросите си, сякаш някаква подробност, нещо едва забележимо щеше да разбули мистерията. Разглеждала съм лицето му през лупа, най-вече очите. Понякога така блестяха, че бе невъзможно да прикрие радостта си. На тази снимка погледът му е отсъстващ, сякаш в мислите си вече е далеч.

След снимката имаше два невалидни паспорта, удостоверението му за американско гражданство и два стари календара за срещи, ситно изписани с бележки. Бостън. Вашингтон. Лос Анджелис. Маями. Лондон. Хонконг. Париж. Имаше години, в които баща ми бе обикалял света по няколко пъти. Беше се издигнал до съдружник, единствен от осемте адвокати в кантората. Още в началото се бе специализирал в развлекателната индустрия. Съветваше холивудски киностудии по отношение на договори за филми, присъединявания и сливания. Сред клиентелата му бяха едни от най-големите звезди.

Никога не съм разбирала как е постигнал професионалния си успех. Работеше много, но никога не е преследвал лични амбиции. Не беше суетен и не се опитваше да трупа дивиденти от славата на клиентите си. Името му не се появяваше в клюкарски рубрики. Не присъстваше на приеми, дори на множеството благотворителни балове, организирани от майка ми и приятелките й. Потребността да намери своя среда, толкова типична за имигрантите, му бе чужда. Беше самотник, пълна противоположност на популярната представа за адвокат на знаменитости. Може би именно това качество на характера вдъхваше доверие и го правеше толкова търсен при преговори. Беше спокоен и хладнокръвен, непретенциозен и учтиво дистанциран, с характерен, някак невинен маниер на общуване, безразличен към парите и славата. Притежаваше още две необикновени качества, две толкова забележителни способности, че понякога смущаваха бизнес партньорите и малкото му приятели. Един бегъл поглед му бе достатъчен, за да запамети счетоводен отчет или оферта за договор. Цитираше дословно бележки и писма отпреди години. В началото на разговора често затваряше очи и се съсредоточаваше върху гласа на говорещия, сякаш се потапяше в атмосферата на опера. Само след няколко фрази можеше да каже в какво душевно състояние са хората, колко са уверени, дали казват истината, или блъфират. Невинаги се получаваше, но в повечето случаи познаваше. Той твърдеше, че е имало време, когато никога не грешал. Било нещо, на което човек се научава, но кой го е научил, кога и къде, отказваше да разкрие, колкото и да го умолявах.

Нито веднъж в живота си не успях да го заблудя истински.

Най-старият календар беше от 1960–а. Прелистих го — нищо друго, освен бизнес уговорки, непознати имена, места и часове. Някъде към средата на купа имаше една бележка. Веднага познах почерка на баща си:

Човекът колко ли живее?

Хиляда дни или едничък?

Столетия или недели?

За дълго време ли умира?

А как да обясним „навеки“?^[1]

Пабло Неруда

Най-отдолу лежеше тънък син плик за въздушна поща, старателно сгънат на малък правоъгълник. Извадих го и го разгънах. Беше адресиран до:

Ми Ми

Околовръстно шосе N238, Калау, щат Шан

Бирма

Поколебах се. Дали този невзрачен тънък плик съдържаше ключа към тайната на баща ми? Може би за първи път след изчезването му имах възможност да открия нещо повече?

Вече не бях сигурна дали ме интересува. Какво значение имаше истината днес, четири години по-късно? Майка ми се бе примирила с неизвестността и може би се чувстваше по-добре, отколкото по време на брака им. Брат ми живееше в Калифорния и мислеше да създаде свое семейство. Никога не е поддържал особено добри отношения с баща ми и в последните две години не го е споменавал нито веднъж. Аз бях погълната от кариерата си и утвърждаването си като адвокат. Графикът на срещите ми за следващите два месеца бе запълнен. Бях по средата на две важни дела и нямах никакво време, дори за интимна връзка. Бяхме приели своята версия за събитията и това не беше пречка в живота ни. На този етап нямах нито енергия, нито интерес да се ровя в миналото. И какво би могло да ме мотивира? Бях доволна от живота си.

Взех писмото и отидох до печката. Можех да го изгоря. Пламъците щяха да превърнат тънката хартия в пепел за секунди. Включих котлона, чух съскането на газта, автоматичното запалване на пламъка. Доближих плика до огъня. Едно движение, и семейството щеше да продължи спокойния си живот. Не мога да си спомня колко дълго съм стояла пред печката, знам само, че изведнъж заплаках. Сълзите потекоха като порой по бузите ми. Не знаех защо плача, сълзите просто бликаха все по-силно, докато в един момент се озовах по гръб на леглото, хлипайки като малко дете.

Часовникът на нощното ми шкафче показваше 5:20, когато се събудих. Мъката все още тлееше в мен. Докато вдишах и издишах няколко пъти, не помнех причината и се надявах всичко да е било сън. Тогава забелязах писмото. Станах и се съблякох, взех душ, облякох халат, пъхнах замразен кроасан в микровълновата печка и си направих кафе с мляко. Внимателно разгънах листа на масата. Сякаш можеше да се спука като сапунен мехур в ръцете ми.

24 април 1955 г.

Ню Йорк

Скъпа моя Ми Ми,

Изминаха пет хиляди осемстотин шестдесет и четири дни, откакто за последен път чух как бие сърцето ти. Имаш ли представа колко часа са това? Колко минути? Знаеш ли как се чувства птица, която не може да пее, цвете, което не може да разцъфти? Колко нещастна е риба, попаднала на сушата? Трудно ми е да ти пиша, Ми Ми. Написах ти толкова много писма, които така и не изпратих. Какво мога да ти кажа, което още не знаеш? Като че ли се нуждаем от мастило и хартия, букви и думи, за да общуваме. Ти беше с мен през всичките тези 140 736 часа — да, вече станаха толкова много — и ще бъдеш с мен, докато отново се срещнем. (Прости ми, че споменавам очевидното, само този единствен път.) Когато дойде времето, ще се върна. Колко празни и безсмислени могат да изглеждат дори най-красивите думи. Колко ли сив и мрачен е животът за онези, които се нуждаят от думи, които имат нужда да се докосват, да се виждат или чуват, за да се чувстват близки. Които изпитват нужда да доказват любовта си или дори само да получават уверения, за да се почувстват сигурни в нея. Усещам, че и тези думи никога не ще достигнат до теб. Отдавна си разбрала всичко, което бих могъл да напиша, и всъщност тези думи са предназначени за самия мен, жалък опит да потисна желанието си.

Писмото свършваше тук. Прочетох го втори път, трети, сгънах го и го пъхнах обратно в плика. Погледнах часа. Беше събота сутринта, малко след седем. Дъждът беше спрял, облаците бяха отстъпили на теменуженосиньо небе, под което Манхатън бавно се събуждаше. Слънцето изгря отвъд Ийст Ривър. Озари хола ми и окъпа всичко в топла, аленееща светлина. Денят щеше да е студен и прекрасен.

Грабнах лист хартия, за да нахвърлям бележки, да анализирам ситуацията, да изградя стратегия, както бих постъпила в кантората. Листът остана празен.

Бях стигнала до точката, от която няма връщане. Решението бе взето вместо мен, въпреки че не можех да кажа от кого. Знаех номера на „Юнайтед Еърлайнс“ наизуст. Следващият полет до Рангун беше в неделя през Хонконг, после Банкок. Там трябваше да си взема виза, за да продължа във вторник с „Тай Еър“ за Бирма.

— А обратният полет?

Замислих се за миг.

— Оставете го отворен.