Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (47)

10.

Един роднина ги намери около пладне. Вече бе дошъл веднъж сутринта и бе помислил, че спят.

Главата на Тин Уин лежеше върху гърдите й. Ръцете й бяха обвити около врата му. Когато човекът се върна няколко часа по-късно, и двамата бяха бледи и студени.

Забърза към града да доведе лекар от болницата.

Докторът не се изненада. Ми Ми не бе излизала от имота повече от две години. Бе прекарала последните дванадесет месеца на легло. Беше очаквал смъртта й всеки момент. Звуците, които чуваше със стетоскопа, не бяха обнадеждаващи. Не можеше да проумее как е възможно човек да продължава да живее с толкова немощно сърце и с болни дробове. Няколко пъти бе предложил да я откара в столицата. Медицинското обслужване там, макар и също недостатъчно добро, все пак бе по-добро, отколкото тук. Но тя бе отказала да замине. Когато я попита как, за бога, е все още жива, въпреки няколкото си тежки заболявания, тя само се усмихна. Няколко дни по-рано я бе посетил и й бе донесъл лекарства. Беше смаян колко лъчезарна изглежда. По-добре, в сравнение с изминалите месеци. Седеше с изправен гръб в леглото и си тананикаше, с жълто цвете в косите. Сякаш очакваше скъп гост.

Мъртвият мъж до нея не му бе познат. Беше на възрастта на Ми Ми, вероятно от бирмански произход, но не можеше да е от Калау или някъде наблизо. Въпреки напредналата му възраст зъбите му бяха безупречни. Освен това докторът никога не бе виждал толкова добре поддържани ходила. Не бяха на човек, който през голяма част от живота си е ходил бос. Ръцете му не бяха на фермер. Носеше контактни лещи. Може би беше от Рангун.

Изглеждаше, че е бил в добро здраве, и можеше само да се гадае за причината за смъртта му.

„Сърдечна недостатъчност“, написа той на лист хартия.

Новината за кончината на Ми Ми се разнесе из района бързо, както вестта за завръщането на Тин Уин предната вечер. Следобед първенците на града стояха в двора с малки венци свеж жасмин и букети от орхидеи, фрезии, гладиоли и мушкато. Слагаха ги на верандата и когато не остана място, започнаха да ги подреждат по стълбите, пред къщата и в двора. Други донесоха манго и папая, банани и ябълки на хълма като дарове и изградиха малки пирамиди от плодове. Ми Ми и любимият й не биваше да бъдат лишени от нищо. Приятно ухание се носеше от пръчиците тамян, поставени във вази с пясък или в земята.

Заприиждаха фермери и монаси, родители водеха децата си. Всеки, който бе твърде немощен или стар, за да се изкачи по склона, бе отнесен от съседи и приятели. До вечерта дворът се изпълни с хора, цветя и плодове. Беше ясна, приятна нощ. Преди лунната светлина да огрее планината, пътят и съседните дворове се изпълниха с опечалени. Носеха свещи, фенерчета и газени лампи и от верандата на Ми Ми се виждаше море от светлини. Всички шептяха. Малцината, които не знаеха историята на Тин Уин и Ми Ми, сега я научиха от приглушените разкази на съседите си. Неколцина от най-възрастните жители дори твърдяха, че са познавали Тин Уин и никога не са се съмнявали, че накрая ще се върне.

На следващата сутрин училищата, чайните и дори манастирът бяха празни и в Калау нямаше човек, който да не знае какво се е случило. Наред с мъката заради смъртта на Ми Ми имаше и някакво успокоение. Той се бе върнал. Не бе издъхнала без него. Търпението й бе възнаградено. Не се бе излъгала. Беше се върнал. След петдесет години. Имаше сила, която преодолява и времето, и разстоянията. Сила, която свързва хората и побеждава страха и недоверието. Сила, която кара слепите да проглеждат и надмогва естествените закони. Това бе единственото, в което жителите на Калау вярваха в онзи ден.

Шествието, което последва покойниците до гробището, потегли с ридания и песни, с танци и смях. Бяха загубили Ми Ми, но бяха получили нещо прекрасно в замяна. Надежда, която щяха да запазят и предават от поколение на поколение. Никой не можеше да им я отнеме.

След консултации с военните, настоятеля на манастира и местните големци кметът бе дал разрешение да окажат на Ми Ми и Тин Уин най-голямата почест в Калау: телата им да бъдат кремирани в гробището.

От ранни зори десетина млади мъже събираха съчки, трески и клони и ги струпваха на две купчини. Бяха нужни почти три часа, докато погребалната процесия стигне от къщата на Ми Ми до гробището в другия край на града.

Нямаше ритуали и слова. Хората не се нуждаеха от утеха.

Дървата бяха сухи, пламъците ненаситни. След минути телата се запалиха.

Беше безветрен ден. Двата стълба дим бяха бели като жасминови цветове. Издигнаха се право нагоре към синьото небе.

Никой от присъстващите нямаше да забрави тази гледка до края на дните си.