Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (45)

8.

В съзнанието ми нахлуха спомени за баща ми. Стоим на Бруклинския мост в Ню Йорк. Аз съм на осем или девет години. Есен е и режещият вятър предвещава зимния студ. Облечена съм твърде леко и замръзвам. Той намята сакото си върху раменете ми. Ръкавите са твърде дълги. Губя се в него, но ме стопля. Виждам през процепите как слънчевите лъчи танцуват по повърхността на Ийст Ривър далеч под мен. Дали баща ми ще може да ме спаси, ако мостът се срути точно сега? Преценявам разстоянието до брега. Добър плувец е, затова нямам никакви съмнения. Не зная колко пъти сме стояли така. Често, без да разменим нито дума.

Баща ми обичаше онези места в Ню Йорк, които представляват интерес само за туристите. Фериботите на „Съркъл Лайн“, които обикалят Манхатън. Емпайър Стейт Билдинг. Статуята на свободата, мостовете. Изглеждаше така, сякаш просто минава от там. Най-много го привличаше фериботът за Стейтън Айлънд. Понякога след работния ден слизаше до кея само за да се повози дотам и обратно. Помня как веднъж стояхме до перилата на ферибота, точно над колите, и той каза, че не може да повярва колко са се променили пристанището и небето над града. Когато затвори очи, все още виждал онази картина от мразовитата утрин през януари 1942–ра, когато вятърът бил толкова студен, че почти никой, освен него не излязъл да постои на палубата.

На времето не можех да разбера какво толкова вижда на местата, които повечето нюйоркчани избягват, когато не развеждат гостите си из града. По-късно ми се струваше скучно. Като тийнейджърка започнах да се срамувам и престанах да ходя с него. Сега си мисля, че сред туристите е намирал онази дистанция между себе си и града, в който никога не се бе чувствал у дома си. Подозирам, че на тези места е успявал да се скрие от света и да бъде насаме със своя копнеж. Дали там се бе чувствал най-близко до Ми Ми? Дали си бе представял как напуска Ню Йорк с кораб или самолет? Дали бе мечтал за това?

С Ю Ба тръгнахме по пътеката към билото. Вече бе късен следобед. Пред колибите бяха запалени първите огньове и димът се носеше над дворовете. Бях започнала да свиквам с мириса на горящи дърва вечер.

Не знаех къде отиваме. Ю Ба каза, че има само едно място, на което може да завърши разказа си. После стана и прибра термоса и чашата в торбата си, върна се до пейката и ми даде знак да го последвам. Погледна часовника и забави крачките си. Сякаш бяхме подранили за среща.

Бях напрегната и тревожна. Кой ни очакваше? Дали бяхме на път да се срещнем с баща ми и Ми Ми?

— Не ми остана много за разказване — заговори Ю Ба и се спря за миг. — Ти знаеш повече от мен за времето, което е прекарал в Америка.

Ето го отново въпроса, който бях избягвала да си задавам през последните два дни: какво знаех всъщност?

Имах спомени. Много красиви и мили спомени, за които бях благодарна, но каква полза имаше от тях, когато се опитвах да разбера баща си? В тях беше светът, видян през очите на едно дете. Не можеха да ми дадат отговор на въпросите, които се въртяха в ума ми. Защо баща ми не се е върнал в Калау след войната?

Защо се е оженил за майка ми? Дали я е обичал? Дали й е изневерявал с Ми Ми или на Ми Ми с нея?

— Ю Ба, защо баща ми е останал в Ню Йорк, след като е завършил право?

Бях изумена от тона си. Беше тонът на майка ми, когато се опитва да сдържи яростта си.

— Какво мислиш ти, Джулия?

Не исках да гадая. Исках отговори. Истината.

— Не знам.

— Нима баща ти е имал избор? Ако се върне в Бирма, би трябвало да изпълни волята на чичо си. Бил му е задължен. Ю Сау е влязъл в ролята на негов баща, а един син не се противи срещу волята на баща си. В Рангун не го е очаквала Ми Ми, а уреден живот. Млада невеста. Голяма компания. Ню Йорк е бил единственият му шанс да избяга от всичко това. — Погледна ме, сякаш можеше да прочете в очите ми дали е успял да ме убеди. — Не забравяй — продължи той, — че е било преди петдесет години. Когато става дума за семейни и синовни задължения, ние сме консервативна страна — и тогава, и сега.

Спомних си за решението на Ю Ба да се грижи за майка си, вместо да учи в колеж. Може би не бях права да съдя него или баща си според своите норми. Какво право имах да раздавам присъди? За какво бях дошла тук? За да разбера баща си или да го съдя?

— Можел е да се върне след смъртта на Ю Сау.

Беше предположение, неизречен въпрос, но не и обвинение.

— Ю Сау почина през май 1958–ма.

Три месеца преди раждането на брат ми. Може би това бе причината, поради която баща ми не успя да изгради добри отношения със сина си? Може би бе останал с майка ми заради сина си?

— Защо се е оженил за майка ми? Защо просто не е изчакал Ю Сау да умре и не се е върнал при Ми Ми?

— Боя се, че не мога да ти отговоря на този въпрос.

За първи път долових раздразнение в гласа на Ю Ба. Беше по-скоро озадачен, отколкото ядосан. Спомних си думите, които ми бе написала майка ми непосредствено преди да замина. Баща ми дълго време отказвал да се ожени за нея. Предупреждавал я за брака им. Защо накрая е склонил? Може би се е чувствал самотен след толкова години самота в Ню Йорк? Може би е търсел утеха? Може би се е надявал, че тя ще му помогне да забрави Ми Ми? След всичко, което знаех сега, това ми се струваше малко вероятно. Дали я е обичал? Не можех да мисля безпристрастно за това. Изглежда, че не. Поне от гледна точка на майка ми. Дали се е надявал, че накрая ще я обикне? Дали желанието му да има собствено семейство е станало толкова силно, че се е предал?

Може би я е обичал, но тя не е могла да го разбере и да повярва в любовта му, защото не съответствала на нейните представи и очаквания.

Изпитах съжаление към майка си. Спомних си суровия израз и огорчението, изписано на лицето й, когато обядвахме заедно. Чух студения й, смразяващ тон, с който посрещаше баща ми късно вечер, когато отново се бе качил на ферибота за Стейтън Айлънд. Спомних си дните, които тя периодично прекарваше в здрачната си спалня, прикована към леглото от някаква мистериозна болест, чието име ние, децата, така и не узнахме. Никой, освен семейния лекар не бе допускан да я види, дори баща ми. Сега знам, че е страдала от депресия. Всеки от двамата ми родители би се чувствал по-добре без другия, но го бяха узнали твърде късно.

Изпитвах съжаление и към двамата. Каквито и чувства да е имал към майка ми, колкото и приятни да са били часовете с нас, децата, мястото му не е било там. Не бил с Ми Ми.

Може би баща ми бе виновен за това, че се бе поддал на ухажването на майка ми? Или вината бе нейна, защото не е трябвало да иска от него нещо, което не е могъл да й даде? Може би всичко се дължеше на злощастни обстоятелства, погрешни впечатления, наранена суетност? Неспособност да простиш и да забравиш? Можеше ли изобщо да се говори за вина?

 

 

Продължихме мълчаливо. Пътеката леко се спускаше и правеше остър завой пред избуялия жив плет. Вървяхме право напред, следвайки пътеката през шубраците, прекосихме железопътната линия и обширна поляна, после свихме по друга пътека, която ни отведе в отдалечен квартал на Калау. Ю Ба ме поведе покрай дворове, в които играеха деца. Спряхме пред градинска порта. Имотът бе добре поддържан. Някой бе помел наскоро. Имаше зърно в хранилката за кокошките. Под верандата се виждаха купчини дърва и подпалки. Къщата, макар и неголяма, бе в добро състояние. На верандата видях медни съдове. Седнахме на горното стъпало и зачакахме.

Погледнах към другия край на двора. Евкалиптово дърво отбелязваше границата между този и съседния имот. Пред курника имаше дъска за сядане. Пред нея каменна плоча. Погледнах широките перила на парапета на верандата — едно дете лесно би могло да се надигне, ако се хване за тях. След няколко секунди парчетата от мозайката се подредиха. Досетих се къде се намираме. Скочих и се завъртях.

Чувах дишането на баща си в къщата. Чувах Ми Ми да лази по пода. Чувах шепота им. Гласовете им. Бях стигнала до тях.

Ю Ба се върна към разказа си.