Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (41)

4.

Очилата веднага паснаха. На носа му, зад ушите.

Трябваше да отвори очи. Сякаш беше толкова просто. След осем години.

Тин Уин искаше да изчака.

Умоляваха го да отвори очи. Тин Уин искаше да изчака, докато Ми Ми седне пред него. Искаше тя и само тя да бъде първото, което види.

„Отвори очи.“ Гласовете бяха нетърпеливи.

Трябваше да ги отвори. Напрегна сили и леко отвори очи. Малък процеп, нищо повече. Надникна изпод клепачите като от скривалище.

Воалът се бе вдигнал. Светкавично.

Млечнобялата мъгла бе изчезнала.

Всичко, което виждаше, бе ясно очертано. Пронизващата болка достигна от очните му ябълки, през веждите, чак до тила. Доктор Маккрей и Ю Сау стояха пред него. Гледаха го втренчено, с гордост и тревога. Сякаш бяха сътворили света отново, само за него.

Лицето на чичо му. Да, виждаше го.

Очите му отново се затвориха. Туп–туп. Хлопваха врати. Чувстваше се по-сигурен в мрака.

Не, не болеше. Не, не беше замаян. Не, не искаше да си полегне. Просто бе твърде много. Твърде много светлина. Твърде много погледи, вперени в него. Твърде много очаквания. Твърде много цветове. Те го изнервяха. Млечнобелите зъби на Ю Сау, потъмнели по края. Сребристият блясък на хромираната лампа на бюрото на доктора. Червеникавите му коси и вежди. Тъмночервените устни на сестрите. Тин Уин бе живял в черно–бял свят. Цветовете не издават звуци. Не бълбукат, не чуруликат, не квакат. Спомените му за тях бяха избледнели с годините, като символи, написани на хартия.

„Моля те, отвори очи.“ Тин Уин поклати глава. Клепачите му не помръднаха.

— Нещо не е наред с него — каза Ю Сау на доктора.

— Не мисля. От шока е. Ще свикне — отвърна Маккрей.

Без да знаят, и двамата се оказаха прави.

 

 

Тин Уин седеше върху зида от червени тухли на брега на река Рангун. Пред него се простираше пристанището.

„Отвори очи.“ Трябваше да си го напомня. Бяха изминали десет дни, откакто светът отново бе добил форма и цвят. Десет дни светлина. Десет дни, изпълнени с образи. Съвършено ясни. Многоцветни. Не бе свикнал с тях.

Огледа се наоколо. Надолу по течението имаше стоманени дървета без листа, които тракаха напред–назад върху релси. Куките им изчезваха в трюмовете на товарните кораби и изваждаха десетки вързани чували. Вчера бяха натоварили слон на борда. Вдигнаха го с въжета върху червено платнище. Слонът размахваше крака във въздуха, безпомощен като бръмбар по гръб. Пред складовете имаше купища касетки и сандъци, надписани с черна боя. „Калкута“. „Коломбо“. „Ливърпул“. „Марсилия“. „Порт Саид“. „Ню Йорк“.

През пристанището преминаваха стотици лодки. Някои бяха с платна, други — моторизирани. В много от лодките седеше самотен гребец. Виждаха се кораби, претъпкани с пътници, кошове и велосипеди. Нагоре по течението се клатушкаха лодки за живеене, обитавани от цели родове. Между мачтите висеше пране. По палубата тичаха деца. Старец подремваше в хамак.

Тин Уин се загледа в чайките, които се носеха из въздуха, без да размахват крила. Никога не бе виждал толкова грациозни птици. Беше влажно и горещо въпреки лекия бриз, който полъхваше над водата.

Той затвори очи. Чу шума на корабен мотор. Чу дървоядите в стената на склада до него. Затихващите движения на рибите в коша до краката му. Плискането на вълните в корпусите. По звука можеше да познае дали една лодка е направена от метал или от дърво. Дори различаваше видовете дървен материал. Звуците изградиха много по-ясен портрет на пристанището от всичко, възприето с очите. Очите улавяха образи, поток от образи. Всяка секунда, всяко движение на зениците разкриваше нови. Тин Уин ги виждаше, без да задържа вниманието си върху тях. Беше само един любопитен наблюдател.

За по няколко секунди очите му се съсредоточаваха върху определен предмет, корабно платно, котва, катер или цвят в градината на чичо му. Докосваше го с очи, добиваше представа за него, за всяка извивка, всеки ръб, всяка сянка, сякаш можеше да го раздроби и отново да го събере, за да надникне под повърхността, зад фасадата. Да му вдъхне живот. Не се получаваше. Когато видеше нещо — птица, човек, рибарска лодка, — предметът нито ставаше по-истински, нито се приближаваше. Образите пред него се движеха, но въпреки това си оставаха само образи. Тин Уин чувстваше странна дистанция между себе си и всичко, което виждаше. Очилата не можеха да заместят очите на Ми Ми. През нейните очи бе виждал нещо повече от образи.

Слезе от стената и закрачи покрай пристанището. Как можеше да бъде такъв неблагодарник? Какво бе очаквал? Очите наистина бяха нещо полезно в ежедневието. Придвижваше се по-лесно, не се тревожеше, че ще се блъсне в стол или стена или че ще се препъне в спящо куче или корен на дърво. Те бяха инструмент, който скоро щеше да се научи да използва. Щяха да направят живота му по-безопасен, по-прост и по-удобен.

Може би дистанцията бе цената, която трябваше да плати. Спомни си за Ю Мей. „Истинската същност на нещата е невидима за очите“, беше го предупредил той. „Трябва да се научим да опознаваме истинската същност на нещата. Очите са по-скоро пречка, отколкото помощник в това отношение. Те ни разсейват. Склонни сме да се поддаваме на заблуди.“ Тин Уин помнеше всяка дума.

Тръгна покрай река Рангун, покрай корабите и крановете. Около него мъже пренасяха чували от кея до складовете. Вървяха приведени под товара си. Бяха вързали лонджитата си над коленете. Клепачите им се слепваха от пот. Тъмните им крака бяха тънки като клечки, мускулите им се напрягаха при всяка крачка под тежестта. Хамали на работа. Едва когато затвори очи, Тин Уин бе разтърсен от сцената. Стенеха тихо, но жално. Стомасите им къркореха от глад. Дробовете им едва поемаха въздух. Сърцата им туптяха в изнемога. В много от тях долови признаците на неизбежния край.

Бе запазил способността си да чува. Веднага щом потъне в мрак, нищо не убягваше от ушите му. Искаше му се да вярва, че зрението е още едно сетиво, с което се е сдобил. Нямаше да загуби нищо, стига да помни предупреждението на Ю Мей.

Тин Уин продължи надолу по течението, после сви в една уличка. Въздухът бе неподвижен, трудно се дишаше. Никакъв полъх не идваше от пристанището, за разлика от широките улици, по които се разхождаха европейците. Повечето къщи, сгушени една до друга, бяха дървени, с широко отворени прозорци. Имаше чувството, че е слязъл в мазето на града. Беше мръсно, тясно и шумно. Вонеше на пот и урина. В канавките имаше гниещи плодове, остатъци от храна и хартийки. Навсякъде се виждаха хора, насядали на табуретки и пейки, които едва се побираха на тесния тротоар. Много от тях бяха на бордюра. Малките магазини бяха натъпкани до тавана със стока: топове плат, чай, подправки, зеленчуци, тестени изделия и най-вече ориз. Тин Уин не бе предполагал, че съществуват толкова много видове, всеки със свои характерни особености. Минувачите се смееха и бърбореха на език, който той не разбираше. Много хора го зяпаха, сякаш е някакъв натрапник. Явно не бе добре дошъл тук.

Тин Уин се чудеше дали да се обърне и да си тръгне. Затвори очи. Нямаше нищо заплашително в звуците, които чуваше. В кухните цвърчеше мазнина. Жени месеха тесто или кълцаха месо и зеленчуци. Деца се смееха и пищяха на горните етажи. Гласовете от улицата не бяха враждебни.

Нито ритъмът на сърцата.

Той продължи напред, възприемайки звуците, ароматите, гледките, поставяйки всичко на мястото му. Сякаш можеше да опакова всички впечатления и да ги отнесе със себе си, за да ги сподели с Ми Ми. Тя не биваше да пропуска нищо.

След няколко преки премина от китайския в индийския квартал. Хората бяха по-високи, кожата им бе по-тъмна. Но въздухът не беше по-свеж и улиците бяха също тъй многолюдни. Още едно помещение в мазето. Миризмите от кухните бяха по-познати. Къри. Джинджифил. Лимонова трева. Червен пипер. Хората, с които се разминаваше, не му обръщаха никакво внимание. Тин Уин забеляза, че не може да определи по ритъма на сърцата дали върви по китайска или индийска улица, дали е сред англичани, или сред бирманци. Сърцата на отделните хора звучаха различно, издаваха старост или младост, радост, тъга, страх или кураж, но расата и националността нямаха значение.

Шофьорът го чакаше, както се бяха разбрали, до пагодата Сюл. Минаха покрай езерата, в които се виждаха отраженията на облаците преди здрачаване, обагрени в бледорозово.

У дома Ю Сау го чакаше. Чичото и племенникът вечеряха заедно всяка вечер след операцията. Първия път Тин Уин се чувстваше толкова неловко, че не докосна нито ориза, нито кърито. Извини се, търсейки оправдание в жегата. Ю Сау не забеляза липсата на апетит. Поиска да узнае какво е правил в този първи ден с неговия дар. „Какво видя? Къде ходи?“

Въпросите смущаваха Тин Уин. Не искаше да споделя преживяванията си. Не и с Ю Сау. Пазеше ги за Ми Ми. В същото време не искаше да изглежда нелюбезен или неблагодарен. Опита се да опише впечатленията си възможно най-сбито. На петата вечер забеляза, че чичо му не реагира по никакъв начин, когато повтори разказа си от предишния ден. Ю Сау не го слушаше. Или не го интересуваше. Може би и двете. Това улесняваше нещата. Едни и същи въпроси, едни и същи отговори. Така се получаваше разговор, който чичо му неизменно прекъсваше по средата на изречението точно след двадесет минути. Докато хапваше последния си залък, Ю Сау ставаше и обясняваше, че има още работа. Пожелаваше на Тин Уин лека нощ и приятна сутрин и изчезваше.

Но днес всичко беше различно. Ю Сау стоеше в коридора и посрещаше гост. Покланяха се и разговаряха на непознат език. Когато чичо му го видя да идва, махна с ръка и му даде знак да влезе в кабинета. Тин Уин седна на крайчеца на кожения фотьойл. В стаята бе тъмно. Покрай стените имаше лавици с книги, стигащи до тавана. Върху бюрото имаше вентилатор, който раздвижваше горещия въздух. Ю Сау дойде след няколко минути. Седна зад бюрото и погледна Тин Уин.

— Посещавал си манастирското училище в Калау, нали?

— Да.

— Можеш ли да броиш?

— Да.

— А да четеш?

— Да. Брайл. Четях…

— А да пишеш?

— Преди да ослепея, можех.

— Бързо ще си спомниш. Искам да ходиш на училище в Рангун.

Тин Уин се бе надявал да получи билет за влака за Калау. Може би не утре, но в близките дни. Тази перспектива му бе дала сили да преживее последните няколко дни и да опознае града. А сега трябваше да ходи на училище. В Рангун. Прехапа устни, за да сдържи напиращия вик. Знаеше, че думите на Ю Сау не са просто предложение. Ю Сау не отправяше предложения. Той просто съобщаваше какво трябва да стане. Уважението на Тин Уин към по-възрастния роднина не му позволяваше да стори друго, освен да прояви смирение и благодарност. Само един човек в тази къща задаваше въпроси.

— Не заслужавам щедростта ти, чичо.

— Всъщност нищо особено. Познавам директора на гимназия „Сейнт Пол“. Ще го посетиш утре рано сутринта. Шофьорът ще те откара. По-голям си от другите ученици, но той се съгласи да те изпита. Сигурен съм, че може да ни помогне. — Ю Сау стана. — Сега трябва да се погрижа за госта си. Утре вечер ще ми разкажеш за „Сейнт Пол“.

Влезе в приемната, където го чакаше японският консул. За миг се запита дали благодарността на Тин Уин е искрена. Беше направил лека гримаса, когато бе чул за плана. Защо? Нима имаше значение? Астрологът не му бе оставил избор. Щедро дарение за болницата в Рангун нямало да помогне. Трябвало да бъде благодеяние за роднина, и то за дълго време. Да вземе момчето под крилото си. Освен това нали съветите на астролога и щедростта на Ю Сау вече бяха дали плод? Нали само два дни след операцията той бе подписал жадувания договор за доставка на ориз на правителството? Скоро всички британски служби в столицата щяха да ядат от неговия ориз. Дори в преговорите за закупуване на памучни ниви край бреговете на Иравади бе постигнат обещаващ напредък след пристигането на Тин Уин.

„Може би съм довел талисман в къщата, който носи късмет“, помисли си Ю Сау. Момчето трябваше да остане в Рангун поне следващите две години. Може би щеше да намери начин да го използва в процъфтяващия си бизнес. Може би от него щеше да излезе ценен помощник? Нямаше да е бреме за домакинството му. И при това разказваше толкова интересни и забавни истории на вечеря.