Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (37)

21.

Когато отворих очи, беше светло. От чашата вода пред мен се издигаше гореща пара. До нея имаше пакетче нес кафе, бучка захар, сухо мляко и пресни банички. Слънчевите лъчи нахлуваха през единия от двата прозореца и от дивана виждах къс от небето. Беше по-тъмно и по-наситено синьо, отколкото в Ню Йорк. Утрото бе ведро и уханно и ми припомни летните уикенди в Хамптънс. Като малка всяка сутрин лежах будна в леглото си, заслушана в рева на морето през полуотворените прозорци, и се наслаждавах на уханието на хладния въздух в стаята, който въпреки утринния хлад предвещаваше горещ ден.

Станах и се протегнах. Удивително, нямаше и следа от болката в гърба, която усещах обикновено, след като съм спала на ново място. Явно се бях наспала добре на стария диван с изтъркана тапицерия. Отидох до единия прозорец. Около къщата растеше гъст плет от бугенвилии. Дворът бе идеално преметен. Между двете дървета старателно бяха подредени дърва за огрев, до тях — купчина подпалки. Куче с неясна порода скиташе наоколо, под прозореца се валяше прасе. Къде беше Ю Ба?

Влязох в кухнята. В единия ъгъл тлееше малък огън, над него висеше чайник. Димът се издигаше право нагоре и изчезваше през дупка в покрива. Очите ми все още пареха. До стената стоеше отворен шкаф с две бели емайлирани купи, чинии, чаши и почернели тенджери. На долния рафт имаше яйца, домати, голяма връзка лук, джинджифилов корен и зелени лимони.

— Джулия?

Гласът му долетя от съседната стая.

Ю Ба седеше на маса, отрупана с книги. Цялата стая бе пълна с тях. Приличаше на книгохранилище. Книгите изпълваха етажерки от пода до тавана. Лежаха на купчини върху дъските на пода и на един фотьойл. Големи купчини имаше и върху втората маса. Някои бяха тънки един пръст, други бяха с големината на речници. Имаше издания с меки корици, но преобладаваха книгите с твърда подвързия. Виждаха се и скъпи издания, подвързани с кожа. Ю Ба седеше приведен над разтворена книга, чиито пожълтели страници бяха надупчени като перфокарта. До нея бяха сложени пинсети с различна големина, ножици и бурканче с бяло лепило. Две газени лампи на масата осигуряваха допълнителна светлина. Ю Ба ме погледна над рамките на дебелите си очила.

— Върху какво работиш, Ю Ба?

— Просто запълвам времето си.

— С какво?

— С възстановяване на книги. Моето хоби, ако така предпочиташ.

Повдигна малко парченце хартия с дълги тънки пинсети, топна го за момент в лепилото и го сложи върху една от малките дупчици в книгата. С черен тънкописец съедини горните краища на буквата „o“. Опитах се да прочета текста, от който беше буквата.

Никога не ще престанем да пъте ест аме,

и в кр я на с оето пъте ест ие

ще се в рнем т м, откъ ето сме тр гнали,

и щ п знаем мясото за први пт.

Ю Ба ме погледна.

Никога не ще престанем да пътешестваме,

и в края на своето пътешествие

ще се върнем там, откъдето сме тръгнали,

и ще познаем мястото за първи път.

Рецитираше по памет.

— От стихосбирка на Елиът. Т. С. Елиът. Много ценя този поет. — Усмихна се доволен и ми показа първите страници на книгата. Целите бяха в малки листчета, прикрепени с лепило. — Не е като нова може би, но поне отново може да се чете.

Отместих поглед от него към книгата и обратно. Дали говореше сериозно? Този том съдържаше най-малко двеста страници, целите на дупки.

— Колко време ти отнема една такава книга?

— Напоследък няколко месеца. Преди бях по-бърз. Но очите ми вече не ми служат толкова добре и гърбът ми се обажда само след няколко часа работа. Друг път ръцете ми треперят. Старчески неволи, Джулия. — Прелисти останалите страници и въздъхна. — Точно тази книга е в ужасно състояние. Изглежда, дори червеите си падат по Елиът.

— Но със сигурност съществува по-ефективен начин за възстановяване на книги. Така никога няма да успееш.

— За жалост, не владея друг метод.

— Мога да ти изпратя нови издания от Ню Йорк на книгите, които представляват най-голяма ценност за теб — предложих аз.

— Не си прави труда. Прочетох повечето от тях, докато все още бяха по-запазени.

— Тогава защо ги възстановяваш?

Той се усмихна.

— Забавно е. И отвлича вниманието ми.

— От какво?

Той се замисли.

— Добър въпрос. Ще узнаеш отговора веднага щом ти разкажа докрай нашата история.

Няколко мига никой от нас не проговори и аз отново се огледах наоколо. Стоях тук, в дървена къща без електричество и течаща вода, заобиколена от хиляди книги.

— Откъде си се сдобил с тези книги?

— От англичаните. Още като момче обожавах книгите. Много британци изобщо не се завърнаха след войната, а след обявяването на независимостта намаляваха с всяка изминала година. Всички книги, които не можеха да вземат със себе си, оставяха на мен. — Стана, отиде до една етажерка, издърпа том с кожена подвързия и го прелисти. Страниците изглеждаха като перфорирани. — Както виждаш, повечето са имали същата съдба като томчето на Елиът. Климатът. Червеите и насекомите. — Ю Ба отиде до малък шкаф зад бюрото си. — Тези са завършените. — Посочи към двадесетина книги, взе една от тях и ми я подаде. Имаше здрава кожена подвързия. Отворих я. Дори заглавната страница бе цялата в малки листчета. „Душата на един народ“ пишеше отпред с едър шрифт. Лондон, 1902 г. — Ако искаш да узнаеш нещо повече за нашата страна, това е добро начало.

— Не е особено актуална — казах аз, леко подразнена.

— Душата на един народ не се променя за два дни — възрази той.

Ю Ба задърпа меката част на ушите си и се огледа, сякаш търсеше нещо. Взе няколко книги от една по-ниска лавица. Беше ги сложил един ред зад другите. Извади ключ от червена лакирана кутия на бюрото си и отключи някакво чекмедже.

— Точно както си мислех… както и да е, заключил съм я — каза той и извади друга книга. — Тази е с брайлово писмо. Су Кий ми я даде малко преди да умре. Това е първият том от една от любимите книги на Тин Уин. Забравила да я сложи в багажа му, когато заминал за Рангун. — Беше тежка. Няколко лепенки едва я придържаха. — Трябва да поседнеш. Ела с мен. Ще пийнем кафе и ще я разгледаш на спокойствие.

Преместихме се в хола. Ю Ба наля гореща вода от термос в една чаша и ми приготви нес кафе. Аз сложих книгата в скута си и я отворих. Страниците бяха надупчени, както и на останалите книги. Плъзнах показалец по една от тях, нехайно, сякаш проверявах дали чистачката ми е обърнала достатъчно внимание на прашна лавица. Книгата ме разстрои. Рязко я затворих и я оставих на масата. Сякаш в нея се криеха опасни вируси, с които можех да се заразя. Страхувах се от нея.

В далечината чух някаква песен. Няколко гласа, едва доловими, толкова нежни, че се страхувах да не изчезнат, едва докоснали ушите ми. Вълна, която попива в пясъка, преди да е достигнала краката ми.

Заслушах се в тишината, но не чух нищо, отново долових песента за миг и отново я загубих, затаих дъх и останах да седя неподвижна, докато още веднъж чух тоновете, този път по-ясно. Достатъчно, за да не ги загубя отново. Можеше да бъде само детски хор, който неуморно повтаря мелодична мантра.

— Това деца от манастира ли са? — попитах аз.

— Не и от манастира в града. Има друг манастир в планината и когато вятърът е подходящ, песента им стига до нас сутрин. Чуваш това, което са чували Тин Уин и Ми Ми. Преди петдесет години не са звучали по-различно.

Затворих очи и потръпнах. Детските гласове сякаш навлизаха през ушите в тялото ми и достигаха до кътче, където никоя дума, никоя мисъл не са достигали преди.

Откъде идваше тази магия? Не разбирах нито дума от песента. Тогава какво ми въздействаше толкова дълбоко? Как може човек да се трогне до сълзи от нещо, което не може нито да види, нито да разбере, нито да задържи, просто звук, който изчезва миг след като е възникнал?

Музиката, казваше баща ми, е единственото, което може да ни накара да вярваме в Бог или в някаква небесна сила.

Всяка вечер, преди да си легне той сядаше във всекидневната, затваряше очи и слушаше музика със слушалки. „Как иначе душата ми ще намери покой през нощта?“, обясняваше ми той.

Не си спомням дори един концерт или опера, на която да не е плакал. Сълзите течаха от лицето му като вода от езеро, която тихо, но обилно се разлива по бреговете. През цялото време се усмихваше. Нима някога го бях виждала по-щастлив?

Веднъж го попитах какво би взел със себе си на самотен остров, ако трябва да избира между музика и книги.

Музиката, разбира се, отговори той. Така и не разбрах защо. Сега имах смътна представа.

Искаше ми се монотонният напев на децата никога да не свършва. Трябваше да ме съпътства през целия ден. През целия ми живот.

Дали някога се бях чувствала толкова близка с баща си? Може би Ю Ба беше прав. Може би той беше някъде наблизо и трябваше само да се огледам, за да го видя.