Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (32)

16.

Ритъмът му напомняше капеща чешма. Кап–кап–кап. През последните дни интервалите между два удара бяха станали още по-дълги. Беше като пресъхващ извор.

Тин Уин го бе предвидил. Преди седмици. Сърцето на Ю Мей винаги бе звучало уморено и немощно за ушите му, но напоследък ударите бяха по-слаби от обикновено. От две седмици помощникът му преподаваше на учениците, докато Ю Мей лежеше в леглото си, твърде слаб, за да се надигне. Не ядеше нищо и пиеше съвсем малко, въпреки тропическите температури.

Ми Ми и Тин Уин бяха прекарали последните няколко дни и нощи до леглото му. Тин Уин му четеше, докато го заболят пръстите. Ми Ми предложи да му попее, но Ю Мей отказа. Каза, че знае за магическата сила на гласа й и че не иска да удължава живота си, с каквито и да е изкуствени средства. За миг на устните му бе заиграла усмивка.

Сега, по време на кратката си почивка, двамата седяха в чайната на главната улица и пиеха пресен сок от захарна тръстика. Беше горещо. През последните две седмици Калау бе връхлетян от гореща вълна, която не проявяваше каквито и да било признаци на оттегляне. Въздухът не трепваше. Никой от двамата не казваше и дума. Дори мухите страдаха в тази жега, помисли си Тин Уин. Бръмченето им звучеше по-провлачено и лениво от обикновено. До него седяха продавачи и търговци и всички непрестанно се оплакваха от времето. Това беше неразбираемо за Тин Уин. На двеста метра от тях Ю Мей лежеше на смъртно легло, а хората просто пиеха чая си. Вършеха обичайната си работа. Бъбреха си за банални неща като времето.

Отдалеч чу монаха да се приближава. Веднага го позна по неритмичната походка. Беше Зау, чийто ляв крак бе с милиметър по-къс от десния и едва видимо накуцваше. Никой, освен Тин Уин не бе забелязал това. Зау носеше лоши новини. Пресекливият ритъм на сърцето му го издаваше. Звучеше почти като хриптенето на раненото теле, което Ми Ми бе намерила неотдавна. Телето бе издъхнало в ръцете й.

— Ю Мей изгуби съзнание — едва промълви Зау, останал без дъх.

Тин Уин стана, коленичи пред Ми Ми, която се качи на гърба му, и тръгнаха заедно. Той побягна по главната улица толкова бързо, колкото можеше. Ми Ми го направляваше между пешеходците и покрай волските коли. Свърнаха по улицата към манастира, преминаха тичешком двора и стъпалата.

Монасите и мнозина от жителите на града се бяха събрали около Ю Мей. Седяха на пода и голямата зала за медитация постепенно се изпълваше с хора. Щом зърнаха Тин Уин и Ми Ми, освободиха тясна пътека до леглото на Ю Мей. Ми Ми остана поразена от вида му. През последния час лицето му бе станало още по-изпито. Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко, че почти се губеха в черепа. Носът му стърчеше, а устните му бяха изчезнали. Кожата на скулите му бе опъната, бледа и безжизнена като пергамент. Ръцете му лежаха кръстосани върху корема.

Те седнаха до леглото. Ми Ми се сви зад Тин Уин и сключи ръце на гърдите му.

Тин Уин знаеше, че не остава много време. Сърцето на Ю Мей биеше малко по-силно от пърхане на пеперуда. С ужас бе очаквал този момент. От известно време не можеше да си представи живота без Ю Мей. Без гласа му. Без съветите му. Ю Мей беше първият човек, пред когото бе разкрил душата си, доколкото това бе възможно. И Ю Мей се бе опитал да го избави от страха.

— Всеки живот носи в себе си семето на смъртта — неведнъж му бе обяснявал той през онези първи години на приятелството им. — Смъртта, както и раждането, е част от живота, която никой не може да избегне. Безсмислено е човек да се съпротивлява срещу нея. Далеч по-добре е да я приеме като нещо естествено, вместо да се страхува от нея.

Тин Уин ценеше логиката на този аргумент, но така и не бе успял да се убеди сам в това. Страхът все още го измъчваше. Страх от смъртта на Ю Мей, но и от неговата собствена смърт. Не се бе вкопчил в живота като в нещо безценно. И въпреки това страхът бе там и в някои моменти граничеше с паника. В него имаше нещо животинско и понякога го караше да се поставя на мястото на прасенцето, което баща му бе заколил пред очите му, без да знае, че го наблюдава. Беше гледка, която никога нямаше да забрави. Широко отворените очи. Онова смразяващо кръвта квичене, отчаяната борба, гърчещото се тяло. Вероятно страхът от смъртта е инстинктът ни за оцеляване, мислеше си Тин Уин по-късно. Навярно е съществена част от нас, от всяко живо същество. Но в същото време трябва да го превъзмогнем, за да можем да си отидем от този свят спокойни.

Той виждаше в това неразрешимо противоречие. Неведнъж през последните две години си бе представял, че умира. Но днес, когато наближаващата смърт на Ю Мей неизбежно го подтикваше към това, внезапно осъзна, че се чувства спокоен. Днес, когато наистина щеше да загуби нещо, вече не се страхуваше. Искаше му се да помоли Ю Мей за обяснение, но бе твърде късно. Изведнъж Ю Мей помръдна устни.

— Тин Уин, Ми Ми, тук ли сте?

Не изричаше думите с гласа си, а с дъха си.

— Помниш ли как исках да умра?

— Свободен от страх, с усмивка на уста — отвърна Тин Уин.

— Не изпитвам страх — прошепна Ю Мей. — Ми Ми ще ти каже дали успявам да се усмихна.

Тин Уин хвана ръката му и го помоли да не говори повече.

— Пази силите си.

— За какво?

Това прозвуча като последна дума. Тин Уин се надяваше да каже още нещо. Никой живот не биваше да завършва с въпрос. „За какво?“

Изглеждаше като напразно усилие. Като съмнение. Като нещо незавършено. Тин Уин броеше секундите между ударите на сърцето му. Няколко пъти вдишваше и издишваше между тях.

Ю Мей отново отвори уста. Тин Уин се наведе напред.

— Любов — промълви старецът. — Любов.

Нищо повече. Тин Уин бе сигурен, че е изрекъл думата с усмивка.

После настъпи тишина. Тин Уин зачака. Безкрайна тишина, която поглъщаше всичко, удавяше всеки звук.

Чуваше сърцето на Ми Ми и своето, ритъмът им постепенно се синхронизираше, удар по удар, сливаше се и в един миг, който му се стори безкраен, двете им сърца биеха като едно.