Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (31)

15.

Вятърът се бе усилил. Раздвижваше водната повърхност и Ми Ми чуваше леките вълни, които се плискаха в камъните до краката й. Бе коленичила на брега на малкото езеро и гледаше Тин Уин. Не беше лош плувец. Бе разработил свой собствен стил, обърнат настрани във водата, винаги с едната ръка пред тялото, за да усеща препятствия. Беше предпазлив и предпочиташе да остава близо до брега, където краката му все още докосваха дъното. Но бе издръжлив и се гмуркаше доста добре. Ми Ми обожаваше водата. Още като малка бе ходила с братята си до четирите езера на около час път от Калау. Редуваха се да я носят и бързо я научиха да плува. Тези екскурзии бяха сред най-скъпите й спомени. Във водата можеше да се закача с братята си и да си играе с другите деца. Беше бърза и пъргава, най-добрата гмуркачка от всички. Във водата ходилата не играеха толкова важна роля.

Бе довела Тин Уин до езерата още миналото лято и оттогава тук беше любимото им убежище. Винаги ходеха до най-малкото от четирите езера. Намираше се зад малка борова горичка. Другите младежи го избягваха, защото се говореше, че в него имало отровни змии. Самата тя бе видяла две. Когато попита Тин Уин дали се бои от змии, той се засмя и каза, че никога не ги е виждал.

Беше доплувал до средата на езерото, където стърчеше камък, достатъчно голям, за да седне. Той се изкатери на него и остави вятъра и слънцето да пресушат капчиците вода по тялото му. Ми Ми почувства желанието, което напираше в нея. Бяха минали близо четири години, откакто се бе запознала с Тин Уин в манастира. След онези първи седмици не бяха пропуснали да се срещнат нито ден. Тя го чакаше след училище или той отиваше до пазара след уроците си. През почивните дни я вземаше от дома й рано сутринта. „Вие сте неразделни — бе казала майка й веднъж — като две половини на едно цяло.“ Неразделни. Както обикновено, Ми Ми дълго мисли върху тази дума. Беше си я повтаряла безброй пъти, за да реши дали й харесва как звучи, дали е подходяща и след няколко дни бе стигнала до заключението, че няма по-добро описание. Бяха неразделни. Сърцето й се разтуптяваше само като го види и част от нея сякаш липсваше, когато той не бе наблизо. Сякаш светът преставаше да се върти в негово отсъствие. Чувстваше липсата му с цялото си тяло. Главата я болеше. Краката и ръцете й ставаха тежки и тромави. Остри болки преминаваха през корема и гърдите й. Беше й трудно да диша без него. Тези неприятни усещания изчезваха мигновено, когато отново се озовеше на гърба му, когато обвиеше ръце около врата му и се притиснеше към раменете му. Нямаше място, където да се чувства по-сигурна и по-щастлива.

Ми Ми неволно се връщаше в мислите си към онзи следобед, когато бурята бушуваше над тях и бяха намерили подслон в колибата. Тогава за първи път я бе докоснал истински и бе разпалил в нея желание, което понякога бе по-силно от всички други емоции, слети ведно. Питаше се дали всичко, което изпитва в такива мигове, не е било заложено в нея. Може би Тин Уин просто му бе вдъхнал живот? Или бе дошло от друго място? Дали той я бе омагьосал? Какво бе събудил с целувката си? Всеки път, когато устните му докосваха кожата й, всеки път, когато пръстите му се плъзгаха по врата й, по гърдите й, по бедрата й, тя се чувстваше така, сякаш опознава собственото си тяло за първи път. Тин Уин реагираше по същия начин на допира на ръцете й, на устните й. Възбуждаше тялото му, милваше го и го галеше, докато той тръпнеше и изгаряше от неудържимо желание. В моменти като този Ми Ми се чувстваше толкова жива, че не знаеше къде да побере цялото щастие. Сякаш се носеше с вятъра, лека и безтегловна като във вода. Чувстваше сила, на която не бе предполагала, че е способна. Сила, която само Тин Уин можеше да съживи.

Беше я научил да се доверява, позволяваше й да проявява слабост. Когато беше с него, нямаше какво да доказва. Той бе първият и единственият, на когото бе признала, че за нея е унизително да пълзи на четири крака. Че понякога сънува как ходи из Калау на два здрави крака и подскача високо във въздуха. Просто така. Той не се опитваше да я утешава в такива моменти. Прегръщаше я и не казваше нищо. Ми Ми знаеше, че я разбира и знае как се чувства. Колкото повече говореше за желанието си да ходи със собствените си крака, толкова по-рядко това го натъжаваше. И тя му вярваше, когато го чуеше да казва, че няма по-красиво тяло на света от нейното.

Нямаше стъпка, на която не би се решила с него.

Ми Ми погледна към него и въпреки че беше на не повече от петнадесет метра, не можа да понесе разстоянието. Свали блузата и лонджито си, плъзна се във водата и заплува бързо и енергично. Слънцето бе затоплило езерото, но водата все още бе достатъчно хладна да я освежи. Гъделичкаше голата й кожа. На скалата щеше да има достатъчно място и за двамата, ако тя седне между краката му и се облегне на гърдите му. Доплува до него. Протегна ръка и той й помогна да излезе от водата. Облегна се на него. Тин Уин обви ръце около талията й и я задържа здраво.

— Не издържах без теб — прошепна тя.

— Бях тук през цялото време.

— Исках да те усещам. И ми стана мъчно.

— Защо?

— Защото беше толкова далеч и не можех да те докосна — отвърна тя, смаяна от собствените си думи. — Всеки час, в който сме разделени, ме натъжава. Всяко място, където отивам без теб. Всяка крачка, която изминаваш без мен. Всяка нощ, когато не заспиваме прегърнати, и всяка сутрин, когато не се събуждаме един до друг.

Обърна се и коленичи пред него. Обхвана главата му и той усети сълзите, които се стичаха по бузите й. Целуна го по челото и очите. После по устата и врата. Устните й бяха нежни и влажни. Обсипаха го с целувки. Притегли я към себе си и тя обви крака около хълбоците му. Притисна я силно, много силно. Сякаш се страхуваше, че може да отлети.