Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (3)

2.

Сервитьорът не искаше парите ми.

— Вие сте приятелка на Ю Ба. Неговите приятели са наши гости — каза той с поклон.

Въпреки това извадих банкнота от джоба на панталона си. Беше измачкана и мръсна. С погнуса я пъхнах под чинията с баничките. Сервитьорът раздига съдовете и не взе парите. Посочих към тях. Само се усмихна.

Може би бяха твърде малко? Твърде мръсни? Недостатъчно? Сложих по-голяма и по-чиста банкнота на масата. Той се поклони и остави и нея недокосната.

Навън беше още по-горещо. Жегата ме парализира. Застанах пред чайната, неспособна да направя и крачка. Слънцето изгаряше кожата ми и очите ми пареха от ослепителната светлина. Сложих бейзболна шапка и смъкнах козирката, за да скрива лицето ми.

На улицата беше пълно с хора и въпреки това бе странно тихо. Нещо липсваше и ми бе нужно известно време да се досетя какво: почти нямаше коли. Хората се придвижваха с велосипеди. На кръстопътя бяха спрели три конски каруци и една волска кола. Няколкото автомобила на пътя бяха стари японски пикапи, очукани и ръждясали, претоварени с плетени кошници и чували, които неколцина млади мъже прегръщаха здраво, сякаш от това зависеше животът им.

От двете страни на улицата се редяха ниски, едноетажни дървени бараки с ръждясали ламаринени покриви, каквито обикновено свързваме с бордеите в Африка и Южна Америка. Тези бараки бяха смесени магазини с площ едва десет квадрата, в които се предлагаше всичко — от ориз, фъстъци, брашно и шампоан до кока-кола и бира. Стоката беше струпана в безпорядък. Нямаше никакъв ред, поне на пръв поглед.

Изглежда, всеки втори магазин беше чайна, чиито посетители седяха приведени на ниски дървени табуретки. Главите им бяха покрити с червени и зелени тюрбани, неотменен аксесоар тук, както шапка на „Янкис“ за мен. Вместо панталони мъжете носеха нещо подобно на заметнати поли и пушеха ръчно свити тъмнозелени пури.

Пред мен стояха няколко жени. Имаха жълти шарки на бузите, веждите и носа. Приличаха на индианци преди битка и всички до една бяха захапали онези вонящи зелени пури.

Стърчах поне с една глава над всички, в това число и мъжете. Бяха слаби, без да изглеждат хилави, и се придвижваха с грацията и лекотата, на която винаги се бях възхищавала у баща си. С ръст метър и седемдесет и пет и тегло шестдесет килограма се чувствах дебела и тромава в сравнение с тях.

Най-лошото бяха втренчените погледи.

Вместо да извръщат глави, хората ме гледаха право в лицето и очите и се усмихваха. Не можех да отгатна какво се крие зад тези усмивки.

Колко заплашителен може да бъде смехът!

Някои ме поздравяваха с лек поклон. Да не би да ме познаваха? Да не би всички те, като Ю Ба, да бяха очаквали пристигането ми? Стараех се да не ги поглеждам. Не знаех как да отвръщам на поздравите, затова закрачих бързо по главната улица и вперих поглед във въображаема точка в далечината.

Изпитвах носталгия по Ню Йорк, по глъчката и натовареното движение. По мрачните и неприветливи лица на пешеходците, които не проявяваха интерес един към друг. Липсваше ми дори вонята на препълнените контейнери за смет в знойна лятна вечер. Копнеех за нещо познато, нещо, за което да се хвана, нещо, което предлага сигурност. Исках да се върна там, където бях в свои води и знаех как да се държа.

След стотина метра стигнах до кръстовище. Бях забравила в каква посока е хотелът ми. Огледах се наоколо за някаква забележителност, някакъв отличителен знак или детайл от пътя, храст, дърво или къща, които бях забелязала на идване и можеха да ме насочат във вярната посока. Но виждах само огромните бугенвилии^[1] (по-високи дори от бараките, които скриваха), сухите поля, прашните тротоари и дупките по пътя, които можеха да погълнат баскетболна топка. Накъдето и да се обръщах, всичко ми се струваше странно и зловещо.

Нима бе възможно Джулия Уин от Ню Йорк, която познаваше всяка улица и авеню в Манхатън, да се загуби в това затънтено място с няколко преки? Къде се бяха дянали паметта, чувството за ориентация и острият ум, на които разчитах, докато опознавах градове като Сан Франциско, Париж и Лондон? Как е възможно да се загубя толкова бързо? Чувствах се сама и дезориентирана, както никога в Ню Йорк.

— Госпожице Уин, госпожице Уин — извика някой.

Едва се осмелих да извърна глава и да погледна през рамо. Зад мен стоеше млад мъж, когото не познавах. Приличаше на пиколото от хотела. Или на сервитьора в чайната. На носача от летището в Рангун, на шофьора в таксито. Всички ми се струваха еднакви с черните си коси, тъмнокафяви очи, матова кожа и загадъчни усмивки.

— Търсите ли нещо, госпожице Уин? Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря — отвърнах, обзета от недоверие към непознатия. Не исках да разчитам на него. — Всъщност да… бих искала да стигна до хотела си — казах аз, изгаряйки от желание да се скрия някъде, макар и в хотелската стая, където се бях регистрирала сутринта.

— Ето там, нагоре и вдясно, ще го видите. Няма и пет минути път — обясни той.

— Благодаря.

— Приятно прекарване в нашия град. Добре дошли в Калау — каза той и продължи по пътя си.

 

 

В хотела минах покрай усмихнатия администратор, без да кажа дума, изкачих се по масивното дървено стълбище до втория етаж и се тръшнах на леглото. Рядко съм се чувствала толкова изтощена.

Пътуването от Ню Йорк до Рангун бе продължило повече от седемдесет и два часа. После прекарах цяла нощ и половин ден в допотопен автобус, претъпкан с хора, облечени само с мърляви поли, овехтели тениски и износени найлонови сандали, с пилета и квичащи прасенца. Двадесет и четири часово влачене по пътища, които бяха жалко подобие на шосета. Пресъхнали реки, ако питате мен. Само за да стигна от столицата до това отдалечено планинско градче. Защо?

Какво правех в този затънтен край на Бирма? Не бях загубила нищо тук, но все пак се надявах да открия нещо. Бях тръгнала на път без ясна представа какво търся.

 

 

Когато отворих очи, слънцето бе изчезнало, навън се здрачаваше и в стаята цареше полумрак. Куфарът ми стоеше неотворен на другото легло. Огледах се наоколо с блуждаещ поглед. Нужни ми бяха няколко секунди, докато си припомня къде се намирам. От тавана над мен висеше стар дървен вентилатор. Стаята беше голяма и спартанското обзавеждане й придаваше облик на монашеска килия. До вратата стърчеше невзрачен шкаф, до прозореца имаше маса и стол, между леглата — малко нощно шкафче. Варосаните стени бяха лишени от украса — никакви картини или огледала. Старите дъски на паркета бяха изтъркани и гладки. Единственият лукс беше малък корейски хладилник. Не работеше. През отворените прозорци полъхваше вечерен хлад. Жълтите пердета шумоляха от вятъра тихо и успокояващо.

В този момент срещата ми с възрастния мъж няколко часа по-късно ми се струваше още по-абсурдна и мистериозна, отколкото онази посред бял ден. Споменът за нея вече избледняваше. През ума ми минаваха разноцветни образи, които не можех да разтълкувам, изглеждаха ми неразгадаеми. Опитах се да си спомня. Ю Ба имаше бяла, гъста, късо подстригана коса. На устните му — усмивка, чието послание беше неясно за мен. Дали беше подигравателна, ехидна, състрадателна?

Какво искаше той от мен?

Пари! Какво друго. Не беше молил за пари, но онези реплики за зъбите и ризата му бяха недвусмислени. Знаех накъде бие. Възможно бе да е узнал името ми от хотела. Може би беше в комбина с администратора. Мошеник, който смята да събуди любопитството ми, да ме впечатли, преди да предложи услугите си като гадател, астролог или човек, който гледа на ръка. Номерът му нямаше да мине. Трябваше да разбере, че напразно си е загубил времето.

Дали бе казал нещо, което да ме убеди, че наистина е познавал баща ми? Твърдеше, че той му е казал: „Не съм религиозен човек и любовта, Ю Ба, любовта е единствената сила, в която вярвам истински“. Баща ми никога не би помислил подобно нещо, още по-малко би го изрекъл на глас. Най-малко пред непознат. Или си внушавах? Не беше ли по-вероятно да съм се заблуждавала, че познавам мислите и чувствата на баща си? Колко добре го познавах всъщност?

Нима човекът, когото мислех, че познавам, би изчезнал просто така, без да остави дори бележка? Нима би изоставил жена си, сина си и дъщеря си без обяснение, без да изпрати нито ред?

„Следите му се губят в Банкок — казваха от полицията. — Може би е бил ограбен и убит в Тайланд“.

Или е станал жертва на злополука в Сиамския залив? Може би се е надявал да се наслаждава на тишина и спокойствие две седмици, за разнообразие? „Може би е отишъл до крайбрежието да поплува и се е удавил“. Това беше версията на семейството ми, поне официалната.

Хората от отдел „Убийства“ подозираха, че е водел двойствен живот. Отказваха да приемат твърденията на майка ми, че не знае нищо за първите двадесет години от живота на баща ми. Звучеше им неправдоподобно. Отначало подозираха, че тя е изиграла някаква роля за изчезването му като негов съучастник или като извършител на криминално деяние. Едва когато стана ясно, че няма тлъсти застрахователни полици, че никой не би извлякъл финансова изгода от насилствената му смърт, подозренията им се разсеяха. Възможно ли е баща ми да е имал скрита страна, обвита в мистерията на онези първи двадесет години, за която ние, близките му, не сме и подозирали? Възможно ли е да е изпитвал тайни хомосексуални влечения? Възможно ли е да е бил педофил, отишъл да задоволява потребностите си в бордеите на Банкок?

Нима наистина исках да узная? Нима исках образът, който носех в съзнанието си, да бъде опетнен, образът на верния съпруг, преуспелия адвокат, добрия, силен баща, който винаги е до децата си, когато се нуждаят от него? Не се кланяй на идоли. Като че ли бихме могли да живеем без тях! Каква част от истината можех да понеса?

Тогава какво ме доведе тук, в другия край на света? Не беше скръб. Тази фаза бе отминала. Четири години са дълго време. Тъгувах, но и доста бързо проумях колко истина се крие в баналната фраза „Животът продължава“. Дори без него. Приятелите ми твърдяха, че доста бързо съм превъзмогнала „цялата работа“, както се изразяваха.

Не бях тръгнала да го издирвам и от тревога дали е жив и здрав. Честно казано, не ми се вярва да е жив, а в случай че действителността ме опровергае, не вярвам да се нуждае от помощта ми.

Несигурността е това, което ме измъчва. Искам да открия защо е в неизвестност и дали изчезването му ще ми разкрие нещо за него, което все още не знам. Дали съм го разбирала толкова добре, колкото си мислех, или връзката помежду ни, нашата близост, е била илюзия? Тези съмнения са по-лоши и от страха ми от истината. Те хвърлят сянка върху детството ми, върху миналото ми, и осъзнавам, че вече гледам на спомените си с недоверие. А спомените са всичко, което имам. Кой беше човекът, който ме отгледа? С кого преживях двадесет години от живота си? Кой беше баща ми в действителност?