Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (23)

7.

Ядана помнеше раждането на дъщеря си, сякаш бе вчера. Често го наричаше най-прекрасния миг в живота си, макар да имаше петима по-големи сина. Може би защото се смяташе за твърде възрастна за нова бременност и защото винаги бе мечтала за малко момиченце. Или защото сега, на тридесет и осем, можеше да оцени раждането на детето като неповторим и несравним дар. Или защото през деветте месеца, докато детето растеше в нея, не бе имала никакви неприятни усещания. Не бе минал и ден, без да застане до нивата, да затвори очи и да погали корема си, преливаща от щастие. Нощем често лежеше будна и се наслаждаваше на движенията на детето, което се извиваше, въртеше и риташе стените на утробата й. Нямаше по-красив миг. Ако бе склонна към сантименталност, щеше да заплаче. Може би защото не можеше да забрави първия поглед на дъщеря си, с онези големи кафяви, почти черни очи? Толкова бе красива! Мургавата й кожа беше много по-нежна от тази на другите деца на Ядана. Малката й главица бе кръгла, без никакви деформации от раждането, и лицето й имаше съвършени пропорции. Дори акушерката каза, че никога не е държала толкова красиво новородено в ръцете си. И така, Ми Ми лежеше в ръцете на Ядана, дъщерята се взираше в майката, която в онзи момент чувстваше още по-силно единение с детето си, отколкото през изминалите девет месеца. Тогава бебето се усмихна. Никога преди и след това Ядана не бе виждала такава усмивка. В този момент Мо, съпругът й, пръв забеляза недъга. Издаде тих вик на ужас и показа на жена си твърде малките, деформирани крачета.

— Всяко дете е различно — каза тя.

За Ядана въпросът бе приключен. Какво значение имаха изкривените стъпала в сравнение с чудото, което държеше до гърдите си?

Слуховете, които плъзнаха през следващите седмици, не промениха убеждението й. Хората говореха, че в дъщеря й се е превъплътило магарето на един шотландец, което няколко месеца по-рано бе счупило двата си предни крака и бе застреляно. Предполагаха, че детето няма да издържи дълго на този свят. Съседите твърдяха, че горкото момиченце е отплата за обилните реколти, на които семейството се бе радвало през последните години. С приходите бяха успели да си построят дървена къща със солидни подпори и ламаринен покрив. Толкова голям късмет си имаше цена. Други бяха сигурни, че детето ще донесе само беди на общността, и някои от тях в разговори насаме дори я посъветваха да го изостави в гората. Роднините на съпруга й я притискаха да се обърне към астролога. Той можел да каже със сигурност какви страдания очакват детето и дали няма да постъпят по-милостиво към него, ако го оставят в ръцете на съдбата. Ядана не искаше и да чуе. Винаги бе вярвала повече на инстинктите си, отколкото на звездите, а инстинктът й не оставяше място за съмнение: бе родила много специално дете с необикновени способности.

Измина почти година, преди съпругът й да стигне до същото убеждение. Отначало почти не се осмеляваше да докосне дъщеря си. Предпочиташе да стои на една ръка разстояние от нея и забраняваше на синовете си да я доближават. Докато една вечер жена му гневно каза:

— Недъгавите крака не са заразна болест.

— Знам, знам — опита се да я успокои той.

— Тогава защо почти година не поглеждаш дъщеря си? — заплака тя и дръпна завивките от телцето на Ми Ми с рязко движение. — Защо?

Мо отмести поглед от детето към съпругата си и обратно. Ми Ми лежеше гола пред него. Беше студено и тя потръпваше, но не заплака. Просто го гледаше в очакване.

— Защо? — повтори Ядана.

Той протегна ръце и докосна малкото коремче. Плъзна пръсти по тъничките крачка, по коленете, стигна до стъпалата и ги задържа в шепите си. Ми Ми му се усмихна.

Очите й му напомняха за погледа на съпругата му при първата им среща. Усмивката й имаше магическо въздействие, на което дори днес той не можеше да устои. Мо изпита срам.

Ядана отново пови бебето, извади гърдата си и го накърми.

Скоро за Мо стана ясно, че дъщеря му е наследила не само красивите очи на майка си, а и благия й, спокоен и весел характер. Никога не плачеше, рядко викаше, спеше през цялата нощ и създаваше впечатлението, че е в хармония със себе си и средата си.

Това не се промени и когато след повече от година за първи път се опита да се изправи. Хвана се за парапета пред къщата. Мо и Ядана, които стояха в двора и хранеха пилетата и прасето, гледаха как дъщеря им придърпва тялото си нагоре, държейки се за перилата. Опита се да прехвърли тежестта върху изкривените си крака и за миг впери ужасен поглед в родителите си, а после падна. Опитва отново и отново. Мо искаше да изтича и да й помогне, но не знаеше как. Ядана решително го спря.

— Няма да може да стои на краката си. Трябва да го проумее — каза тя, знаейки, че никой не ще може да промени този факт.

Ми Ми не заплака. Потърка очи и огледа парапета, сякаш нещо не беше наред с дървото. Опита отново, напрягайки сили да запази равновесие. При шестия опит, след като отново се приземи на дъските, се отказа, допълзя до стълбището, седна и погледна родителите си с усмивка. Това беше първият й и единствен опит да се изправи и да ходи. Оттогава обхождаше къщата и двора на четири крака. Придвижваше се нагоре и надолу по стъпалата до верандата с такава бързина, че родителите й трудно я настигаха. Гонеше пилетата и в горещи летни дни, когато пръстта бе размекната от дъждовете, обичаше да се търкаля в калта. Играеше на криеница с братята си и пропълзяваше в най-отдалечените кътчета на двора, където рядко някой успяваше да я открие.

Удивително, Ми Ми запази хладнокръвие и по-късно, когато започна да разбира по-ясно колко полезни могат да бъдат ходилата. Тя сядаше на верандата и гледаше как съседските деца тичат из двора или се катерят по големите евкалиптови дървета между имотите. Ядана усещаше, че дъщеря й приема ограниченията, които й е наложила природата, но това не я заставя да страни от живота и да се затваря в себе си. Напротив, колкото и ограничена да бе свободата на движенията й, любопитството й и талантът й в други области не знаеха предели.

Най-забележителен от всичко бе гласът й. Като дете Ми Ми прекарваше почти цялото си време здраво привързана за гърба на майка си. Ядана имаше навик да пее на дъщеря си, докато работи на полето. Скоро Ми Ми научи повечето песни и майката и дъщерята пееха заедно. Гласът на Ми Ми ставаше все по-прекрасен и когато седемгодишното момиче пееше вечер, докато помагаше на майка си да готви, съседите се събираха и слушаха в захлас, насядали на земята пред къщата. Всяка седмица броят им растеше. Скоро изпълваха целия двор и дори заставаха на пътеката или се качваха на дърветата около имота. По-суеверните от тях твърдяха, че гласът на Ми Ми притежава магическа сила. Обичаха да разказват как болната и стара вдовица, която живееше наблизо и две години не бе излизала от къщата си, една вечер по здрач се смесила с тълпата и затанцувала. Само намесата на Мо й попречила да се разсъблече. Следващият случай беше с едно момче, което живееше от другата страна на пътя, което всички наричаха Рибата. Имаше екзема, кожата му бе суха и се лющеше. По-малко от шест месеца след като песента на Ми Ми бе зазвучала за първи път в здрача, кожата му изглеждаше гладка и чиста.

На пазара, където купуваше картофи и ориз с майка си, песните й предизвикаха такова стълпотворение, че двама полицаи дойдоха и я помолиха да спре — в името на обществения ред и сигурността. Ирландски пияница, който все пак бе заслужил чин майор в армията на Нейно Величество, а сега прекарваше залеза на живота си в Калау, помоли момичето да пее до смъртното му легло. Канеха Ми Ми на сватби и раждания и в замяна семейството й бе щедро възнаграждавано с чай, пилета и ориз. Мо тъкмо сериозно обмисляше да даде нивите си на изплащане, когато Ми Ми заяви пред родителите си, че повече няма да пее.

Седяха на пейката в двора. Все още не се бе здрачило, но вечерният хлад вече се обаждаше. Ядана наметна дебел жакет върху раменете на дъщеря си. Ми Ми умърлушено стриваше кора от дърво танака, а майка й миеше домати и лук. Прасето ровеше под къщата, а биволицата се изхождаше точно пред портата. Усещаха вонята от там, където седяха. Мо предположи, че дъщеря му се шегува.

— Защо искаш да спреш да пееш?

— Защото вече не е интересно.

— Как така не е интересно? Какво е станало?

— Нищо. Просто ми омръзна. Вече не е нещо специално. Не е интересно.

— Но гласът ти звучи все по-прекрасно всеки ден.

— Може би, но вече не ми харесва. Мразя да го слушам.

— Искаш да кажеш, че никога вече няма да пееш?

— Искам да пазя гласа си, да го съхраня. Един ден отново ще пея.

— Да го пазиш? За какво? — недоверчиво попита Мо.

— Не съм сигурна. Когато настъпи моментът, ще разбера.

Мо знаеше, че няма смисъл да спори с дъщеря си. Беше упорита като майка си. Рядко настояваше за нещо, но щом е взела решение, беше невъзможно някой да я разубеди. Дълбоко в себе си той й се възхищаваше за това.

Мо и Ядана погледнаха дъщеря си с тъга. И двамата съзнаваха колко много се е променила Ми Ми напоследък. Току-що бе навършила четиринадесет години и тялото й постепенно добиваше женствени форми. Не само гласът й ставаше все по-красив от ден на ден. Вярно, очите й вече не бяха толкова големи, но все още сияеха както винаги.

Кожата й бе с цвят на смлян тамаринд^[1], а ръцете, въпреки че ги използваше, за да се надига и да се придвижва, не бяха големи, загрубели и покрити с мазоли, а издължени и нежни. Пръстите й бяха толкова пъргави, че Ядана едва успяваше да следи движенията й, докато белеше джинджифилов корен и сръчно го кълцаше в кухнята. Преди две години я научи да тъче и Ми Ми скоро след това надмина майка си в това изкуство. Най-много от всичко Ядана се възхищаваше на увереността, с която се придвижваше дъщеря й. В миналото имаше кошмари. Виждаше Ми Ми да лази като животно в калта или през пазара, а минувачите да й се присмиват. Понякога сънуваше, че Ми Ми иска да се качи на влака за Тхази и пълзи по перона към вагона, а влакът всеки момент ще потегли. Опитваше се да пълзи все по-бързо и по-бързо, но никога не хващаше влака.

През деня тя започваше да се безпокои как порасналата Ми Ми ще посреща гости в дома си. Ще пълзи до тях на четири крака? Колко унизително!

А сега не можеше да повярва колко високо самочувствие има дъщеря й и с каква увереност се придвижва. Нямаше нищо животинско или срамно в начина, по който пълзеше. Носеше само най-красивите собственоръчно изтъкани лонджита и въпреки че се плъзгаше с тях по мръсния под, никога не изглеждаше непредставително. Когато се движеше, енергично слагайки едната си ръка, едното си коляно пред другото, излъчваше такова достойнство, че хората на пазара се отдръпваха и се отнасяха към нея с голям респект.