Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (21)

5.

Тин Уин седна на пода, притегли крака към гърдите си и отпусна глава на коленете си. Повече от всичко на света му се искаше да прекара така останалата част от деня и нощта. Сякаш каквото и да е движение щеше да заличи онова, което бе изживял. Ми Ми си бе отишла, но туптенето на сърцето й бе останало с него. Помнеше го, чуваше го, като че ли тя седи до него. А другите тонове и звуци? Повдигна глава, завъртя я на едната и на другата страна и се заслуша. Шумоленето на покрива продължаваше тихо. Скрибуцането на стената и дървоядите в гредите все още бяха там. Мученето на биволи в ливадите, смехът на клиентите в чайните. Тин Уин бе сигурен, че ги чува ясно. Внимателно се изправи и не можа да повярва. Изкуството бе останало в него. Звуците, познати или непознати, все още бяха там.

Някои бяха по-силни, други по-тихи, но въздействието им не бе отслабнало. Дали те щяха да му помогнат да намери пътя си в света?

Тин Уин отиде до вратата, слезе от верандата по стъпалата и продължи през двора. Искаше да се разходи по главната улица. Искаше да изследва града, да послуша. Нови, непознати звуци го засипваха от всички страни. Светът туптеше, биеше, свистеше и шумолеше. Чу съскане и бълбукане, пищене и скърцане — и нищо от този безкраен поток от впечатления не го изплаши. Осъзна, че може да възприема с ушите си почти както с очите. Спомни си как бе гледал гората, десетките дървета със стотиците им клони и хиляди иглички, виждайки ги едновременно, и особено поляната с цветята и храстите пред тях. Как ставаше така, че нищо не го объркваше ни най-малко? Очите му се съсредоточаваха върху новите подробности от пейзажа. Останалото беше периферно. С всяко леко движение на зениците променяше фокуса и се вглеждаше в новото, без да изгубва от поглед останалото. Същото преживяваше сега. Долавяше такова многообразие от звуци, че не можеше да ги преброи, и въпреки това не се смесваха. Както преди бе спирал погледа си върху стрък трева, цвят или птица, сега можеше да настройва слуха си към определен звук, да го слуша с наслада и винаги да открива нови тонове в него.

Тръгна покрай оградата на манастира, като спираше на моменти, за да слуша. Не можеше да се насити на всички звуци, които изпълваха въздуха. От къщата от другата страна на улицата до него достигна пукането на огъня в огнището. Някой белеше и кълцаше чесън и джинджифил на малки парчета, режеше лук и домати, сипваше ориз в кипяща вода. Познаваше тези звуци от дома си, от готвенето на Су Кий, и ги чу ясно, въпреки че къщата се намираше най-малко на четиридесет метра разстояние. И в съзнанието му се появи образ — не би могъл да го види по-ясно с очите си — на млада жена, която се труди в кухнята. До себе си чу кон да пръхти и мъж да изплюва сока от сдъвкани бетелови орехи на улицата. Какви други звуци можеше да различи сред множеството? Мелодично чуруликане, дъвчене и скърцане? Дори когато разпознае звук, не знаеше от кого или от какво идва. Някъде изпука клонка, но дали беше на бор, авокадо, смокиня или бугенвилия? А шумоленето в краката му? Дали беше змия, мишка, бръмбар или нещо, което дори не би предположил, че може да издава звук? Тин Уин осъзна, че сама по себе си тази необикновена способност е почти безполезна. Нуждаеше се от помощ. Тези тонове бяха като речник на нов език, думи, които първо трябваше да научи, за да разбира какво му говори светът. Нуждаеше се от преводач, който да го придружава при изследователските му експедиции, да го запознава с живота. Трябваше да е търпелив човек, който няма да му се присмива, когато твърди, че чува биенето на нечие сърце. Някой, на когото може да разчита, някой, на когото има пълно доверие, някой, който ще му казва истината и няма да изпитва удоволствие да го подвежда. Това бе Су Кий, кой друг?

Вече бе стигнал до най-оживената улица и първото, което забеляза, беше постоянно туптене от всички страни. Бяха сърцата на минувачите. С удивление откри, че нямаше две сърца, които да звучат еднакво, както не съществуваха два еднакви гласа. Някои бяха ясни и леки, като детски гласчета, а други биеха силно, като почукване на кълвач. Едни наподобяваха развълнувано писукане на пиленце, докато други със спокойните си, равномерни удари му напомняха за стенния часовник, който Су Кий навиваше всяка вечер в къщата на чичо му.

— Тин Уин, какво правиш сам на главната?

Су Кий идваше да го вземе. Беше изумена. Долови това в гласа й.

— Хрумна ми да повървя до ъгъла и да те чакам там — отвърна той.

Тя хвана ръката му и тръгнаха заедно по улицата, покрай чайните и джамията, свиха зад малка пагода и бавно изкачиха хълма, на който живееха. Су Кий му говореше нещо, но той не обръщаше внимание на думите й. Слушаше сърцето й. Отначало му звучеше странно. Биеше толкова неравномерно, светъл тон след мрачен тон, и контрастът с познатия глас го объркваше. След няколко минути свикна с ритъма му и откри, че съответства на Су Кий, чието настроение, както гласът й, понякога рязко се променяше.

 

 

Най-сетне у дома, Тин Уин нямаше търпение да помоли Су Кий за помощ. Седна на табуретка в кухнята и се заслуша. Чу я да цепи дърва отвън до вратата. Около нея тичаха и кудкудякаха кокошки. Боровете се поклащаха от вятъра. Няколко птици пееха. Шумове, които той разпознаваше и можеше да назове. После долови тихо шумолене или по-скоро бръмчене. Може би любопитно цвърчене? Дали беше бръмбар, или пчела? Ако Су Кий можеше да му посочи източника на този звук, щеше да научи първата си дума на новия език.

— Су Кий, моля те, ела — развълнувано извика Тин Уин.

Тя остави брадвата и влезе в кухнята.

— Какво има?

— Разпознаваш ли това бръмчене?

Двамата замълчаха и се заслушаха. Пулсът й, бърз и силен, издаваше колко е напрегната и съсредоточена. Сърцето й биеше почти както преди няколко минути, докато се изкачваха по хълма.

— Не чувам никакво бръмчене.

— Идва оттам, над вратата. Виждаш ли нещо?

Су Кий отиде до вратата и погледна към тавана.

— Не.

— Погледни по-внимателно. Какво има там?

— Нищо, само дъски, прах и мръсотия. Какво очакваше?

— Не знам, но шумът идва оттам, от ъгъла, където стената се съединява с покрива.

Су Кий се вгледа по-внимателно в стената. Не видя нищо необичайно.

— Опитай да стъпиш на стола. Може би тогава ще видиш по-добре.

Тя се качи на табуретка и огледа дъските. Трябваше да признае, че очите й не виждат идеално и дори предмети точно под носа й започваха да губят яснотата си, но едно поне беше безспорно: в този мръсен ъгъл на кухнята нямаше нищо, което би могла да си представи да бръмчи или да издава какъвто и да било звук. Тлъст паяк плетеше паяжината си. Нищо повече.

— Няма нищо. Повярвай ми.

Тин Уин стана. Беше обезкуражен. Дали да вярва на Су Кий, или на сетивата си?

— Ще излезеш ли с мен на двора? — попита той.

Застанаха пред колибата. Тин Уин хвана ръката й и се опита да се съсредоточи върху един–единствен звук, който му бе непознат: нещо подобно на сърбане.

— Чуваш ли някакво сърбане, Су Кий?

Знаеше колко е важно за него и тя да го чуе. Но не чуваше никой да пие или да сърба нещо.

— Сами сме, Тин Уин. Никой не пие нищо в двора.

— Не казвам, че има някой. Чувам звук, подобен на всмукване или сърбане. Не е далеч от нас.

Су Кий направи няколко крачки.

— Малко по-далеч, още малко — насочи я той.

Тя продължи, почти до оградата, коленичи на земята и не каза нищо.

— Сега чуваш ли го?

Не беше въпрос, а молба, и би дала живота си да можеше да я изпълни. Но не чуваше нищо.

— Не.

— Какво виждаш?

— Нашата ограда. Трева. Пръст. Цветя. Нищо, което може да издава звук като сърбане.

Погледна жълтите орхидеи и пчелата, изпълзяла от един цвят, и се изправи.