Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (20)

4.

Су Кий прекоси манастирския двор. В сянката на смокиновото дърво стояха шестима монаси, които я поздравиха с поклон. Забеляза Тин Уин отдалеч. Бе седнал на най-горното от стъпалата към верандата, с дебела книга на коленете. Пръстите му се плъзгаха по страниците, главата му бе леко наклонена встрани и устните му се движеха, сякаш говореше на себе си. Всеки път, когато идваше да го вземе от манастира, вече близо четири години, тя го заварваше да чете. Какви неща се бяха случили през тези четири години! Преди седмица Ю Мей отново бе потвърдил колко много се е променил Тин Уин и колко е надарен. Беше най-добрият и най-старателният ученик. Притежаваше необикновена способност да се съсредоточава и често изумяваше учителя си с памет, въображение и дедуктивни умения, каквито не бе откривал у момче на петнадесет години. Тин Уин можеше да рецитира съдържанието на уроците дни след като ги е прочел, дословно и без усилие. За минути решаваше наум математически задачи, за които другите имаха нужда от плоча за писане и половин час време. Старият монах оцени възможностите му и започна да му дава допълнителни индивидуални уроци следобед. Извади от сандъка брайлови книги, дарени преди години от един англичанин. За няколко месеца Тин Уин усвои азбуката. Четеше всичко, което Ю Мей бе събрал през годините, и не след дълго познаваше всяка книга в манастира. За щастие, Тин Уин можеше да се снабдява редовно с нови книги благодарение на приятелството на Ю Мей с един пенсиониран британски офицер. Синът на офицера се бе родил сляп, затова семейството притежаваше цяла брайлова библиотека. Жадно поглъщаше приказки, биографии, пътеписи, приключенски романи, пиеси, дори философски трактати.

Отнасяше всяка нова книга у дома. Снощи отново бе събудил Су Кий с монотонното си четене на глас. Намери го свит в мрака до нея, с книга в скута, плъзгайки ръце по страниците, сякаш ги галеше, докато тихо изричаше всяко изречение, което пръстите му проследяваха.

— Какво правиш? — беше го попитала тя.

— Пътувам — бе отвърнал той.

Бе приела отговора му с усмивка, макар и сънена. Преди няколко дни й бе обяснил, че не просто чете книгите, а пътува с тях. Книгите го отвеждаха в различни страни и непознати континенти, чрез тях опознаваше нови хора, много от които ставаха негови приятели.

Су Кий бе поклатила глава, защото в живота извън книгите изглеждаше напълно неспособен да завърже приятелство. Колкото и много да бе направило училището за него в други отношения, той си оставаше затворен и срамежлив. И въпреки участието си в учебните занимания имаше само повърхностни и кратки контакти с другите момчета. Отнасяше се с уважение към монасите, но запазваше дистанция и Су Кий все повече се безпокоеше, че никой не ще може да достигне до него истински. Никой, освен може би тя самата и Ю Мей, но дори и в това не бе напълно сигурна. Не, Тин Уин живееше в свой собствен свят. Понякога Су Кий неволно се питаше дали този свят не му бе достатъчен и дали изобщо се нуждае от приятели.

 

 

Су Кий застана до стъпалата и цъкна с език. Тин Уин бе така погълнат от книгата, че не я забеляза. Тя се загледа в него и за първи път осъзна, че вече не е дете. Стърчеше над главите на другите монаси. Имаше мощни мишци и широки рамене на фермер и деликатни ръце на златар. Добиваше чертите на младия мъж, в когото скоро щеше да се превърне.

— Тин Уин — извика тя.

Той извърна глава към нея.

— Трябва да занеса нещо на пазара, преди да се приберем у дома. Искаш ли да дойдеш с мен, или ще изчакаш тук?

— Ще остана.

Той ненавиждаше тълпите, които се влачеха покрай сергиите. Твърде много хора. Твърде много непознати звуци и странни миризми, които можеха да го объркат и накарат да се препъне.

— Ще побързам — обеща Су Кий, преди да тръгне.

Тин Уин стана. Дръпна новото си зелено лонджи, което бе вързал на здрав възел на кръста си, и тръгна през верандата към залата за медитация. Вървеше към огнището в кухнята, когато чу непознат звук. Отначало предположи, че някой удря ритмично по дърво, но звукът не беше нито толкова тъп, нито толкова силен. Напълно различен, монотонен ритъм. Тин Уин застана намясто, неподвижен. Познаваше всяка стая, всеки ъгъл, всяка греда на манастира, а все още не бе чувал такъв звук. Нито тук, нито където и да е. Откъде идваше? От средата на залата?

Заслуша се съсредоточено. Направи още една крачка и отново застина. Наостри слух. Ето го отново, по-силно и по-ясно от преди. Звучеше като почукване, като тихо, леко туптене. След няколко секунди към него се присъедини шум от стъпки. Чуваше как монасите се оригват и изпускат газове в кухнята. Чуваше скърцането на дъските на пода и потракването на капаците на прозорците. Гълъбите под стрехите. Нещо изшумоля над него. Навярно по покрива пълзеше хлебарка или бръмбар. Какво беше това скрибуцане откъм стената? Мухи потъркваха крачка? Нещо падаше от горе. Перо. Дървояди разяждаха гредите под него. Полъхващият вятър в двора издигаше песъчинки във въздуха и ги спускаше. В далечината се чуваше мученето на воловете в нивите и глъчката от пазара. Стори му се, че завесата се вдига и отново му разкрива свят, с който някога се бе срещнал за кратко, а после отново го бе загубил. Скритото царство на сетивата, за което така копнееше. Изкуството да чуваш. Беше го преоткрил.

И сред цялото това пращене, скърцане, шепот и гукане, капеща вода и чуруликане долавяше онова настойчиво, непрестанно туптене. Бавно, спокойно и равномерно. Сякаш то беше източникът на всички звуци, тонове и гласове на света. Изведнъж стана силно и нежно. Тин Уин се обърна към него и се поколеба. Дали да се осмели да тръгне натам? А ако го изплаши? Плахо повдигна единия си крак. Затаи дъх. Заслуша се. Все още бе там. Смело направи крачка напред, после втора. Поставяше внимателно единия си крак пред другия, сякаш можеше да стъпче създанието. След всяко движение се спираше за миг, за да се увери, че не го е загубил. Ставаше все по-отчетливо с всяка крачка. Най-сетне спря. Сега беше точно пред него.

— Има ли някой? — прошепна Тин Уин.

— Да, точно пред теб. Щеше да ме настъпиш.

Беше глас на момиче. Не я познаваше. Напразно се опита да извика образа й.

— Коя си ти? Как се казваш?

— Ми Ми.

— Чу ли онова туптене?

— Не.

— Трябва да е някъде тук. — Тин Уин коленичи. Сега беше почти до ухото му. — Чувам го все по-ясно. Тихо пулсиране. Наистина ли не го чуваш?

— Не.

— Затвори очи.

Ми Ми ги затвори.

— Нищо — каза тя и се засмя.

Тин Уин се наведе и дъхът й докосна лицето му.

— Мисля, че идва от теб.

Приближи се до нея и задържа главата си точно пред гърдите й.

Това беше. Туптенето на сърцето й.

Неговото сърце запрепуска. Почувства се така, сякаш подслушва, сякаш няма право на информацията, която получава. В него се надигна страх, но тогава тя сложи ръка на бузата му. Топлината й се разля из тялото му и той пожела никога да не я отмества. Изправи се.

— Сърцето ти. Туптенето на сърцето ти е това, което чувам.

— От толкова далеч?

Отново се засмя, но не му се подиграваше. Усещаше го в гласа й. Беше смях, предразполагащ към доверие.

— Не ми ли вярваш? — попита той.

— Не знам. Може би. Как звучи?

— Прекрасно. Не, повече от прекрасно. Звучи като… — запъна се Тин Уин, търсейки подходящи думи. — Не мога да го опиша. Уникален е.

— Явно имаш добър слух.

Би могъл да си помисли, че тя се смее за негова сметка. Тонът й издаваше, че не е така.

— Да. Не. Не съм сигурен дали чуваме чрез слуха си.

И двамата замълчаха. Искаше му се да я попита нещо, каквото и да е, само за да чуе гласа й отново.

— Идвала ли си тук преди? — попита той.

— Не.

Не знаеше какво да каже. Страхуваше се, че тя ще стане и ще избяга. Може би трябваше да говори, без да спира, и да се надява, че гласът му ще я плени. Ми Ми можеше да остане и да го слуша, докато говори.

— Никога не съм… — не знаеше как да се изрази — не съм те забелязвал в манастира — каза Тин Уин накрая.

— Знам. Аз съм те виждала много пъти.

Прекъсна я глас на възрастна жена.

— Ми Ми, къде се скри?

— В залата съм, мамо.

— Да се прибираме.

— Идвам.

Тин Уин чу как тя се надигна, но не се изправи. Протегна ръка и бързо го погали по бузата.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро — каза момичето и той чу как се отдалечи. Не ходеше, а лазеше на четири крака.