Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (19)

3.

Пристигнаха в манастира на разсъмване. Заобиколен от по-възрастните монаси, Ю Мей седеше в залата и медитираше. Един млад монах чупеше съчки отвън пред кухнята. Около него се въртяха две кучета. Десетина послушници с червени роби и прясно обръснати глави се бяха строили в редица до стълбището. Поздравиха Тин Уин и дадоха на Су Кий тъмночервена роба за него. Тя го наметна на слабичкото му тяло. Беше обръснала главата му предишната вечер и когато го видя застанал сред другите монаси, осъзна, че е високо за годините си хубаво момче. Тилът му се отличаваше. Имаше тънък врат, остър нос, не твърде дълъг, а зъбите му бяха бели като цветовете на крушовото дърво пред къщата им. Кожата му беше с цвят на светла канела. От множеството натъртвания и драскотини не бяха останали почти никакви следи, освен два големи белега на коленете. Ръцете му бяха тънки, с дълги и нежни пръсти. Никой не би казал, че краката му не знаят какво е обувка.

Въпреки ръста си той й се струваше безпомощен като новоизлюпено пиленце, което тича ужасено край плевнята. Гледката събуди жал у нея. На моменти се просълзяваше, когато мислеше за самотата му, за това, от което е лишен. Мразеше тази сантименталност. Не искаше да го съжалява. Искаше да му помогне, а съжалението бе лош съветник.

Трудно й беше да го остави, макар и само за няколко седмици. Ю Мей бе предложил да се грижи за Тин Уин известно време. Вярваше, че общуването с другите момчета ще му се отрази добре. Общата медитация и уроците, спокойствието и предсказуемите порядки в манастира скоро щели да му вдъхнат чувство за сигурност и увереност.

 

 

Послушниците го сложиха в средата на колоната, пъхнаха черна паничка в едната му ръка и бамбукова пръчка в другата. Монахът пред него стисна единия край на пръчката под мишница. Така възнамеряваха да водят Тин Уин. След няколко мига потеглиха с бавни, внимателни крачки, за да може и слепият лесно да следва темпото. Послушниците се придвижиха до портата, после завиха надясно и бавно се отправиха към главната улица. Стараеха се Тин Уин да не забележи, че се съобразяват с него. Забързваха, когато той уловеше ритъма, и забавяха темпото, когато проявяваше несигурност. Почти пред всяка къща стоеше мъж или жена с тенджера ориз или зеленчуци, приготвени за монасите в ранните сутрешни часове. Процесията спираше отново и отново. Благодетелите напълваха паничките на послушниците и скромно се покланяха.

Тин Уин здраво държеше тхабейка и пръчката си. Бе свикнал да броди из нивите с дълга тояжка в ръка, когато излиза сам. Почукваше с нея по земята пред себе си и проверяваше за вдлъбнатини, клони или камъни. Но бамбуковата пръчка в ръката му не можеше да замени неговата тояга. Правеше го зависим от монаха пред него. Никак не му харесваше да ходи навън без Су Кий. Липсваха му ръката й, гласът й, смехът й. Монасите бяха толкова мълчаливи. Освен скромно „благодаря“ за всичко, сложено в паничките им, не казваха нищо и мълчанието им само го изнервяше още повече. Само след час усети, че босите му крака постепенно добиват увереност по песъчливата земя. Не се бе спънал. Не бе паднал. Нито неравностите, нито дупките по улицата го бяха накарали да загуби равновесие. Ръцете му се отпуснаха. Крачките му станаха по-широки и по-бързи.

Когато се върнаха, другите му помогнаха да изкачи стъпалата до верандата. Стълбището бе стръмно и тясно, без парапет, и на Тин Уин му се искаше да може да го изкачи сам. Но двама монаси държаха ръцете му, трети го придържаше отзад и той вземаше стъпалата едно по едно. Сякаш се учеше да ходи.

Насядали на пода в кухнята, те изядоха ориза и зеленчуците. На огнището беше поставен почернял и очукан чайник, в който вреше вода. Тин Уин седна сред другите. Не чувстваше глад, но беше уморен. Сякаш бе изкачил планина. Не можеше да каже кое бе по-трудно: дългото ходене или това, че трябваше да разчита на монаха пред него. Беше толкова изтощен, че едва успяваше да следи урока на Ю Мей и заспа по време на следобедната медитация. Събуди го смехът на монасите.

Вечерта дълго лежа буден. Едва тогава си спомни удивителните звуци от сутринта. Дали наистина бе чул онези невероятни тонове, или бе сънувал? Ако ушите не го лъжеха, къде бяха тези звуци сега? Защо не чуваше нищо, освен хъркането на другите монаси, колкото и да се съсредоточаваше? Копнееше да открие отново онова усещане, което бе преживял преди часове, но колкото повече се опитваше, толкова по-малко чуваше, а равномерното сумтене и хъркане около него му се струваше все по-далечно.

През следващите седмици Тин Уин се стараеше да участва в рутинните задължения на монасите. С всеки изминал ден доверието му в бамбуковата пръчка нарастваше. Харесваше му да ходи из града, без да се страхува от падане или злополука. Научи се да мете двора и да пере. Прекарваше много следобеди с ведро и дъска за пране, търкайки робите, докато го заболят пръстите от студената вода. Помагаше при разчистването в кухнята и показа необикновен усет за стъкване на огън. Леко плъзване на ръцете по парче дърво му бе достатъчно, за да даде съвет дали да бъде счупено на коляно, или върху камък. Скоро разпознаваше монасите не само по гласовете, а и по мляскането, кашлянето и оригването, по звуците от допира на стъпалата до дъските на пода.

Най-щастлив беше в часовете, прекарвани с Ю Мей. Момчетата седяха в полукръг, Тин Уин винаги на първия ред, на две крачки от възрастния монах, чийто глас имаше същото магическо въздействие, което бе почувствал при първата им среща. Дори когато Ю Мей не казваше нищо и позволяваше на младия си помощник да изнесе урока, той не преставаше да усеща близостта му. Вдъхваше му увереност. Даваше му чувство за сигурност, което по-рано не бе изпитвал. Често оставаше на мястото си, когато другите деца ставаха и излизаха навън, преместваше се по-близо до Ю Мей и го засипваше с въпроси. Особено се интересуваше от слепотата на Ю Мей.

— Как така не виждаш нищо? — попита Тин Уин един ден.

— Кой казва, че не виждам?

— Су Кий. Казва, че си сляп.

— Аз? Сляп? Вярно е, че загубих зрението си преди много години. Но това не означава, че съм сляп. Просто виждам различно. — Замълча за миг, после попита: — А ти? Сляп ли си?

Тин Уин се замисли.

— Мога да различавам светло от тъмно, нищо повече.

— Имаш ли нос, с който да долавяш мирис?

— Да, разбира се.

— А ръце, с които да усещаш?

— Имам.

— А уши, с които да чуваш?

— Разбира се, че имам.

Тин Уин се поколеба. Дали да каже на Ю Мей за нещата, които бе чул онзи ден? Но оттогава бяха минали седмици и понякога се питаше дали не си бе въобразил всичко. По-добре да не казва нищо.

— Какво повече ти е нужно? — попита Ю Мей. — Истинската същност на нещата е невидима за очите. — Дълго мълча, после продължи: — Нашите сетива обичат да ни подвеждат, а очите са най-измамните. Изкушават ни да разчитаме твърде много на тях. Вярваме, че виждаме света около нас, а всъщност възприемаме само повърхността. Трябва да се научим да опознаваме истинската същност на нещата. Очите са по-скоро пречка, отколкото помощник в това отношение. Те ни разсейват. Склонни сме да се поддаваме на заблуди. Човек, който твърде много разчита на очите си, пренебрегва другите си сетива — и нямам предвид само слуха и обонянието. Говоря за един орган в нас, за който нямаме име. Нека го наречем „компас на сърцето“.

Тин Уин не разбра какво има предвид Ю Мей, а и старецът не му даде никакво пояснение. Монахът протегна ръце към него. Тин Уин с изненада установи колко са топли. Ю Мей продължи.

— Човек без очи трябва да усеща. Изглежда по-лесно, отколкото е. Трябва да долавяш всяко движение и всеки дъх. Винаги, когато стана небрежен или се разсея, сетивата ме подвеждат. Скрояват ми номера като палави деца, търсещи внимание. Когато съм нетърпелив например, искам всичко да се случва по-бързо. Движенията ми стават припрени. Разливам чая или паничката със супа. Не чувам добре какво казват другите, защото мислено вече съм другаде. Или когато в мен напира гняв. Веднъж се ядосах на един млад монах и след малко стъпих в огнището в кухнята. Не бях чул пращенето. Не бях усетил мириса. Гневът беше притъпил сетивата ми. Проблемът не е в очите или ушите, Тин Уин. Гневът е това, което ни прави слепи и глухи. Или страхът. Завистта, недоверието. Светът се свива, в него настава бъркотия, когато сме ядосани или изплашени. Отнася се и за нас, и за зрящите. Само че те не го забелязват.

Ю Мей се надигна. Тин Уин скочи да му помогне да се изправи. Старецът се облегна на рамото му и двамата бавно тръгнаха през залата към верандата. Навън валеше. Не силен порой, а тих, спокоен летен дъжд. Водата от покрива се стичаше точно в краката им. Ю Мей се наведе напред и водата закапа по плешивото му теме, потече по врата и гърба му. Придърпа ученика до себе си. Тин Уин усети водата върху главата си. Потече по челото, бузите и носа му. Той отвори уста и изплези език, за да улови няколко капки.

Бяха топли и малко солени.

— От какво се страхуваш? — внезапно попита Ю Мей.

— Какво те кара да мислиш, че се страхувам?

— Гласът ти.

Тин Уин се надяваше, че ще скрие чувствата си от Ю Мей.

Макар и да полагаше усилия да свикне с монашеския живот, имаше много трудни дни. Бяха обсебващи като магия, идваха внезапно и си отиваха и той не знаеше нито какво ги причинява, нито колко дълго ще продължи. В такива дни всяка крачка бе трудна, а ушите и усетът му за посока постоянно го подвеждаха. От уроците не разбираше нито дума. Всичко звучеше приглушено, сякаш главата му беше под вода. Блъскаше се в предметите и стените, преобръщаше каните с вода и чайниците и простираше прането така непохватно, че обираше праха. Чувстваше се самотен и безкрайно тъжен — чувства, срещу които бе безсилен. Още по-лош бе страхът. Не знаеше от какво се страхува, но присъствието му беше неизменно. Преследваше го като сянка в слънчев ден. Понякога беше едва доловим и можеше да го държи под контрол. В други дни се надигаше и нарастваше непреодолимо, докато ръцете му започваха да лепнат от пот и тялото му трепереше като в пристъп на треска.

Щеше му се да може да даде убедителен отговор на Ю Мей, но разполагаше само с отделни парченца от цялото. Дали събрани ведно, представляваха цялата истина, той не знаеше. Двамата стояха мълчаливи един до друг. Под стрехите гукаха гълъби. След няколкоминутно мълчание старият монах отново попита:

— От какво се страхуваш?

— Не знам — тихо отвърна Тин Уин. — От тишината нощем. От гласовете денем. От големия бръмбар, който пропълзява в съня ми и ме хапе, докато се събудя. От пъновете, на които сядам и падам, без да стигна до земята. И от страха. Понякога се страхувам от самия страх. Страхувам се, че не мога да се защитя. По-силен е от мен.

Ю Мей го погали по бузите с двете си ръце.

— Всеки от нас, всяко живо същество познава страха. Той кръжи около нас като рояк мухи около волски изпражнения. Той подтиква животните към бягство. Хукват да бягат, отлитат или отплуват, докато се почувстват в безопасност или паднат мъртви от изтощение. Всъщност ние, хората, не сме по-умни. Прозрели сме, че няма място на света, където можем да се скрием от страха, а не преставаме да го търсим. Стремим се към богатство и власт. Залъгваме се с илюзията, че сме по-силни от страха. Опитваме се да властваме. Над децата и съпругите си, над съседите и приятелите си. Амбицията и страхът имат нещо общо: и двете не знаят граници. Но властта и богатството са като опиума, който опитах веднъж на младини. Не оправдават очакванията ни. Опиумът не ми донесе вечно щастие. Само искаше все повече и повече от мен. Парите и властта не задушават страха. Има само една сила, по-могъща от страха. Любовта.

 

 

Вечерта Тин Уин лежеше неподвижен на сламената си рогозка. Всички монаси, с изключение на Ю Мей спяха в голямата стая до кухнята. Бяха разстлали рогозките си върху дъските на пода и лежаха сгушени под вълнените си одеяла. Нощният хлад проникваше през процепите в дъските. Тин Уин се вслуша в звуците. Чу куче да лае, друго да му отговаря. Присъединиха се други две. Огънят в кухнята все още тихо пращеше. Малките камбанки на покрива звъняха, но постепенно вятърът утихна и те замлъкнаха. Тин Уин усети как монасите един по един заспаха и дишането им стана бавно и равномерно. Изведнъж всички звуци изчезнаха. Възцари се тишина, необичайно плътна и непозната. Сякаш целият му свят се стопи и изчезна. Носеше се надолу в бездна, въртеше се, премяташе се във въздуха, протягаше ръце в напразен опит да се хване за нещо — клон, ръка, издънка, каквото и да е, само да спре полета му. Нямаше нищо. Падаше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изведнъж отново чу дишането до себе си. И кучетата. И бръмчене на мотоциклет. Дали бе задрямал? Или бе лежал буден няколко секунди, без да чува нищо? Може би ушите му изневеряваха?

Дали щеше да загуби и слуха си, както зрението? Обзе го страх и веднага си помисли за Ю Мей. Има само една сила, по-могъща от страха — любовта, бе казал Ю Мей, и Тин Уин бе отговорил, че не знае какво е любов. Старецът го бе успокоил, че ще я открие. Само трябвало да я потърси.