Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (17)

1.

Нощната тишина бе мъчение. Лежах в хотелското си легло и жадувах за познати звуци. Клаксони. Сирени. Рап музика или гласове от телевизора в съседния апартамент. Звънеца на асансьора.

Нищо.

Дори проскърцване на стълбите или стъпки на други гости на хотела по коридора. Гробна тишина и мрак изпълваше стаята ми. Малко по-късно чух гласа на Ю Ба. Като невидим натрапник, той се понесе из стаята и заговори. Гласът му долиташе ту откъм бюрото, ту откъм гардероба, а в някои моменти сякаш идваше от леглото до моето. Не можех да прогоня историята от съзнанието си. Мислех за Тин Уин. Дори след няколко часа не виждах баща си в него. Но какво значение имаше това? Какво знаем ние за родителите си и какво знаят те за нас? Ако не познаваме хората, които са с нас от момента на раждането ни, доколко изобщо познаваме някого? Не е ли логично да предположим, че всеки е способен на всичко, дори на най-чудовищното престъпление? На какви истини може да разчита човек в последна сметка? Има ли хора, на които можем да вярваме безусловно? Възможно ли е да съществува такъв човек?

Сънят ме избави от тези мисли.

Сънувах Тин Уин. Бе паднал, безпомощен в слепотата си. Лежеше и плачеше на земята пред мен. Искаше ми се да го повдигна и се наведох над него. Беше твърде тежък. Хванах ръцете му и го задърпах. Обвих ръце около детското му тяло и той ме притисна. Сякаш се бях опитала да повдигна огромен камък. Коленичих до него като до жертва на кървава пътна катастрофа. Утешавах го с думи, уверявах го, че идва помощ. Помоли ме да не си отивам, да не го оставям сам.

Изведнъж до нас застана баща ми. Повдигна момчето, прегърна го и зашепна нещо в ухото му. В прегръдката му Тин Уин се успокои. Сложи глава на рамото на баща ми, поплака още малко и заспа. Двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Когато се събудих, вече беше топло. Навън чувах бръмчене на пчели и говор на двама мъже под прозореца. Във въздуха се долавяше лек сладникав аромат, който напомняше захарен памук. Когато станах, усетих лека болка в прасците. Въпреки това се чувствах много по-добре от предишния ден. Дългият сън ми се бе отразил добре. Жегата направи студения душ поносим. Дори кафето не ми се стори толкова лошо, колкото предишния ден. Всъщност бях се надявала да започна търсенето на Ми Ми днес, но нещо ме възпираше. Дали не бях по-склонна да повярвам на разказа на Ю Ба, отколкото бях готова да призная? Въпреки че вчера упорито се съпротивлявах и дори му се ядосах, трябваше да призная, че историята ме бе омагьосала. И тъй като нямах никаква друга следа, освен четиридесетгодишния адрес, реших да го чакам.

Дойде да ме вземе малко след десет.

Седях пред хотела и гледах стареца, който подрязваше тревата с дълга градинарска ножица. Градината на хотела имаше известен чар, който досега не бях оценила. Никога не бях виждала такова изобилие от цветя, храсти и дървета. Макове грееха сред лехите с фрезии, гладиоли и яркожълти орхидеи. Над тях се извиваха вейки с хиляди червени, бели и розови хибискусови цветове. Сред моравата имаше крушово дърво и тревата около него бе осеяна с нападал цвят. Малко по-далеч имаше две палми и авокадо, отрупано с плод. В зеленчуковата градина разпознах фасул, грах, репички, моркови, ягоди и малини.

Видях Ю Ба да се задава по улицата. Поздрави един колоездач и свърна към входа на хотела. За да ускори ход, той повдигна лонджито си с ръце, както би постъпила жена с дълга рокля пред локва, която трябва да прескочи.

Поздрави ме с усмивка и заговорническо намигване. Сякаш се познавахме от години и не се бяхме разделили сърдити предния ден.

— Добро утро, Джулия. Вярвам, че си си починала добре през нощта? — попита той.

Усмихнах се на старомодния му начин на изразяване.

— О, колко красиво сияят очите ти. Също като на баща ти! От него си наследила и чувствените устни, и белите зъби. Прости ми, че се повтарям. Не моето простодушие, а твоята красота ме кара да се повтарям.

Комплиментът му ме засрами. Станах и прибрах химикалката и бележника в малката си раница.

Излязохме на улицата и свихме по пътеката, която водеше към реката. Растенията цъфтяха буйно като тези в градината на хотела. Пътеката криволичеше между финикови палми, манго и бананови дървета, натежали от дребен жълт плод. Топлият въздух ухаеше на жасмин и зрели плодове. Приятен полъх галеше кожата на голите ми ръце и крака.

Когато слязохме до реката, видях няколко жени, нагазили до колене във водата, които перяха и пееха, докато работеха. Простираха изцедените ризи и лонджи върху скалите да съхнат. Няколко от тях поздравиха Ю Ба. Мен ме изгледаха любопитно. Преминахме от другата страна по малък дървен мост, изкачихме се по насип и закрачихме нагоре по стръмна виеща се пътека. Песента на жените ни следваше до върха. Гледката към долината и върховете в далечината незнайно защо ме изпълни с напрежение. Нещо в пейзажа не беше наред. Склоновете бяха осеяни с островчета от млади борове, а между тях — кафяви, изгорели треви.

— Преди време от това място се виждаха само гъсти борови гори — каза Ю Ба, който сякаш бе прочел мислите ми. — През седемдесетте дойдоха японците и изсякоха горите.

Исках да попитам как са го допуснали и защо не са протестирали, но реших да си замълча. В тази страна имаше твърде много неща, които не разбирах, и подозирах, че е по-благоразумно да не изричам на глас всеки въпрос, който ми хрумне. Поне не веднага.

Продължихме покрай занемарени английски имения и порутени колиби без прозорци, зад чиито полуразрушени стени бе пълно със суха шума и треви. Спряхме пред една от малкото дървени къщи. Повдигната на дървени колони около метър и половина над земята, тя бе изградена почти изцяло от черно тиково дърво, с ръждив ламаринен покрив и малка веранда. Едно прасе ровеше в пръстта под къщата. Няколко кокошки се разхождаха свободно из двора.

Изкачихме стъпалата до верандата. Ю Ба ме покани в голяма стая с четири прозореца без стъкла. Мебелите изглеждаха като подаяния от английските колониални години. Кафяв кожен фотьойл и канапета с изтъркана тапицерия, ниска масичка и тъмен шкаф. На стената висеше картина на Лондонската кула.

— Чувствай се като у дома си. Ще направя чай — каза Ю Ба и изчезна.

Канех се да седна, когато чух силно бръмчене. Малък рояк пчели прелетя през стаята от прозореца до отворения шкаф и обратно. Видях гнездото, което висеше от горния рафт, по-голямо от футболна топка. Предпазливо се оттеглих в най-далечния ъгъл на стаята, седнах и не смеех да помръдна.

— Да не би да се боиш от пчели? — попита Ю Ба, когато се върна с чайник и две чаши.

— Само от оси — излъгах аз.

— Моите пчели не могат да жилят.

— Искаш да кажеш, че все още не са ужилили никого.

— Има ли разлика?

— Какво правиш с меда?

— Какъв мед?

— От пчелите.

Ю Ба ме погледна, сякаш за пръв път чуваше, че пчелите произвеждат мед.

— Не бих го докоснал. Той принадлежи на пчелите.

Предпазливо проследих полета на пчелите и се зачудих дали говори сериозно.

— Тогава защо не повикаш някой да махне гнездото?

Той се засмя.

— Защо да ги пропъждам? Те не ми вредят с нищо. Напротив, чувствам се поласкан, че са избрали моя дом. Живеем заедно в мир от пет години. Ние, бирманците, вярваме, че пчелите носят късмет.

— Е, вярно ли е?

— Една година след като пчелите се нанесоха, баща ти се върна. Сега ти седиш срещу мен, Джулия. Има ли място за съмнение? — Отново се усмихна и наля чая. — Къде се наложи да прекъснем нашата история? Тин Уин ослепя, а Су Кий се опита да намери помощ, нали така?

Кимнах.

Той продължи разказа си.