Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (16)

15.

Беше късно вечерта. Лежах в леглото си в хотела и виждах баща си в спомените си. На четири–пет години съм, а той седи на ръба на леглото ми. Стаята е боядисана в розово. От високия таван виси въртележка с пчелички на черни и бели ивици. До леглото ми има два шкафа, пълни с книжки, пъзели и игри. В другия край на стаята в бебешко кошче спят три кукли. Леглото ми е отрупано с плюшени животинки. Хопси, жълтото зайче, което веднъж в годината ми носи шоколадови яйца. Додо, жирафчето, на което завиждам за дългия врат. С такъв врат без проблем щях да достигам до кутиите с бисквитки на мама, оставени на горните рафтове. Арика, шимпанзето, което според мен можеше да върви. Две далматинчета, коте, слонче, три мечета и Мечо Пух.

Долорес, любимата ми кукла, лежи в ръцете ми с разрошени черни коси. Тя има само една ръка. Брат ми е откъснал другата, за да ми отмъсти за нещо. Топла лятна вечер е. Баща ми е отворил прозореца и отвън в стаята полъхва лек вятър. Пчеличките танцуват над главата ми.

Виждам баща си: черните коси, тъмните очи, кожата с цвят на канела, острия нос и очилата с дебели стъкла. Бяха кръгли, с черни рамки години по-късно щях да открия снимка на Ганди и да открия с удивление приликата.

Той се навежда над мен, усмихва се и си поема дъх. Чувам гласа му, глас, който е повече от глас. Звучи като музикален инструмент — цигулка или по-скоро арфа. Не можеше да говори силно, колкото и да се опитваше. Никога не съм го чувала да крещи. Не би се получило. Гласът му беше приятен, спокоен и много мелодичен. Каквото и да казваше, в моите уши звучеше като мелодия. Гласът му ме унасяше и утешаваше. Закриляше ме и ме приспиваше. А когато ме събуждаше, бях с усмивка на лицето. Можеше да ме успокои както никой друг на света, дори в този момент.

Спомням си деня, в който паднах с новото си колело в Сентръл Парк и си ударих главата в една скала. От двете рани бликна кръв като фонтан. Откараха ме с линейка в болницата на Седемдесета улица. Парамедикът ми направи превръзка, но кръвта изби през бинта и потече по лицето и врата ми. Помня сирените, тревожното изражение на майка ми и младия лекар с буйни вежди. Той заши раните, но кървенето не престана.

После се появи баща ми. Бях чула гласа му от чакалнята. Той хвана ръката ми, погали ме по косите и ми разказа приказка. След по-малко от минута кръвта спря да блика от главата ми. Сякаш гласът му бе погалил раните, беше ги затворил и изцерил.

Приказките, които разказваше баща ми, рядко имаха щастлив край. Майка ми ги мразеше. „Жестоки и брутални“, заявяваше тя. „Каквито са всички приказки“, защитаваше се баща ми. „Да, отстъпваше майка ми, но твоите са объркани и странни. В тях няма поука и са крайно неподходящи за нашите деца.“

Аз ги обожавах. Именно защото бяха толкова необичайни, толкова коренно различни от всички други приказки и истории, които бях слушала и чела. Всички бяха бирмански. Приказките на баща ми бяха единственото, което ми позволяваше да надникна за миг в миналото му. Може би затова така грабваха вниманието ми.

Приказката за принца, принцесата и крокодила ми беше любима. Карах баща си да ми я разказва, докато научих наизуст всяко изречение, всяка дума, всяка пауза, всяка промяна на интонацията. Дори го поправях, когато се опитваше да я разкаже по различен начин.

Имало едно време една красива принцеса. Имало едно време — за мен това бяха магически думи, които преобразяваха света. Светлорозовата стая изчезваше и не виждах нищо друго, освен принца и принцесата.

Принцесата живеела на брега на голяма река. Живеела с майка си и баща си, царицата и царя, в стар замък. Той имал дебели, високи стени, зад които било студено, тъмно и много тихо. Принцесата нямала нито братя, нито сестри и се чувствала много самотна в двореца. Родителите й рядко разменяли дума с дъщеря си. Слугите казвали само: „Да, Ваше Величество“ или „Не, Ваше Величество“, и в целия замък нямало с кого да разговаря и да си играе. Ужасно скучаела. И така с времето се превърнала в една самотна и тъжна принцеса, която не можела да си спомни кога за последен път се е смяла. Понякога си мислела, че е забравила как. Поглеждала в огледалото и се опитвала да се усмихне. Лицето й се разкривявало в гримаса. Не било никак забавно. Когато й станело много тъжно, слизала до реката. Сядала под сянката на едно смокиново дърво, слушала шума на реката, унасящото чуруликане на птиците и жуженето на цикадите. Обичала хилядите малки звездички, с които слънцето обсипвало вълните. Тогава настроението й леко се подобрявало и мечтаела за приятел, който може да я накара да се засмее.

На отсрещния бряг на реката живеел цар, който бил прочут със суровия си нрав. Никой от поданиците му не смеел да безделничи или лентяйства. Стопаните работели неуморно в нивите си, занаятчиите усърдно се трудели в работилниците си. За да е сигурен, че поданиците вършат съвестно работата си, царят изпращал съгледвачи из цялата страна. Всеки, който бил хванат да седи на работното си място, отнасял десет бързи удара с бамбукова пръчка. Не бил пощаден и царският син. Принцът трябвало да учи от сутрин до вечер. Царят повикал в двореца най-уважаваните учени от цялата страна да го обучават. Неговият син трябвало да е най-умният от всички принцове, живели някога на земята.

Един ден младият принц успял да се измъкне от двореца. Яхнал жребеца си и отишъл до реката. Там той видял принцесата, която стояла на отсрещния бряг, закичила жълти цветя в дългите си черни коси. Принцът никога не бил виждал по-красиво момиче и веднага бил обзет от едно–единствено желание — да прекоси реката.

Но над буйните води нямало мост, нито сал, с който пътниците да преминават от другата страна. Двамата царе враждували от години и всеки от тях бил забранил на поданиците си да стъпват в другото царство. Онези, които дръзвали да нарушат забраната, заплащали прегрешението с живота си. Освен всичко реката гъмжала от крокодили, които само чакали някой рибар или стопанин да се осмели да нагази.

На принца му хрумнало да преплува реката, но още щом нагазил до коленете, се появили крокодилите със зинала паст. Принцът се върнал на брега тъкмо навреме. Щом не можел да поговори с принцесата, поне щял да я погледа.

Оттогава насетне той тайно идвал до реката всеки ден, сядал на една скала и с копнеж гледал към принцесата. Изминали седмици и месеци, докато веднъж един от крокодилите доплувал до него.

— Гледам те отдавна, скъпи принце — заговорил той. — Знам колко си нещастен и ми дожаля за теб. Искам да ти помогна.

— Но как можеш да ми помогнеш? — попитал смаяният принц.

— Качи се на гърба ми и ще те пренеса до отсрещния бряг.

Принцът недоверчиво погледнал крокодила.

— Не ти вярвам — казал той. — Вие, крокодилите, сте жестоки и коварни. Никога досега не сте пускали човек да излезе жив от водата.

— Не всички крокодили са еднакви — отвърнал крокодилът. — Довери ми се.

Принцът се поколебал.

— Довери ми се — отново казал крокодилът.

Принцът нямал избор. Ако искал да стигне до красивата принцеса, трябвало да се довери на крокодила. Качил се на гърба му и той го отнесъл, както обещал, до отсрещния бряг.

Принцесата не повярвала на очите си, когато принцът изведнъж застанал пред нея. Самата тя често го наблюдавала и тайно се надявала, че един ден ще намери начин да прекоси реката. Засрамен, принцът не знаел какво да каже. Запелтечил, обърквайки всяко изречение, и след минута и двамата избухнали в смях. Принцесата се смяла, както не се била смяла много отдавна. Когато станало време принцът да си тръгва, тя много се натъжила и го помолила да остане.

— Не мога — отвърнал той. — Баща ми много ще се разгневи, ако узнае, че съм бил при теб. Сигурно ще ме заключи за наказание и никога вече няма да мога да идвам сам до реката. Но ти обещавам, че ще се върна.

Добрият крокодил отнесъл принца обратно отвъд реката.

На следващия ден принцесата чакала, изпълнена с копнеж. Почти била загубила надежда, когато зърнала принца на белия му кон. Крокодилът също бил там и предано предложил услугите си. Оттогава принцът и принцесата се срещали всеки ден.

Другите крокодили побеснели. Един ден те препречили пътя на своя събрат и принца насред реката.

— Дай го на нас, дай го на нас — развикали се те и защракали челюсти срещу принца.

— Оставете ни на мира — изревал големият крокодил и заплувал през реката с все сила. Но скоро бил заобиколен от другите.

— Влез в устата ми — извикал той на приятеля си. — Там ще бъдеш в безопасност.

Отворил уста широко и принцът се пъхнал вътре. Другите не ги изпуснали от поглед нито за миг. Накъдето и да плували, те ги следвали и чакали. Рано или късно, принцът трябвало да излезе. Но добрият крокодил бил търпелив и след няколко часа другите най-сетне се отказали и се отдалечили. Крокодилът доплувал до брега и отворил уста. Принцът не помръднал. Крокодилът се раздвижил и извикал:

— Приятелю, бягай по брега, бързо, колкото можеш.

Принцът отново не помръднал.

Принцесата също го повикала от брега.

— Скъпи мой принце, моля те, излез.

Било безполезно. Принцът бил мъртъв. Задушил се в устата на приятеля си.

Когато принцесата узнала какво се е случило, паднала на земята и издъхнала с разбито сърце.

Двамата царе решили да не погребват децата си, а да ги изгорят на брега на реката. Двете церемонии се случили в един и същ ден, в един и същ час. Царете отправяли проклятия и закани един към друг, всеки обвинявал другия за смъртта на детето си.

Скоро пламъците лумнали и погълнали двата трупа. Изведнъж огньовете започнали да утихват. Било безветрен ден и два големи стълба дим се издигнали към небето. Изведнъж станало съвсем тихо. Огньовете престанали да пращят, продължили да горят без звук. Реката спряла да бълбука. Дори царете замълчали.

Тогава животните запели. Първи били крокодилите.

— Но крокодилите не могат да пеят — възразявах аз всяка вечер.

— Разбира се, че могат — отговаряше баща ми, — крокодилите могат да пеят, стига да им позволиш. Но трябва да пазиш тишина, иначе няма да ги чуеш.

— И слоновете ли могат да пеят?

— И слоновете.

— Кой запял след това?

— Змиите и гущерите. Кучетата запели, после котките, лъвовете, леопардите. Присъединили се слоновете, конете и маймуните. И, разбира се, птиците. Животните пеели в хор, по-тържествено и прекрасно от когато и да било, и изведнъж, кой знае защо, двата стълба дим се приближили и се увили един в друг, слели се ведно, като прегърнати влюбени.

Баща ми угасяше лампата, но оставаше седнал на леглото ми. Затварях очи, чувах своите животинки да пеят и си мислех: „Прав е. Всички животни могат да пеят, само трябва да им позволиш. И трябва да пазиш тишина. Иначе няма да ги чуеш“. Тананикаха ми тиха приспивна песен, докато заспя.

Майка ми не харесваше тази приказка, защото нямала щастлив край. Баща ми смяташе, че краят въпреки всичко е щастлив. Толкова дълбока беше пропастта помежду им.

Самата аз никога не бях сигурна.