Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (15)

14

Ю Ба замълча.

Колко дълго бе говорил? Три часа? Четири? Пет? Не откъсвах поглед от него и едва сега забелязах, че другите маси са опустели. Беше тихо. Нямаше никакви други звуци, освен похъркването на мъжа, който седеше зад стъклената витрина със сладкиши. Звучеше като тихо съскане на чайник. Лампите бяха угасени. Само на нашата маса горяха две свещи.

Осъзнах, че треперя.

Студът, помислих си.

— Не ми ли вярваш, Джулия? — попита Ю Ба.

— Не вярвам на приказки — отвърнах аз.

— Нима това, което слушаш, е приказка?

— Ако ме познаваше и разбираше толкова добре, колкото твърдиш, нямаше да се изненадаш, че не вярвам в магически и свръхестествени сили. Дори в Бог или по-висша сила, и още по-малко в съзвездия, които определят съдбата ни. Хора, които изоставят едно дете заради неблагоприятното разположение на звездите при раждането му.

Поех дълбоко дъх. Нещо ме бе извадило от равновесие. Не знам дали се дължеше на непоклатимото спокойствие на Ю Ба, или на тази нелепа история. Положих усилие да се успокоя. Не исках да ме види гневна.

Той кимна.

— Пътувала си нашир и длъж, Джулия, докато аз от младини рядко напускам родния край. А и тогава пътят ми стига не по-далеч от Таунги, центъра на малката ни провинция, на ден път с конска каруца. Последното ми пътуване беше преди много години. Ти си видяла света, Джулия. Кой съм аз да ти противореча? — Смирението му ме вбеси още повече. — Щом казваш, че е така — продължи той, — с радост ще повярвам, че в твоя свят няма бащи или майки, които не могат да обичат децата си, каквато и да е причината за това. Може би само глупавите и необразовани хора постъпват така, още едно доказателство за нашата изостаналост, към която мога само да те помоля да продължиш да проявяваш търпимост.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че за нас нещата не зависят от звездите.

— Има ли разлика? — попита той, погледна ме и потъна в мълчание. Навярно бе доловил гнева ми и искаше да избегне спора.

— Не изминах девет хиляди километра, за да слушам приказки. Опитвам се да намеря баща си.

— Имай още малко търпение — посъветва ме той.

— Защо да бъда търпелива? За да ми разказваш още истории от преди десетилетия?

— Това е историята на баща ти.

— Ти го твърдиш. Къде са доказателствата ти? Ако някога през живота си баща ми е бил сляп, не мислиш ли, че ние, семейството му, щяхме да сме чували за това? Той щеше да ни каже.

— Убедена ли си, Джулия?

Знаеше, че не съм. Защо ме подлагаше на това? Познавах ли баща си, или двадесет и три години бях живяла в заблуда? Моята несигурност, моите съмнения бяха единствената причина да слушам този непознат толкова дълго. Но не бях готова да го призная.

— Но да предположим, че не ни е казал. Какво общо има между това изоставено дете и баща ми? Нищо. Абсолютно нищо.

Казах му, че не се нуждая от самоанализ и самовглъбяване. Може би бях сред малкото нюйоркчани, които никога не са били на психотерапевт. Не съм от типа хора, които търсят причините за всички свои проблеми в детството си, и не храня уважение към онези, които го правят. Повторих, че не вярвам баща ми да е бил сляп някога през живота си. Колкото повече говорех, толкова по-малко се обръщах към Ю Ба. Говорех на себе си. Беше опит да убедя себе си, да огранича истината до пределите на собствените си представи.

Ю Ба се заслуша и кимна. Изглежда, разбираше точно какво имам предвид и бе съгласен с мен. Когато приключих, поиска да узнае какво е психотерапевт.

Той отпи от чая си.

— За съжаление, Джулия, сега се налага да те оставя. За мен е непривично да говоря толкова дълго. Прекарвам по цели дни в мълчание. На моята възраст не са останали кой знае какви неща за казване. Знам, че искаш да ме попиташ за Ми Ми. Искаш да узнаеш коя е, къде е и каква роля е изиграла в живота на баща ти, а впоследствие и в твоя. Мога само отново да те помоля за малко време и търпение. Неизбежно ще стигнем до нея, уверявам те. Успокой се и ще видиш, че си е струвало чакането.

Тръгнахме към вратата. Бях с цяла глава по-висока от него, но Ю Ба не изглеждаше дребен. Напротив, аз бях твърде едра. Бързите му леки стъпки ме накараха да се почувствам тромава и лишена от грация.

— Ще намериш ли пътя до хотела си?

Кимнах.

— Ако желаеш, ще те взема оттам утре след закуска и ще ти покажа дома си. Там можем да поговорим на спокойствие. Ще разгледаме няколко снимки.

Без да изчака отговора ми, той се оттегли с поклон.

Вървях бавно по улицата, когато изведнъж чух гласа му зад гърба си. Шепнеше.

— Що се отнася до баща ти, Джулия, той е близо, съвсем близо. Виждаш ли го?

Обърнах се.

— Това въпрос ли е, или предизвикателство?

Не получих отговор. Ю Ба бе изчезнал в тъмнината.