Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (14)

13.

През онези първи месеци Тин Уин се мъчеше отново да опознае своя свят къщата, двора, близките ниви. Седеше с часове в двора до оградата, на боровия пън, под авокадото или до поляната с маковете, опитвайки се да открие дали всяко място, всяко дърво има свой уникален аромат — както хората. Дали градината зад къщата миришеше различно от преди?

Тин Уин крачеше по своите пътеки, преценяваше разстояния и чертаеше въображаеми карти, които обхващаха всичко, до което се докосваха краката и ръцете му — всеки храст, всяко дърво, всеки камък. Искаше да ги запази. Те щяха да заместят очите му. С тяхна помощ щеше да въведе ред в гъстата мъгла, която го обгръщаше.

Не се получаваше.

На следващия ден нищо не беше там, където го бе запомнил. Сякаш някой пренареждаше предметите през нощта. Нищо в този свят нямаше фиксирано място. Всичко бе в движение, хаотично и неудържимо.

Лекарят бе уверил Су Кий, че постепенно другите сетива ще компенсират загубата на зрение. Слепите хора се научават да разчитат на ушите, носа и ръцете си, каза й той, и по този начин, след известен период на приспособяване и пренагласа, свиквали да се ориентират в средата си.

В неговия случай беше точно обратното. Тин Уин се препъваше в камъни, които бе познавал от години. Блъскаше се в дървета и клони, по които преди се бе катерил. В къщата се удряше в касите на вратите и стените. Два пъти щеше да стъпи в огнището, ако Су Кий не бе извикала тъкмо навреме, за да го предупреди.

Няколко седмици по-късно, когато за първи път се осмели да слезе отново до града, едва не го прегази кола. Беше застанал край пътя, заслушан в шума на приближаващия се двигател. Бе чул гласове и стъпки, конско пръхтене. Бе чул чуруликане на птици, кудкудякане на кокошки, различи мириса на пресни волски изпражнения, но нищо не му бе подсказало в коя посока да тръгне и на какво да обърне внимание. Ушите не му служеха по-добре от носа, който поне долавяше мирис на огън, или ръцете, които го предупреждаваха за опасност.

Не минаваше ден без рани на коленете, синини, цицини на главата и ожулени ръце и лакти.

В училище най-трудно му беше с монахините и свещеника от Италия. Въпреки че го преместиха на първия чин и често го питаха дали следи урока, той разбираше все по-малко от това, което говореха. В тяхно присъствие се чувстваше по-самотен от всякога. Чуваше гласовете им и усещаше дъха им, но не ги виждаше. Стояха до него, на една ръка или педя разстояние, и въпреки това не можеше да ги достигне.

Близостта на другите деца беше още по-непоносима. Гласовете им го изнервяха и смехът продължаваше да ехти в ушите му, докато лежеше буден в леглото си нощем. Докато те тичаха из двора до църквата, той седеше на пейката под черешовото дърво, сякаш бе вързан за него. С всяка стъпка, която чуваше, всеки вик, всеки израз на радост той усещаше как примката се затяга.

Су Кий не беше сигурна дали светът наистина се е стопил пред очите му, или Тин Уин просто се бе оттеглил още по-далеч от него. И ако толкова упорито клони в тази посока, докъде щеше да стигне? Дали и слухът му накрая щеше да престане да работи? А обонянието? Може би нежните му тънки пръсти щяха да престанат да усещат и щяха да се превърнат в безчувствени, безполезни израстъци?

Беше силен, много по-силен отколкото си мислеше и отколкото слабичкото му тяло издаваше. Тя бе проумяла това през годините. И нямаше съмнение, че момчето притежава силата да се оттегли в най-затънтеното кътче на света. Ако го пожелае, сърцето му щеше да спре да бие, също както очите му бяха престанали да виждат, и дълбоко в душата й се таеше предчувствие, че един ден той ще завърши живота си точно по този начин, и никой друг. Но според Су Кий беше твърде рано за това. Първо трябваше да поживее.