Кейт Мортън
Забравената градина (9)

8

Брисбън, 1975 г.

Нел за пореден път прегледа документите набързо — паспорт, билет, пътнически чекове, — затвори сака и се укори самичка. Ама наистина, започваше да се вманиачава. Хората пътуват всекидневно, поне така й се струваше. Привързват се към седалки в гигантски консервни кутии и доброволно се съгласяват да бъдат катапултирани в небето. Пое си дълбоко дъх. Всичко ще бъде наред. Тя умееше да оцелява, нали така?

Обиколи къщата и провери дали прозорците са залостени. Огледа кухнята, увери се, че не е оставила газта пусната, вратата на хладилника — отворена, нито включени в контактите уреди. Накрая изнесе куфарите си през задната врата и заключи. Разбира се, съзнаваше причината да се тревожи — не се дължеше единствено на страха да не е забравила нещо, нито дори на опасението да не би самолетът да падне. Тревожеше се, тъй като си отиваше у дома. След толкова много време, цяла вечност, най-сетне си отиваше у дома.

В крайна сметка се случи неочаквано. Баща й Хю почина само преди два месеца, а тя вече отваряше дверите към миналото си. Той вероятно знаеше, че тя ще постъпи така. Сигурно се е досещал, когато е показал куфара на Филис и й е поръчал да го даде на Нел след смъртта му.

Докато чакаше на тротоара за такси, Нел вдигна поглед към светложълтата си къща. От тук й се стори толкова висока, не приличаше на никоя друга със смешното си тясно задно стълбище, затворено още преди години, с раираните тенти в розово, синьо и бяло, с двете кръгли тавански прозорчета горе. Постройката беше възтясна и четвъртита, за да я сметнеш за елегантна, но тя въпреки това си я обичаше. Беше нелепа и позакърпена, лишена от ясен произход. Жертва на времето и на дълга поредица собственици, всеки от които решен да остави своя отпечатък на дълговечната й фасада.

Беше я купила през 1961 година, след като Ал умря и те двете с Лезли се върнаха от Америка. Къщата беше занемарена, но местоположението й на падингтънските възвишения зад стария театър „Плаза“ създаде у Нел най-близкото подобие на усещането за дом. Къщата наистина оправда доверието й и дори й осигури нов източник на доходи. В тъмното мазе се бе натъкнала на цяла стая, пълна със счупени мебели, една маса сред които й се видя хубава — с усукани крака тип „ечемичен клас“ и падащо крило за разтягане. Беше в доста окаяно състояние, обаче Нел изобщо не се поколеба, купи шкурка и шеллак и се зае да вдъхне нов живот на масичката.

Човекът, който я научи да реставрира мебели, беше Хю. След завръщането му от фронта, когато започнаха да се раждат по-малките сестри на Нел, тя го следваше по петите през почивните дни. Стана негова помощница, научи се на различните сглобки, започна да различава шеллак от обикновен лак, изпита радостта от това да върнеш целостта на счупена вещ. Само дето отдавна не го беше правила и беше позабравила, докато не видя онази маса и не си даде сметка, че знае как да извърши тази операция и че е забравила колко много й бе харесвала работата навремето. Идеше й да заплаче, докато втриваше шеллак в усуканите крачета на масата, докато вдишваше познатите изпарения — само дето не беше от ревливите.

Вниманието й привлече повехнала гардения близо до куфара й и Нел изведнъж си спомни, че е забравила да помоли някой да полива градината. Момичето, което живееше отзад, се бе съгласило да храни котките, а една жена щеше да прибира пощата й от магазина, обаче растенията пропусна. Което пък показваше как хвърчат мислите й — да забрави така за своята гордост и радост! Щеше да помоли някоя от сестрите си, щеше да звънне от летището или дори от другия край на света. Щеше да ги изненада здравата, както вече бяха свикнали да очакват от голямата си сестра Нел. Тъкмо да има за какво да си шушукат.

Трудно й беше да повярва, че някога са били толкова близки. Едно от многото неща, които изповедта на баща й беше отнела — загубата на сестрите й беше най-дълбоката й рана. Нел беше вече единайсетгодишна, когато се роди първата й сестра, но мигновено установилата се близост помежду им я слиса. Още преди Лил да й го каже, тя си знаеше, че грижата за по-малките е нейна отговорност, че трябва да осигури тяхната безопасност. Черпеше удовлетворение от тяхната всеотдайност, от настойчивото им желание да се гушнат тъкмо при нея, когато им е зле, притиснали телцата си към нейното, след като са сънували кошмар и са се промъкнали в леглото й, за да прекарат там дългата нощ.

Ала тайната на татко промени всичко. Думите му запокитиха във въздуха книгата на живота й, страниците се разпиляха и вече бе невъзможно да ги подредиш така, че да разказват същата история. Нел установи, че погледне ли сестричките си, веднага се сеща колко всъщност им е чужда, но въпреки това не може да им каже истината. Направеше ли го, щеше да унищожи нещо, в което те сляпо вярваха. Тя реши, че по-добре да я мислят за странна, отколкото да узнаят, че им е чужда.

Черно-бяло такси зави по улицата и Нел му махна. Шофьорът натовари куфара й, докато тя се настаняваше на задната седалка.

— Накъде, мила? — попита той, затръшвайки вратата си.

— Към летището.

Човекът кимна и колата потегли, криволичейки през лабиринта от улички на Падингтън.

Хю й разказа всичко, когато Нел навърши двайсет и една, а направеното му шепнешком признание я лиши от самоличност.

— Но коя съм аз? — попита тя.

— Ти си си ти, каквато си била винаги. Ти си Нели, моята Нели.

Нел усещаше колко много му се иска да е точно така, но знаеше, че не е възможно. Реалността се бе изместила с няколко градуса и тя вече не беше в синхрон с никого. Човекът, който беше или който си мислеше, че е, вече не съществуваше. Нел О’Конър я нямаше.

— Коя съм аз всъщност? — попита тя отново няколко дни по-късно. — Моля те, татко, кажи ми.

Той поклати глава.

— Не знам, Нели. С майка ти така и не узнахме, а и никога не е имало значение.

Тя се постара за нея също да няма значение, но истината бе, че имаше. Нещата се бяха променили и Нел не бе способна да гледа баща си в очите. Не че го обичаше по-малко, просто непосредствеността помежду им се стопи. Обичта й към него, дотогава невидима и безусловна, бе добила тежест и глас, който й нашепваше: „Всъщност не си негова“, всеки път, когато Нел погледнеше баща си. Колкото и разпалено да настояваше той, че я обича точно колкото обича сестрите й, тя не му вярваше.

— Разбира се, че те обичам — отговаряше той, когато тя го попиташе. Очите му издаваха смайването му, болката му. Вадеше кърпичката си и изтриваше уста. — Теб опознах първа, Нели, теб обичам най-дълго.

Обаче за нея не беше достатъчно. Тя беше една лъжа, беше живяла в лъжа и отказваше да продължава да го прави.

Само за няколко месеца животът, който бе градила двайсет и една години, започна систематично да се руши. Нел напусна работата си в новинарската агенция на господин Фицсимънс и се хвана като разпоредителка в новия театър „Плаза“. Събра дрехите си в два малки куфара и си уреди да живее на квартира с приятелката на своя приятелка. Освен това развали годежа си с Дани. Не го направи веднага, липсваше й смелост да скъса отведнъж. Просто остави връзката им да се разпада месеци наред, през повечето време отказваше да се среща с него, а когато се виждаха, се държеше неприятно. Намрази се още повече заради проявената страхливост — успокоителна омраза, която потвърди подозрението й, че заслужава всичко, което й се случва.

Отне й много време да превъзмогне раздялата с Дани. Очарователното му лице, честните му очи и непосредствената усмивка. Разбира се, той настояваше да узнае каква е причината, но тя не беше в състояние да му я каже. Не намираше думи да му обясни, че жената, в която той е влюбен и за която се надява да се ожени, вече не съществува. Нима би могла да очаква от него да я цени, да продължи да я желае, след като узнае, че е човек, от когото лесно можеш да се отървеш? Че собственото й истинско семейство я е изхвърлило?

Таксито зави по „Олбиън“ и се понесе към летището.

— За къде пътувате? — попита шофьорът и погледна Нел в огледалото за обратно виждане.

— Лондон.

— Имате близки там ли?

Нел зарея поглед през изцапаното стъкло на колата.

— Да — отговори. Може би.

Дори на Лезли не беше казала, че заминава. Обмисляше го, представяше си как вдига слушалката и набира номера на дъщеря си — последният на реда, който се точеше под показалеца й и завиваше по полето на страницата, — но накрая винаги се отказваше. Най-вероятно щеше да се прибере още преди Лезли изобщо да узнае за отсъствието й.

На Нел изобщо не й се налагаше да се чуди къде се крие проблемът й с Лезли — прекрасно знаеше отговора. Общуването между двете се обърка още в самото начало и повече не се оправи. Раждането беше същински шок — неистово връхлетелият я плач, врещящото живо вързопче с онези крачета и ръчички, голите венци и уплашените пръстчета.

Много нощи Нел лежа будна в американската болница, в очакване да усети прословутата връзка, за която говорят хората. Да разбере, че е силно и всецяло свързана с човечето, което бе отгледала в утробата си. Това чувство обаче така и не се появи. Колкото и да се стараеше, колкото и да си нареждаше, Нел си остана чужда на дивото коте, което смучеше, хапеше и дращеше гърдите й и винаги искаше повече, отколкото тя можеше да му даде.

Ал обаче беше като омагьосан. Обладан. Той сякаш не забелязваше, че бебето е същинска напаст. За разлика от повечето мъже от своето поколение, той обожаваше да прегръща дъщеря си, да я гушка върху извивката на ръката си и да се разхожда с нея по широките улици на Чикаго. Понякога Нел наблюдаваше, лепнала на устните си любезна усмивка, как той се взира обичливо към дъщеричката си. Когато Ал вдигнеше поглед, в замъглените му от сълзи очи тя съзираше отражението на собствената си празнота.

У Лезли имаше нещо диво по рождение, но смъртта на Ал през 1961 година я прекърши. Още докато съобщаваше новината на дъщеря си, Нел видя как в очите на Лезли се спуска измъчена гибел. През следващите няколко месеца момичето, което открай време си беше загадка за Нел, се затвори още по-плътно в своя пашкул на младежка увереност, че ненавижда майка си и повече не желае да има нищо общо с нея.

Разбираемо, макар и неприемливо — все пак беше на четиринайсет, когато децата са силно чувствителни, а и обичаше баща си повече от всичко на света. Връщането им в Австралия не помогна, но това ставаше ясно едва сега. Нел прекрасно знаеше, че не бива да допуска мигове от миналото в съдебната зала на самообвиненията. Беше постъпила така, както навремето й се бе сторило най-уместно: не беше американка, а майката на Ал беше починала няколко години по-рано, така че двете с Лезли бяха самички. Чужденки в чужда страна.

Когато на седемнайсет Лезли си тръгна и стигна на автостоп до източния хълбок на Австралия, а после се плъзна по бедрото до Сидни, Нел с радост я остави да замине. Сега, когато Лезли вече не живееше у дома, Нел можеше най-сетне да се избави от черното куче, яхнало гърба й цели седемнайсет години, което й шушнеше, че е лоша майка, че собствената й дъщеря не може да я понася, че това й е в кръвта, че изобщо не е заслужавала да има деца. Колкото и сърдечно да се бе държала Лил, традицията свързваше Нел с лоши майки, които с лекота изоставят децата си.

В крайна сметка събитията не се развиха толкова зле. Дванайсет години по-късно Лезли живееше по-близо до дома, на Голд Коуст, заедно с настоящия си приятел и дъщеря си Касандра. Нел беше виждала момиченцето само няколко пъти. Един бог знае кой беше баща му, Нел и не питаше. Който и да бе, явно е имал малко здрав разум, понеже внучката й не беше необуздана като майка си. Тъкмо обратното. Касандра беше дете, чиято душа сякаш бе остаряла преждевременно. Мълчалива, търпелива, замислена, предана на Лезли — наистина прекрасно дете. Беше някак зряла, със сериозни сини очи с извити надолу ъгълчета и красива уста, която Нел подозираше, че ще стане прекрасна, ако момичето някога се усмихне с необуздана радост.

Черно-бялото такси спря пред Куонтъс и докато подаваше на шофьора парите, Нел прогони мисълта за Лезли и Касандра.

Достатъчно дълъг период от живота си беше прекарала в обсадата на угризенията, давейки се в неистини и несигурност. Беше настъпил моментът да получи отговори, да открие коя е. Излезе от колата и погледна към небето, докато някакъв самолет прелетя ниско с рев.

— Приятно пътуване — пожела й шофьорът, докато отнасяше куфара й към една количка.

— Да, така ще бъде.

Наистина щеше да бъде така, най-сетне щеше да получи отговори. След като цял живот беше сянка, сега щеше да се сдобие с плът и кръв.

* * *

Разковничето беше малкият бял куфар или по-точно неговото съдържание. Книжката с приказки, издадена в Лондон през 1913 година, снимката на заглавната страница. Нел тутакси разпозна лицето. Имената изникнаха от някаква дълбока и извечна част от мозъка й, още преди да се намеси съзнанието — имена, които бяха част единствено от детска игра. Онази жена. Писателката. Нел не само знаеше, че жената е истинска, а си спомняше и как се казва. Елайза Мейкпийс.

Естествено, първата й мисъл бе, че Елайза Мейкпийс е майка й. Отиде да направи справка в библиотеката и зачака резултата със стиснати юмруци, надявайки се библиотекарката да установи, че Елайза Мейкпийс е изгубила дете и през целия си живот е търсила своето изгубено момиченце. Разбира се, такова обяснение би било твърде просто. Библиотекарката откри съвсем малко информация за писателката, но и това бе достатъчно, за да стане ясно, че авторката с това име е била бездетна.

Списъкът на пътниците не изясни нещата много повече. Нел провери всеки кораб, отплавал от Лондон за Мерибъро в края на 1913 година, но името на Елайза Мейкпийс не се появи никъде. Разбира се, имаше вероятност Елайза да е писала под псевдоним и да е резервирала билета си за кораба с истинското си име или дори с измислено, обаче Хю не бе казал на Нел с кой кораб е пристигнала, а без тази информация нямаше шанс тя да стесни кръга на вероятностите.

Въпреки това Нел не се обезсърчи. Елайза Мейкпийс беше важна личност, беше играла роля в миналото й. Тя помнеше Елайза. Не ясно, спомените бяха стари и отдавна потиснати, но си бяха истински. Как пътува с кораба. Чака. Крие се. Играе. Започваха да изплуват и други неща. Сякаш споменът за Писателката повдигна някакъв похлупак. Занизаха се откъслечни проблясъци: лабиринт, възрастна жена, която я плаши, дълго пътуване по вода. Съзнаваше, че чрез Елайза ще открие себе си, а за да намери Елайза, трябваше да замине за Лондон.

Благодареше на Бога, че има достатъчно пари за полета. Всъщност бе признателна на баща си, тъй като това се дължеше по-скоро на него, отколкото на Бога. В белия куфар до книжката с приказките, четката за коса и момичешката рокличка Нел откри писмо от Хю, привързано с една снимка и с чек. Сумата не беше огромна — той не беше богат, — но все пак беше съществена. В писмото си й пишеше, че иска тя да разполага с нещо допълнително, без другите момичета да знаят. През целия си живот ги беше подпомагал финансово, обаче Нел винаги бе отказвала помощ. Затова решил, че така няма как да му откаже.

След това Хю й се извиняваше, изразяваше надежда тя някой ден да му прости, макар той да не е успял да прости сам на себе си. Допускаше, че ще й бъде приятно да узнае, че така и не е могъл да се отърси от чувството си за вина и че това го е осакатило. До края на дните си съжалявал, задето й е казал, а ако бил по-смел, изобщо нямало да я задържи при себе си. Само че това би означавало да изхвърли Нел от живота си, затова предпочитал да се чувства виновен, отколкото да се откаже от нея.

Снимката беше виждала и преди, макар и за малко. Беше черно-бяла фотография — по-скоро кафеникаво-бяла, — направена преди няколко десетилетия. Хю, Лил и Нел, преди да се появят сестрите и да огласят семейството със смях, викове и момичешки писъци. Беше от онези снимки, правени във фотографско ателие, на които хората изглеждат някак стъписани. Сякаш са изтръгнати от реалния живот, смалени до миниатюрни размери и пъхнати в куклена къща, пълна с непознати декори. Взирайки се в снимката, Нел с абсолютна сигурност знаеше, че си спомня кога е заснета. Не помнеше много неща от детството си, но несъмнено не бе забравила мигновената неприязън, която изпита към онова ателие, към химическата миризма на проявителите. Остави снимката и отново взе писмото на баща си.

Колкото и пъти да го препрочиташе, все я озадачаваше думата, която беше подбрал: вина. Допускаше, че Хю се чувства виновен, задето е предизвикал безпорядък в живота й с признанието си, обаче въпреки това думата беше някак неуместна. Съжаление може би, разкаяние, но вина? Странен избор. Понеже колкото и да копнееше Нел това да не се е случвало, колкото и да й се струваше невъзможно да продължава да живее фалшив живот, тя нито за миг не смяташе родителите си за виновни. В крайна сметка те бяха постъпили, както са сметнали за най-правилно, както наистина беше най-правилно. Обезпокоително бе, че баща й се е мислел за виновен и е допускал, че тя също го мисли за виновен. Ала вече бе твърде късно да го попита какво е имал предвид.