Кейт Мортън
Забравената градина (52)

51

Триджина, 2005 г.

Когато Касандра впери поглед в дълбоката яма, в гроба на Елайза, усети как я обгръща странно спокойствие. Сякаш с откриването на градината тук се беше възцарило странно спокойствие: птиците притихнаха, листата престанаха да шумолят, странното безпокойство се изпари. Отдавна забравената тайна, която градината беше принудена да пази, вече беше разкрита.

Тихият глас на Крисчън се разнесе сякаш отдалеч:

— Е, няма ли да го отвориш?

Керамичният буркан, чиято тежест Касандра усещаше в ръцете си. Тя плъзна пръсти по стария восък, с който беше запечатан съдът. Погледна към Крисчън, който й кимна насърчително, после натисна и завъртя, разчупи печата, за да отвори капака.

Вътре имаше три неща: кожена торбичка, кичур лъскава рижа коса и една брошка.

В кесийката откриха две стари монети — мръсни медни монети с познатия профил на забулена жена: кралица Виктория. Датите бяха 1897 и 1900 година.

Косата беше привързана с канапче и навита като охлювна черупка, за да се побере във вътрешността на кутийката. Тъй като години наред беше стояла в гърнето, косата беше гладка и мека, много мека. Касандра се запита чия ли е и си спомни какво пишеше в дневника на Роуз при пристигането на Елайза в „Блакхърст“: протяжно оплакване от момиченцето, което Роуз описваше като „почти дивачка“. Момиченцето с късо подстригана и щръкнала като момчешка коса.

Към брошката Касандра посегна най-накрая. Беше кръгла и се побра идеално в дланта й. Околовръст беше орнаментирана, украсена със скъпоценни камъни, а в средата имаше някаква фигура, почти като гоблен. Само че не беше гоблен. Касандра отдавна работеше сред антиквари и прекрасно знаеше какво представлява брошката. Обърна я и плъзна върха на пръста си по гравирания отзад надпис. На Джорджиана Монтраше по случай шестнайсетия й рожден ден, така пишеше. Минало. Бъдеше. Семейство.

Ето го. Заради това съкровище се бе върнала Елайза в дома на семейство Суиндъл, заради него се беше натъкнала на господин Мансел и не беше успяла да замине за Австралия. Керамичното гърненце, заради което Елайза и Айвъри се бяха разделили, заради което се беше случило всичко впоследствие, заради което Айвъри беше станала Нел.

— Какво е това?

Касандра погледна Крисчън в очите.

— Жалейна брошка.

Той се намръщи.

— През викторианската епоха изработвали такива от косите на членовете на семейството, минали и настоящи. Тази е била на Джорджиана Монтраше, майката на Елайза.

Крисчън кимна бавно.

— Обяснява защо е била толкова важна за нея. Защо е искала да си я вземе.

— И защо не е успяла да се върне на кораба. — Касандра сведе поглед към безценното притежание на Елайза в скута си. — Просто ми се иска Нел да можеше да я види. Винаги се е чувствала изоставена, така и не узна, че Елайза е била майка й, че е била обичана. Това бе единственото, което копнееше да узнае — коя е.

— Но тя е знаела коя е — възрази Крисчън. — Тя беше Нел, чиято внучка Касандра я обича толкова много, че е дошла отвъд океана, за да разгадае загадката на живота й.

— Тя не знае, че съм тук.

— От къде си сигурна какво знае тя и какво не? Може би и в момента те наблюдава — изви вежди той. — Била е сигурна, че ще дойдеш. Защо иначе да ти завещава къщата? И онази бележка на завещанието — какво пишеше там?

Колко странна и се бе сторила онази бележка, как изобщо не я проумяваше, когато Бен й я даде. „На Касандра, която ще разбере причината.“

— И? Разбра ли я?

Разбира се. Нел, която толкова отчаяно копнееше да се изправи пред собственото си минало, за да може да го преодолее, бе видяла у Касандра сродна душа. Поредната жертва на обстоятелствата.

— Знаела е, че ще дойда.

Крисчън кимна.

— Знаела е, че я обичаш достатъчно, за да довършиш започнатото от нея. Като в „Очите на магьосницата“, когато еленът казва на принцесата, че магьосницата не се нуждае от очи, че вече е научила коя е от обичта на принцесата към нея.

Очите на Касандра започнаха да парят.

— Мъдър е бил този елен.

— Мъдър и смел.

Не успя да сдържи усмивката си.

— И така, разбрахме коя е била майката на Нел. И защо я е оставила самичка на кораба. И какво се е случило с Елайза.

Освен това бе разбрала защо градината е толкова важна за самата нея, защо усещаше, че собствените й корени проникват в почвата, по-дълбоко и по-дълбоко, с всеки изминал момент, който Касандра прекарваше зад високия зид. Тук се чувстваше у дома, понеже по някакъв необясним начин в градината усещаше и присъствието на Нел. Както го бе усещала и Елайза. А тя, Касандра, беше пазителка на тайните и на двете.

Крисчън явно разгада мислите й.

— Е, още ли смяташ да продаваш? — попита той.

Касандра се загледа как вятърът посипва дъжд от жълти листа.

— Всъщност смятам да поостана.

— В хотела ли?

— Не, в къщата.

— Няма ли да си самотна?

Беше страшно нетипично за нея, но в този момент Касандра отвори уста и изрече точно каквото чувстваше. Не спря, не се усъмни, не се обезпокои.

— Мисля, че няма да ми е самотно. Не през цялото време. — Усети едновременно топлото и студено нахлуване на изчервяването и побърза да продължи: — Искам да завърша каквото започнахме.

Той изви вежди.

Този път руменината я спипа.

— Тук. Имам предвид в градината.

— Знам какво имаш предвид.

Погледът му прикова нейния, после се спусна към устните й. Сърцето на Касандра заблъска в гърдите, а Крисчън остави лопатата и посегна да погали бузата й. Приближи се до нея и тя затвори очи. От гърдите й се отрони въздишка, натежала от страданието на толкова много години.

Когато отвори очи, Касандра си даде сметка, че плаче. Не че беше тъжна, това бяха сълзите на намирането, на завръщането у дома след дълго отсъствие. Стисна здраво брошката. Минало. Настояще. Бъдеще. Собственото й минало беше изпълнено със спомени, един цял живот от прелестни, безценни и тъжни спомени. Цяло десетилетие тя се движеше сред тях, спеше с тях, разхождаше се с тях. Обаче нещо се бе променило. Тя се бе променила. Беше дошла в Корнуол, за да открие миналото на Нел, нейното семейство, а кой знае как бе намерила собственото си бъдеще. Тук, в тази красива градина, която бе създала Елайза и която Нел си бе върнала, Касандра откри себе си.

Крисчън я погали по косата и се вгледа в лицето й с увереност, от която тя цялата потръпна.

— Чаках те — каза той накрая.

Касандра пое ръцете му в своите. Тя също го бе чакала.

 

 

Епилог

 

Болница „Грийнслоупс“, Брисбън, 2005 г.

Усети хладина с клепачите си, щипеше като мънички крачета, като мравешки крачета, които шават напред-назад. И един глас, блажено познат:

— Ще повикам сестрата…

— Не — пресегна се Нел, но понеже все още не виждаше, се опита да докопа нещо, каквото и да е. — Не ме оставяй. — Лицето й беше мокро, затова допирът на климатизирания въздух до него беше студен.

— Ще се върна бързо, обещавам.

— Не…

— Всичко е наред, бабо. Ще повикам помощ.

Бабо. Значи, това беше, вече си спомни. През живота й я наричаха с много имена, толкова много, че беше забравила някои от тях, но едва когато се сдоби с последното — бабо, — разбра коя е всъщност.

Втори шанс, благословия, спасение. Внучката й.

А сега Касандра бе отишла да търси помощ.

Нел затвори очи. Отново беше на кораба. Усещаше водата под себе си, усещаше как палубата се поклаща ту натам, ту насам. Бъчви, слънце и прах. Хора, които се наместват, шепнат си, чакат…

Черно.

Тишина.

И после тя се озова другаде, на някакво тъмно и студено място. Самичка. Сред остри неща и клони от двете й страни. И усещането, че стените я притискат от двете страни, високи и тъмни. Светлината се връщаше — не много, но достатъчно, за да може тя да проточи шия и да съзре далечното небе.

Краката й се движеха. Ходеше, разперила ръце настрани, та да докосва листата и връхчетата на клоните.

Ъгъл. Зави. Още покрити с листа стени. Мирис на пръст, плътен и влажен.

И изведнъж разбра. Думата й хрумна изведнъж, стара и позната. Лабиринт. Беше в лабиринт.

Осъзна го мигновено и всецяло: в края на лабиринта се намираше най-превъзходното място. Там трябваше да отиде. На безопасно място, където да си почине.

Стигна до едно разклонение.

Зави.

Познаваше пътя. Помнеше го. Беше идвала тук преди.

Тръгна бързо, ускори крачка. Тласкана от нуждата, от увереността. Трябваше да стигне до края.

Пред себе си видя светлина. Почти бе стигнала.

Само още мъничко.

Но изведнъж от тъмното изникна нечия фигура. Писателката, протегнала ръка. И сребристият й глас:

— Чаках те.

Писателката отстъпи настрани и Нел видя, че е стигнала портата.

Краят на лабиринта.

— Къде съм?

— У дома.

Нел въздъхна дълбоко и последва Писателката — прекрачи прага и влезе в най-прелестната градина, която бе виждала някога.

Накрая магията на злата царица била развалена и младата жена, която жестокостта и злокобните обстоятелства затворили в тялото на птица, била освободена от клетката си. Вратата на клетката се отворила и кукувицата започнала да пада, да пада, да пада, докато най-накрая разперила закърнелите си крилца и установила, че може да лети. Прохладният морски бриз на родния й край тласкал крилете й и тя се понесла над ръба на канарата и над океана. Към новата земя на надеждата, на свободата и на живота. Към другата си половина. У дома.

Из „Полетът на кукувицата“ от Елайза Мейкпийс