Кейт Мортън
Забравената градина (51)

50

Имението „Блакхърст“, 1913 г.

Аделайн се извърна от камината и си пое дъх толкова рязко, че талията й се стегна.

— Как така нещата не се развиха по план?

Вече се беше спуснала нощта и покрайнините на гората сякаш бяха стегнали обръча си около къщата. По ъглите на стаята висяха сенки, а светлината от свещите дразнеше студените им ръбчета.

Господин Мансел оправи пенснето си.

— Тя падна. Хвърли се от каретата. И конете полудяха.

— Лекар — отсече Лайнъс. — Трябва да се обадим на лекар.

— Лекарят няма да помогне — категорично заяви Мансел. — Тя вече е мъртва.

— Какво? — ахна Аделайн.

— Мъртва е — повтори той. — Жената… племенницата ви е мъртва.

Аделайн затвори очи и коленете й омекнаха. Светът се завъртя пред очите й — тя стана безтегловна, болката изчезна, освободи я. Как е възможно такова огромно бреме, такъв товар да падне от плещите ти толкова мигновено? Че само с един замах тя се оказа свободна от неизменния си отколешен враг — наследството на Джорджиана?

Аделайн не даваше пет пари. Молитвите й се бяха сбъднали, светът се беше поправил. Момичето беше мъртво. Нямаше го. Само това имаше значение. За пръв път след смъртта на Роуз Аделайн можеше да диша. Топли филизи на доволство плъзнаха по вените й.

— Къде? — чу се тя да пита. — Къде е?

— В каретата.

— Довели сте я тук?

— Не можех да сторя друго.

— Момичето… — разнесе се гласът на Лайнъс от креслото, което го бе обгърнало. Дишането му беше леко и учестено. — Къде е момиченцето с рижата коса?

— Жената каза няколко думи, преди да падне. Беше изтощена и говореше тихо, обаче ми се струва, че говореше за някакъв кораб. Беше притеснена, настояваше да се върне, преди корабът да отплава.

— Вървете — остро нареди Аделайн, — чакайте при каретата. Ще се разпоредя и ще ви повикам.

Мансел кимна отривисто и излезе, отнасяйки със себе си малкото топлинка в стаята.

— Ами детето? — изблея Лайнъс.

Аделайн не му обърна внимание, понеже трескаво търсеше решение. Естествено, слугите не биваше да научават. Засега знаеха, че след като е научила за преместването на Роуз и Натаниъл в Ню Йорк, Елайза е напуснала „Блакхърст“. Добре че момичето толкова често повтаряше колко много иска да пътува.

— Ами детето? — отново попита Лайнъс. Пръстите му трепереха върху яката. — Мансел трябва да я намери, трябва да намери кораба. Длъжни сме да я върнем, момиченцето трябва да бъде намерено.

Аделайн преглътна бучка на огромно отвращение, докато плъзваше поглед по спаруженото му тяло.

— Защо? — попита тя и усети как кожата й изстива. — Защо трябва да бъде намерено момичето? Каква е тя на някой от двама ни? — Говореше тихо и се надвеси над него. — Не разбираш ли? Свободни сме.

— Тя ни е внучка.

— Но не е от нашата кръв.

— От моята кръв е.

Аделайн пренебрегна плахото му твърдение. Нямаше време за подобна сантименталност. Не и сега, когато най-сетне бяха свободни. Завъртя се на пети и закрачи по килима.

— Ще кажем на хората, че детето е намерено в имението, но се е разболяло от скарлатина. Няма да задават въпроси, понеже вече и бездруго смятат, че е била болна и на легло. Ще заявим на слугите, че само аз ще се грижа за нея, понеже Роуз би желала така. След известно време, когато си дадем вид, че сме направили всичко възможно да се преборим с болестта, ще организираме опело.

И докато Айвъри щеше да получи погребение, каквото се полага на любима внучка, Аделайн щеше да се погрижи да се освободят от тялото на Елайза бързо и скришом. Нямаше да я погребват в семейното гробище, това със сигурност. Благословената земя край Роуз нямаше да бъде замърсена. Елайза трябваше да бъде погребана там, където никой няма да я намери. Където на никого дори няма да му хрумне да търси.

* * *

На следващата сутрин Аделайн накара Дейвис да я преведе през лабиринта. Зловещо влажно място. Мирисът на влажни ниски храсти, които слънцето никога не докосва, я притискаше от всички страни. Черните й траурни поли шумоляха по загладената земя и окапалите листа се закачаха за тях като бодли. Приличаше на голяма черна птица, прибрала плътно пера, за да се предпази от мразовитата зима след смъртта на Роуз.

Когато най-сетне стигнаха в Тайната градина, Аделайн избута Дейвис настрани и тръгна по тясната пътека. Ята малки птички литваха подплашени, щом ги доближеше, и, кацнали на скритите си клонки, зацвърчаваха като обезумели. Тя мина толкова бързо, колкото позволяваше приличието, нетърпелива да се измъкне от това омагьосано място и от упойващата и плодовита миризма, от която свят й се завиваше.

Аделайн спря в дъното на градината.

По тънките й устни плъзна резлива усмивка. Стана точно както се бе надявала.

Усети студена тръпка и рязко се завъртя на пети.

— Видях достатъчно — отсече. — Внучката ми е сериозно болна и трябва да се върна в къщата.

Дейвис задържа погледа й малко по-дълго и по гръбнака й пробяга ужасена тръпка. Аделайн я потисна. Той не би могъл да знае каква измама крои тя.

— Върни ме обратно.

Докато следваше едрото му и тромаво тяло обратно през лабиринта, Аделайн се стараеше да стои на разстояние. Беше пъхнала ръка в джоба на роклята си и само с връхчетата на пръстите си пускаше малки късчета кремък от колекцията на Айвъри от един буркан в детската стая.

* * *

Следобедът се точеше, нощта също едва креташе и най-сетне стана полунощ. Аделайн стана от леглото, облече се и завърза връзките на ботите си. Мина на пръсти по коридора, слезе по стълбите и излезе навън в мрака.

Имаше пълнолуние, затова тя прекоси бързо откритата морава, като се стремеше да се движи в сенките на храстите и дърветата. Вратата към лабиринта беше затворена, но Аделайн скоро се оправи с катинара. Шмугна се вътре и се усмихна, доволна от себе си, когато видя, че ситните камъчета сияят като сребро.

Следваше дирята от камъчета и накрая стигна до втората порта, до входа към Тайната градина.

Градината жужеше между своите каменни зидове. Лунната светлина посребряваше листата и те лекичко звънтяха на шепнещия вятър като късчета фин метал. Като трептяща струна на арфа.

Аделайн изпитваше странното усещане, че някой скришно я наблюдава. Огледа побелелия от лунната светлина пейзаж и рязко си пое дъх, когато забеляза чифт очи в разклонението на едно съседно дърво. След миг съзнанието й запълни празнините, забеляза перата на бухала, облото му тяло, главата, острата човка.

Но въпреки това не се почувства много по-добре. Имаше нещо странно в погледа на птицата. Нещо неземно. Такива наблюдаващи и преценяващи очи…

Аделайн отмести поглед, отказвайки да допусне някаква си птица да я разстрои.

След това откъм къщата долетя шум. Аделайн приклекна до една пейка и проследи как две облечени в тъмни дрехи фигури изникват пред погледа й. Мансел, така предположи, но кого беше довел със себе си?

Фигурите се движеха бавно и помежду им имаше нещо по-голямо. Пред погледа на Аделайн те положиха товара си от другата страна на стената, после един от мъжете прекрачи изкопа и влезе в Тайната градина.

Разнесе се пукот, когато Мансел запали клечка кибрит, после светна пламъкът: оранжева сърцевина със син ореол. Той вдигна фенера и усили пламъка, така че кръгът светлина се разшири.

Аделайн се изправи и се приближи.

— Добър вечер, лейди Монтраше — поздрави я Мансел.

Тя посочи към втория човек и попита ледено:

— Кой е този?

— Самюъл — отговори Мансел. — Моят кочияш.

— Защо е тук?

— Канарата е стръмна, а товарът ни тежък. — Той примигна срещу Аделайн и пламъкът на фенера се отрази в стъклата на пенснето му. — Може да му се има доверие, че няма да проговори. — Той насочи фенера настрани и освети лицето на Самюъл. Долната челюст на мъжа беше обезобразена. На мястото на устата му имаше само неравни издатини, покрити с кожа.

Мъжете започнаха да гребат, за да издълбаят по-надълбоко вече направения от работниците изкоп. Погледът на Аделайн се плъзна към тъмното покривало под ябълковото дърво. Момичето най-сетне щеше да бъде предадено на пръстта. Щеше да изчезне и да бъде забравено — сякаш никога не е съществувало. А след време хората щяха да забравят, че изобщо я е имало.

Аделайн затвори очи и се опита да прогони цвърченето на проклетите птици, които бяха започнали да цирикат като обезумели, и шумоленето на листата, което беше станало доста злокобно. Вместо това се заслуша в блаженото трополене на пръстта, която се сипеше върху твърдата повърхност долу. Скоро всичко щеше да приключи. Момичето щеше да изчезне завинаги и Аделайн пак щеше да може да диша…

Въздухът се раздвижи и тя усети хладината му с лицето си. Отвори очи.

Към нея приближаваше тъмен силует, точно до главата й.

Птица? Прилеп?

Тъмни криле удряха нощния въздух.

Аделайн отстъпи назад.

Внезапно клъвване и кръвта й се смръзна. После пламна. И пак се смръзна.

Когато бухалът отлетя над зида, дланта на Аделайн запулсира.

Явно бе възкликнала, понеже Мансел спря да копае и приближи фенера към нея. На танцуващата жълтеникава светлина Аделайн видя, че един дълъг филиз на розовия храст се е измъкнал от цветната леха, за да я докопа. Дебел бодил стърчеше от дланта й.

Извади го от кожата си с другата си ръка. Капка кръв бликна към повърхността — съвършена лъскава капчица.

Аделайн измъкна кърпичка от ръкава си. Притисна я към раничката и загледа как кръвта попива в тъканта.

Беше просто убождане от роза. Без значение, че кръвта бе ледена под кожата й, раната щеше да заздравее и всичко щеше да се оправи.

Само че розовият храст щеше да бъде първият, който щеше да бъде изкоренен, когато Аделайн разпореди да изравнят градината със земята.