Кейт Мортън
Забравената градина (49)

48

Имението „Блакхърст“, 1913 г.

Конски копита чаткаха по студената и суха земя и се носеха на изток, към „Блакхърст“, обаче Елайза не ги чуваше. Гъбата на господин Мансел беше свършила работа и Елайза потъна в мъгла от хлороформ, а тялото й се отпусна в тъмния ъгъл на каретата…

 

 

Гласът на Роуз, тих и пресеклив:

— Нуждая се от нещо, което само ти можеш да направиш. Тялото ми изневерява, както винаги, но твоето, братовчедке, е силно. Моля те да ми дадеш дете, дете от Натаниъл.

И Елайза, която бе чакала толкова дълго, която отчаяно копнееше някой да се нуждае от нея, която открай време се усещаше като половинка, търсеща другата си половинка, изобщо не се замисли.

— Разбира се — каза тя, — разбира се, че ще ти помогна, Роуз.

Той идваше всяка нощ в продължение на една седмица. С помощта на д-р Матюс леля Аделайн изчисли датите и Натаниъл направи каквото поискаха от него. Прекосяваше лабиринта, заобикаляше покрай къщата и заставаше на прага на Елайза.

Първата нощ Елайза чакаше вътре и крачеше в кухнята, чудейки се дали той ще дойде, дали не е редно тя да приготви нещо. Питаше се как се държат хората в такъв момент. Без колебание се съгласи да изпълни молбата на Роуз и през следващите седмици почти не мислеше какви ще бъдат последиците от обещанието й, просто преливаше от признателност, задето Роуз най-сетне има нужда от нея. Замисли се какво ще се случи, ако намеренията им се осъществят, едва когато уговорената дата наближи.

Но въпреки това бе готова на всичко за Роуз. Повтаряше си отново и отново, че действията й завинаги ще скрепят връзката помежду им, колкото и отвратителен да се окаже непознатият за нея акт. Това се превърна за нея в нещо като молитва, в заклинание. Двете с Роуз щяха да останат свързани завинаги. Роуз щеше да я обича дори повече от преди и нямаше отново да се отчужди от нея с такава лекота. Всичко това вършеше заради Роуз.

Когато на вратата й се похлопа през първата нощ, Елайза си повтори молитвата, отвори и пусна Натаниъл да влезе.

Той се позабави в коридора — по-едър, отколкото го помнеше, и по-мургав, докато Елайза не му посочи закачалката за палтото. Той свали връхната си дреха и й се усмихна почти признателно. И тя разбра, че той е не по-малко смутен от нея.

Последва я в кухнята, предпочете сигурността, стабилността на масата и се настани в крайчеца на един стол.

Елайза застана от отсрещната страна, избърса ръцете си в полата на роклята и се зачуди какво да каже, как да процедира. Най-добре да направят каквото трябва и да приключват. Нямаше смисъл да протакат още повече неловкото положение. Тя понечи да каже нещо, но Натаниъл я изпревари:

— … реших, че сигурно ще искаш да ги видиш. Цял месец работя над тях.

Елайза забеляза, че той носи със себе си кожена папка.

Постави я върху масата и извади отвътре купчина листове. Рисунки.

— Започнах с „Лов на феи“ — подаде й един лист и когато тя се пресегна да го вземе, забеляза, че ръцете му треперят.

Погледна към илюстрацията: черно-бяла рисунка с щриховани сенки. Бледа слаба жена беше полегнала в помещение от речен камък в студена и тъмна кула. Лицето на жената беше нарисувано с дълги и изящни линии. Беше красива, магическа, неуловима, точно каквато я описваше приказката на Елайза. Но в изражението на феята Натаниъл беше вложил и още нещо, което порази Елайза. Жената на рисунката приличаше на майка й. Не буквално, ставаше дума за нещо повече от извивката на устните, от хладните бадемови очи, от високите скули. По някакъв неописуем и вълшебен начин Натаниъл беше вложил чертите на Джорджиана в безжизнените крайници на феята, в нейното изтощение, в нетипичното примирение, изписано по лицето й. А най-странното от всичко бе, че Елайза едва сега си даде сметка, че в своята приказка за феята пленница всъщност описва майка си.

Тя вдигна поглед към него и се взря в тъмните очи, които проникваха дълбоко в душата й. Той срещна погледа й и неочаквано двамата усетиха по-силно топлината на огъня.

* * *

Обстоятелствата усилваха всичко. Гласовете им звучаха твърде силно, движенията им бяха твърде резки, въздухът — твърде хладен. Актът не беше отблъскващ, както се бе опасявала тя, но и не беше обикновен. Освен това в поведението му имаше нещо, на което тя не можеше да не се наслади. Близост, интимност, от които прекалено дълго бе лишена. Елайза се почувства като едната от две свързани части.

Разбира се, всъщност не беше нищо подобно и дори мимолетната мисъл в тази посока беше предателство спрямо Роуз, обаче… Пръстите, докосващи гърба й, бузата й, бедрата й. Топлината на слетите им тела. Дъхът му на шията й…

В един момент тя отвори очи и започна да съзерцава лицето му, по което се нижеха изражения и истории. А когато и той отвори очи, погледът му прикова нейния и тя внезапно и напълно неочаквано се усети като физическо същество. Здраво стъпила на земята, материална, реална.

И после всичко свърши и двамата се откъснаха един от друг, а връзката от физическата близост се изпари. Облякоха се и тя го изпрати до долу. Застана до него пред вратата и двамата се заговориха за прилива и за вероятността през следващите седмици времето да се развали. Учтиво бъбрене, все едно той просто се беше отбил да вземе книга назаем.

Накрая той се пресегна да свали резето на вратата и помежду им увисна мъчително мълчание. Бремето на стореното. Той отвори вратата и после отново я затвори. Извърна се с лице към нея.

— Благодаря ти — каза.

Тя кимна.

— Роуз иска… Нуждае се…

Тя отново кимна и той леко се усмихна. Отвори вратата и потъна в нощта.

* * *

С напредването на седмицата необичайното стана обичайно и помежду им се установи известна привичност. Натаниъл носеше последните си рисунки и двамата заедно обсъждаха сюжетите и илюстрациите. Носеше и молива си и нанасяше поправки, докато си говореха. След като той завършеше рисунките, разговорът им често се насочваше към други теми.

Разговаряха и докато лежаха в тясното легло на Елайза. Натаниъл й разказваше за семейството си, което тя бе смятала за мъртво, за трудната си младост, за доковете на баща си и за напуканите от прането ръце на майка си. Елайза също усети, че му разказва неща, които не е споделяла с никой друг, тайни от миналото й: за майка си, за баща си, когото не познаваше, за мечтата си да го последва и да замине да плава в открито море. Толкова силна и необяснима близост породи връзката им, че тя му разказа дори за Сами.

Така измина седмицата, а последната вечер Натаниъл дойде по-рано. И като че не му се искаше да правят каквото трябваше. Седнаха един срещу друг на масата като първата вечер, но не си продумаха. И после най-неочаквано Натаниъл се пресегна и повдигна кичур от дългата й коса и червеното стана златно на светлината на свещите. Съсредоточено се взираше в кичура между пръстите си. Тъмната му коса падна и засенчи бузата, а черните му очи изглеждаха още по-големи от неизречените мисли. Нещо топло неочаквано стегна гърдите на Елайза.

— Не искам това да свършва — най-сетне промълви той. — Знам, глупаво е, но чувствам…

Той замълча, когато Елайза изпъна пръста си и категорично натисна устните му. Накара го да замълчи. Нейното сърце блъскаше като обезумяло под роклята и тя се молеше той да не забележи. Не биваше да го оставя да довърши изречението си — колкото и силно да копнееше за това някаква издайническа частица от нея, — защото думите притежаваха сила, Елайза го знаеше по-добре от всеки друг. Бяха си позволили да почувстват твърде много, въпреки че в уговорката помежду им място за чувства нямаше.

Тя леко поклати глава и най-сетне той кимна. Известно време не я погледна, не каза нищо повече. Докато Натаниъл седеше и рисуваше мълчаливо, Елайза едва успя да овладее порива си да му каже, че е променила мнението си, че е прибързала с отговора.

След като той си тръгна онази нощ и тя се върна обратно в къщата, стените й се сториха необикновено притихнали и безжизнени. Намери на масата парче хартия, обърна го и съзря собственото си лице. Скица. И този път нямаше нищо против, че е станала пленница на хартията.

* * *

Елайза разбра, че са успели още преди да мине първият месец. Изпитваше необяснимото усещане, че не е сама, дори когато беше убедена, че няма никого наблизо. А когато не получи и месечното си кървене, вече беше сигурна. Мери, която бе изгубила бебето си, бе върната временно на работа в, „Блакхърст“ и бе инструктирана да действа като посредник между голямата къща и къщата на скалата. Когато Елайза й каза, че да, в тялото й расте още един живот, Мери въздъхна, поклати глава и отнесе новината на леля Аделайн.

Къщата беше оградена със зид, така че когато коремът на Елайза започне да расте, никой да не я вижда. Разчу се, че тя е заминала, и светът просто забрави за нея. Най-простичките лъжи са най-достоверни, а конкретно тази свърши чудесна работа. Желанието на Елайза да пътува беше всеизвестно. На хората не им беше трудно да повярват, че тя е заминала без предизвестие и ще се върне, когато си поиска. Всяка вечер Мери й носеше провизии, а лекарят на леля Аделайн, д-р Матюс, я преглеждаше през две седмици под укритието на нощта, за да се увери, че бременността протича нормално.

През деветте месеца на своето затворничество Елайза не се срещаше с почти никого, но въпреки това нито веднъж не се почувства самотна. Пееше на все по-големия си корем, шепнешком разказваше приказки, имаше необикновени и много живи сънища. Къщата сякаш се смали и я обгърна като старо топло палто.

А градината, място, където сърцето й винаги пееше от щастие, стана по-красива от всякога. Цветята ухаеха по-приятно, изглеждаха по-ярки и растяха по-бързо. Един ден, докато седеше под ябълковото дърво и усещаше край себе си как се движи топлият слънчев въздух, Елайза заспа дълбоко. И както си дремеше, сънува една приказка — толкова ясно, сякаш някой непознат беше коленичил до нея и я беше прошепнал на ухото й. Беше история за млада жена, надмогнала страховете си и пропътувала огромно разстояние, за да разкрие истината за свое остаряващо любимо същество.

Елайза се събуди сепнато, напълно сигурна, че сънят е важен и че трябва да се превърне в приказка. За разлика от повечето получени насън вдъхновения, историята се нуждаеше от малка обработка. Детето, бебето, което Елайза носеше, също беше важна част от разказа. Елайза не можеше да обясни как е разбрала това, но изпитваше необяснима увереност, че бебето е свързано с историята по някакъв начин и й е помогнало историята да бъде толкова жива и цялостна.

Елайза написа приказката още същия следобед, озаглави я „Очите на магьосницата“ и през следващите седмици мислите й нерядко се връщаха към тъжната старица, чиято истина е била открадната от нея. Елайза не беше виждала Натаниъл от нощта на последната им среща, но знаеше, че той продължава да работи над илюстрациите за книгата й, и копнееше да види за какво ще го вдъхнови новата й приказка. През нощта, когато Мери донесе провизии, Елайза попита за него възможно най-равнодушно и помоли Мери да му предаде да я посети скоро. Мери обаче само поклати глава.

— Госпожа Уокър няма да му позволи — снижи глас Мери, макар че двете бяха сами в къщата. — Чух я да плаче пред господарката за това и тя каза, че не е редно той да минава през лабиринта и да ви посещава. Не и след случилото се. — Мери погледна към издутия корем на Елайза. — Твърди, че положението може да се обърка.

— Но това е нелепо — възрази Елайза. — Направихме всичко това заради Роуз. И двамата с Натаниъл я обичаме, затова изпълнихме молбата й и й осигурихме онова, което иска повече от всичко.

Мери, която съвсем ясно беше изразила мнението си относно стореното и онова, което Елайза възнамеряваше да направи след раждането на детето, замълча.

Елайза въздъхна безсилно.

— Искам да поговоря с него за илюстрациите на приказките.

— Госпожа Уокър не е много доволна и от това — каза Мери. — Не й харесва, че той прави рисунки за книжката ви.

— Но защо е против?

— Завижда, затова, направо е позеленяла от завист. Не може да понесе мисълта той да отделя време и сили, мислейки за вашите приказки.

След това Елайза престана да мисли за Натаниъл, изпрати ръкописната версия на „Очите на магьосницата“ в „Блакхърст“ по Мери, която се съгласи — както сама изтъкна, против здравия си разум — да отнесе приказката.

Няколко дни по-късно по куриер пристигна подарък — статуя за градината на Елайза, момче с ангелско лице. Елайза се досети, дори без да прочете придружаващата статуята бележка, че й я праща Натаниъл, имайки предвид Сами. В писмото си той се извиняваше, че не я посещава, питаше как е със здравето, а после бързаше да премине към новата й приказка и я уверяваше, че вълшебствата са завладели мислите му, че има толкова много идеи за илюстрации, че не може да мисли за почти нищо друго.

Роуз идваше веднъж месечно, но постепенно Елайза започна да се отнася предпазливо към посещенията й. Те винаги започваха добре и Роуз се усмихваше широко, когато видеше Елайза, питаше я как е и веднага искаше да докосне корема й и да усети движението на бебето. Но в даден момент Роуз най-неочаквано се отдръпваше необяснимо, започваше да кърши ръце и да не иска да докосва повече корема на Елайза, отказваше дори да я погледне в очите. Пръстите й започваха да мачкат собствената й рокля, подплатена, уж че самата тя е бременна.

След шестия месец Роуз съвсем престана да идва. Елайза напразно я чакаше в уговорения ден и озадачена се питаше дали не е объркала датата. Но не, беше си я записала. Отначало се уплаши да не би Роуз да се е разболяла, понеже едва ли нещо друго можеше да й попречи да дойде. Но когато пристигна Мери с кошницата с продукти, Елайза тутакси я нападна с въпроси.

— Мери! — поде тя и изви гръб, за да накара бебето да се премести, за да не се притиска от едната й страна. — Зле ли е Роуз? Не се мъчи да ме предпазваш. Ако Роуз не е добре…

— Нищо подобно, госпожице Елайза. Само че госпожа Уокър намира посещенията си тук за твърде разстройващи.

— Разстройващи ли?

Мери не погледна Елайза в очите.

— Чувства провала си още по-силно от преди. Тя за нищо не става, а вие изглеждате свежа като праскова. Когато се прибира от тук, лежи болна дни наред. Не иска да вижда господин Уокър, сопва се на господарката, не се храни.

— В такъв случай очаквам с нетърпение раждането на това дете. След като родя, след като Роуз стане майка, тя ще забрави тези чувства.

И отново се озоваха в познати води: Мери клатеше глава, а Елайза защитаваше решението си.

— Не е редно, госпожице Елайза. Една майка не може да се откаже от детето си.

— Това дете не е мое, Мери. То е на Роуз.

— Друго ще мислите, когато настъпи моментът.

— Няма.

— Не знаете…

— Няма да се чувствам по-различно, понеже не мога. Дала съм дума. Ако променя намерението си, Роуз няма да го понесе.

Мери изви вежди.

Елайза се постара тонът й да прозвучи още по-категорично:

— Ще й дам детето и Роуз отново ще бъде щастлива. Ще бъдем щастливи заедно като преди. Не разбираш ли, Мери? Детето, което нося, ще върне Роуз при мен.

Мери погледна Елайза в очите и се усмихна тъжно.

— Може би имате право, госпожице Елайза — каза тя, макар да не звучеше никак убедено.

* * *

Сетне, след като минаха месеци, през които времето сякаш бе спряло, дойде краят. Една седмица по-рано от очакваното. Болка, ослепителна болка, а тялото й досущ като машина, която със скрибуцане се разбужда за живот, за да изпълни онова, заради което е създадена. Мери разпозна признаците на предстоящото раждане и се постара да бъде там, за да помогне. Майка й израждаше бебета през целия си живот и Мери знаеше какво се прави.

Раждането премина гладко и се роди най-красивото същество, което Елайза беше виждала някога — момиченце с нежни ушета, красиво прилепнали към главичката, и с бледи пръстчета, които току се стряскаха от въздуха, който преминаваше помежду им.

Макар че от Мери се очакваше незабавно да съобщи в „Блакхърст“, когато раждането започне, тя не обели дума през следващите няколко дни. Разговаряше само с Елайза, подтикваше я да премисли участието си в отвратителното съглашение. Защото не беше редно, шептеше й Мери отново и отново, една майка да изостави собственото си дете.

Три дни и три нощи Елайза остана самичка с бебето. Колко необикновено усещане бе да опознае човечето, живяло и расло в тялото й! Да гали ръчичките и крачетата, които бе докосвала отвън, когато я ритаха отвътре. Да наблюдава малките устнички, стиснати, сякаш ей сега ще продумат. И изражението на безмерна мъдрост, сякаш през тези първи дни живот миниатюрното човече е съхранило знанието за един току-що изминал живот.

А после, на третата нощ Мери дойде в къщата на скалата, застана на прага и съобщи ужасната новина. С наближаването на деня на раждането леля Аделайн ставала все по-напрегната и се притеснявала дали всичко ще се развие по план, затова уговорила посещение на д-р Матюс за следващата нощ. Мери снижи глас и стисна ръцете на Елайза: ако частичка от нея копнеела да задържи бебето, трябвало да го направи сега, настойчиво заяви Мери. Трябвало да вземе детето и да избяга.

 

 

Но макар предложението за бягство да се върза на здрав възел в сърцето на Елайза, да я подръпна силно и да я призова към действие, тя побърза да го развърже. Пренебрегна острата болка в гърдите и увери Мери, както бе сторила и преди това, че прекрасно познава желанията си. Погледна детето си за последен път, взря се до болка в съвършеното личице, помъчи се да проумее, че тя го е създала, че тя е създала това прекрасно същество, докато туптенето в главата, в сърцето и в душата й стана нетърпимо. А после, сякаш наблюдавайки се отдалеч, тя направи каквото беше обещала: подаде малкото момиченце и позволи да го отведат. Затвори вратата след Мери и се върна самичка в притихналата и пуста къща. А когато зората се разля над градината и стените на къщата отново се отдръпнаха, Елайза осъзна, че никога досега не е изпитвала истински черната болка на самотата.

* * *

Макар да презираше Мансел, човека на Лайнъс, макар да проклинаше името му, когато той доведе Елайза в живота им, Аделайн не можеше да оспори факта, че този тип умееше да намира хора. Беше го изпратила в Лондон преди три дни и днес следобед, докато се преструваше, че бродира в сутрешния салон, я извикаха на телефона.

От отсрещната страна Мансел, за щастие, беше дискретен. Никога не се знае дали някой не слуша от деривата.

— Лейди Монтраше, обаждам се да ви съобщя, че някои от нещата, които поискахте, са намерени.

Дъхът на Аделайн секна. Толкова бързо? Очакването, надеждата и изопнатите й нерви накараха връхчетата на пръстите й да изтръпнат. Преглътна мъчително.

— Може ли да попитам по-голямата ли намерихте, или по-малката?

— По-голямата.

Клепачите на Аделайн се затвориха. Тя заличи от гласа си облекчението и радостта.

— Кога ще направите доставката?

— Тръгваме от Лондон незабавно. Ще пристигна в „Блакхърст“ довечера.

И така, Аделайн чакаше. Крачеше по бесарабския килим, заглаждаше полите си, караше се на слугите и през цялото време кроеше как да се отърве от Елайза.

* * *

Елайза се съгласи никога да не припарва до къщата и точно това направи. Но наблюдаваше. И установи, че дори когато вече беше спестила достатъчно пари, за да си купи билет за някой кораб и да отплава за далечни земи, нещо я спираше. Сякаш с раждането на бебето котвата, която Елайза диреше през целия си живот, се заби в земята на „Блакхърст“.

Детето я привличаше по някакъв магически начин, затова тя остана. Но спази обещанието си към Роуз и странеше от къщата. Намираше други места, където да се крие и да наблюдава. Точно както правеше като малко момиче и лягаше на полицата в тясната стаичка на горния етаж у госпожа Суиндъл. Наблюдаваше светът да се движи покрай нея, а самата тя стоеше неподвижно и не участваше в това.

Защото след загубата на детето Елайза установи, че е пропаднала през центъра на предишния си живот, на някогашната си същност. Беше се отказала от рожденото си право и така бе изменила на житейското си предназначение. Рядко пишеше, създаде само една приказка, която смяташе достойна да включи в сборник. За млада жена, която живее сам-сама в тъмна гора, взема неправилно решение, макар и по основателна причина, но така се самоунищожава.

Безличните месеци се проточиха в дълги години и после, една сутрин през 1913 година, издателят й изпрати книжката с приказките. Елайза веднага я внесе вътре, разкъса хартията на опаковката и отдолу се показа подвързаното с кожа съкровище. Тя седна на люлеещия се стол, отвори на титулната страница на книгата и я вдигна близо до лицето си. Миришеше на прясно мастило и на лепило, съвсем като истинска книга. Тук бяха отпечатани нейните приказки, творенията на фантазията й. Разгърна дебелите недокоснати още страници приказка след приказка, докато стигна до „Очите на магьосницата“. Прочете цялата приказка и докато го правеше, си спомни необикновено живия си сън в градината, всеобемащото усещане, че детето в утробата й е важно за разказа.

И внезапно Елайза осъзна, че детето, нейното дете, трябва да има тази приказка, че то и приказката са някак свързани. Уви книжката в кафява хартия, издебна сгодна възможност и направи тъкмо онова, което беше обещала да не прави: мина през портата в края на лабиринта и закрачи към къщата.

* * *

Прашинки, стотици прашинки танцуваха на сребристата слънчева светлина, бликнала между двете бурета. Момиченцето се усмихна и Писателката, скалата, лабиринтът и мама излетяха от мислите й. Протегна пръстче и се помъчи да улови някоя прашинка с него. Посрещна със смях начина, по който прашинките се приближаваха съвсем близко, преди отново да се разлетят.

Шумовете зад скривалището й се промениха. Момиченцето долови оживлението от раздвижване, гласове, в които звънтеше вълнение. Наведе се към булото от светлина и притисна личице към хладното дърво на буретата. С едно око надникна към палубата.

Крака, обувки и подгъви на фусти. Пъстри хартиени лентички, които пърхаха насам-натам. Лукави чайки, търсещи трохи по палубата.

Мощен тласък и големият кораб изстена тихо и издълбоко откъм търбуха си. Трептенията минаха през палубите и стигнаха до връхчетата на пръстите на момиченцето. Миг на очакване и тя притаи дъх, долепила длани до земята, после корабът се люшна и се оттласна от пристана. Сирената изрева и избухнаха възгласи: „На добър път!“. Потеглиха.

* * *

Пристигнаха в Лондон посред нощ. Тъмнината се бе провесила гъста и тежка в гънките на улиците, докато се придвижваха от гарата към реката. Момиченцето беше изморено — наложи се Елайза да я събуди, когато пристигнаха на местоназначението си, — но не се оплакваше. Стискаше ръката на Елайза и я следваше по петите.

Вечерта двете вечеряха супа и хляб в стаята си. И двете бяха изтощени от пътуването и почти не си говориха, само се измерваха с поглед предпазливо над лъжиците си. Момиченцето попита веднъж за майка си и баща си, но Елайза отвърна само, че те ще ги чакат в края на пътуването. Беше лъжа, но необходима, реши Елайза: нуждаеше се от време, за да реши как ще е най-уместно да съобщи на малката новината за смъртта на Роуз и Натаниъл.

След вечеря Айвъри почти веднага заспа на единственото легло в стаята, а Елайза седна на канапето до прозореца. Гледаше ту тъмната оживена от минувачи улица, ту спящото дете, съзерцаваше личицето му още по-отблизо и накрая коленичи до леглото толкова близо, че усети дъха на момиченцето в косата си, можеше дори да преброи луничките по спящото личице. Наистина съвършено лице, с великолепна кожа с цвят на слонова кост и с розови устни. Елайза си даде сметка, че това е същото лице, същото мъдро изражение, което бе съзерцавала през първите дни от живота на детето. Същото лице, което подир това толкова често бе виждала в сънищата си.

И тогава я обзе копнеж, нужда — любов, май това беше, — толкова неистова, че всяка частица от съществото й се изпълни с категорична увереност. Сякаш собственото й тяло разпозна детето, на което бе дала живот, като реалност, както Елайза разпознаваше собствената си ръка, собственото си лице в огледалото, собствения си глас в тъмното. Тя внимателно легна на леглото и обгърна с тялото си телцето на спящото дете. Беше си у дома.

Едва когато свещта изгоря и по стените се проточиха тъмни сенки, тя най-сетне затвори очи. И се понесе в периферията на съня, усещайки тихото ритмично дишане до себе си, Елайза се пренесе в друго време, в друга стая само на няколко километра от тази, където самата тя спеше като дете, сгушена до топлото тяло на брат си Сами.

Елайза най-сетне си бе у дома.

* * *

В деня, в който трябваше да отплава корабът, Елайза и момиченцето излязоха рано, за да напазаруват. Елайза купи малко дрешки, четка за коса и куфар, в който да ги сложи. Куфарът беше подходящо голям за дете и Айвъри много му се зарадва. Стискаше го здраво, докато Елайза я водеше по претъпкания с хора пристан.

Навсякъде цареше оживление и шумотевица: свирещи локомотиви, бълващи пара, кранове, които качваха на борда бебешки колички, велосипеди и грамофони. Айвъри се засмя, когато минаха покрай върволица блеещи кози и овце, които пастири водеха към кораба. Беше облечена в по-хубавата от двете роклички, които Елайза й купи, и изглеждаше точно като богато момиченце, дошло да изпрати леля си на дългото й пътуване по море. Когато стигнаха до мостика, Елайза подаде на служителя билета.

— Добре дошли на борда, госпожо — поздрави я той и кимна така, че униформеното му кепе подскочи.

Елайза също кимна в отговор.

— Радвам се, че ще пътувам на прекрасния ви кораб — каза тя. — Племенницата ми е на седмото небе от радост за леля си. Вижте, дори си е взела куфарче наужким.

— Харесват ли ти големите кораби, малка госпожице? — сведе поглед към Айвъри служителят, а тя кимна и се усмихна мило, но не отговори. Точно както я беше инструктирала Елайза.

— Господине, брат ми и снаха ми чакат малко по-надолу на пристана — махна тя към растящата тълпа долу. — Имате ли нещо против да кача племенницата си на борда за малко и да й покажа каютата си?

Служителят изгледа Айвъри, после погледна към редицата чакащи пътници, която вече се бе извила на пристана.

— Няма да се бавим — каза Елайза. — Ще означава много за детето.

— Ами може, струва ми се. Но на всяка цена я доведете обратно — намигна той на Айвъри. — Имам чувството, че много ще липсва на родителите си, ако замине без тях.

Елайза хвана Айвъри за ръчичката и тръгна нагоре по мостчето.

Имаше хора навсякъде, делови гласове, плискане на вода, сирени за мъгла. На палубата корабният оркестър свиреше весела мелодия, а камериерките се суетяха във всички посоки, пощаджийчета разнасяха телеграми, а наперени пикола носеха шоколади и подаръци за заминаващите пътници.

Елайза обаче не последва стюарда към вътрешността на кораба, а поведе Айвъри по палубата и спря едва когато стигнаха до няколко дървени бурета. Пъхна момиченцето зад тях и коленичи, а полата й се провеси върху дъските на палубата. Момиченцето беше разсеяно, никога не беше виждало такова оживление и не спираше да върти глава.

— Трябва да почакаш тук — каза Елайза. — Опасно е да мърдаш. Скоро ще се върна. — Поколеба се и погледна към небето. Горе се стрелкаха чайки с бдителни черни очи. — Чакай ме, чу ли?

Момиченцето кимна.

— Можеш ли да се криеш?

— Разбира се.

— Ще поиграем на една игра. — Докато изричаше думите, в мислите й изникна Сами и кожата й изстина.

— Обичам да играя.

Елайза преглътна и прогони образа. Това момиченце не беше Сами. И нямаше да играят на „Изкормвача“. Всичко щеше да бъде наред.

— Ще дойда да те взема.

— Къде отиваш?

— Трябва да се срещна с един човек. И да взема нещо, преди да отплава корабът.

— Какво?

— Моето минало — отвърна Елайза. — Моето бъдеще. — Усмихна се мимолетно и додаде: — Моето семейство.

* * *

Докато каретата летеше към „Блакхърст“, Елайза започна да идва на себе си. Постепенно се опомни: усети клатушкането, калното тупкане на копитата, мириса на мухъл.

Отвори очи и примигна. Черните сенки се разтвориха в кръпки прашна светлина. Когато погледът й се избистри, тя замря.

Срещу нея седеше някой, някакъв мъж. Главата му беше наклонена и облегната на кожената седалка, а равномерното му дишане бе съпроводено с леко похъркване. Беше нисък и набит, а на носа му беше кацнало пенсне.

Елайза притаи дъх — отново стана дванайсетгодишна и един човек я водеше към неизвестното бъдеще. Заключена в карета със злия човек, за когото говореше мама. Мансел.

И все пак… нещо не беше наред. Елайза забравяше нещо, някакъв тъмен облак витаеше в покрайнините на съзнанието й. Нещо важно, нещо, което трябваше да направи.

Ахна. Къде е Сами? Трябваше да е с нея, длъжна беше да го защитава…

Отвън се чуваше чаткането на конски копита. И този звук я плашеше и тревожеше, макар тя да не знаеше защо. Тъмният облак се раздвижи. Приближаваше се.

Елайза сведе поглед към полата си, ръцете й останаха сключени в скута. Ръцете й… но и не точно нейните.

Ярка светлина разкъса облака — тя изобщо не беше дванайсетгодишна, беше зряла жена.

Но какво се бе случило? Къде се намираше? И защо беше с Мансел?

Къща на скалата, градина, морето…

Започна да диша по-рязко и по-шумно.

Жена, мъж, бебе…

Паника плисна по кожата й.

И още светлина… облакът избледняваше, разпадаше се…

Думи, откъслечни значения: Мерибъро… кораб… дете, но не Сами, а момиченце…

Гърлото на Елайза пламна. В нея се отвори дупка, която тутакси се изпълни с черен страх.

Момиченцето беше нейно.

Осъзна го с яснота, която прогори съзнанието й: момиченцето беше самичко на един заминаващ кораб.

Паника обзе всяка нейна пора. Сърцето й туптеше неистово в слепоочията. Трябваше да се измъкне, трябваше да се върне.

Елайза погледна настрани към вратата.

Каретата се движеше бързо, но тя не даваше пет пари. Корабът щеше да отплава днес, а момиченцето беше на борда. Детето, нейното дете, сам-самичко.

С раздирани от болка гърди и пулсираща от болка глава Елайза протегна ръка.

Мансел се размърда. Воднистите му очи се отвориха, светкавично приковаха ръката на Елайза, стиснала дръжката.

Жестока усмивка плъзна по устните му.

Тя стисна лостчето, той се стрелна да я спре, но тя се оказа по-бърза. В крайна сметка нейната нужда беше по-силна.

* * *

Докато падаше, вратата на клетката се отвори и тя полетя — летеше, летеше, летеше — към студената тъмна земя. Времето се нагъна: всички мигове се сляха в едно, миналото стана настояще и бъдеще. Елайза не затвори очи, а гледаше как земята приближава, усети мириса на пръст, на трева, на надежда…

… И летеше ли, летеше вече с разперени криле над земята и по-нависоко, носеше се на вятъра с охладено лице и бистро съзнание. Елайза знаеше къде отива. Летеше към дъщеря си, към Айвъри. Към съществото, което диреше цял живот, към другата си половина. Най-сетне беше цяла и си отиваше у дома.