Кейт Мортън
Забравената градина (46)

45

Клиф Котидж, 1913 г.

Елайза знаеше, че след като замине, крайбрежието и морето ще й липсват. Щеше да опознае други брегове, ала различни. С други птици и растения, с вълни, които нашепват своите истории на чужд език. Но беше време. Достатъчно дълго чака, и то без никаква причина. Било каквото било, както и да се чувстваше сега — угризенията изпълзяваха от тъмното и не й позволяваха да заспи, а я оставяха да се мята, да се върти и да проклина своето участие в измамата, — не й оставаше друго, освен да продължи напред.

Елайза слезе по последните няколко тесни каменни стъпала към пристана. Един рибар все още товареше принадлежностите си в лодката — плетени кошове и макари с корда. Когато Елайза се приближи, видя ясно мускулестите му ръце и почернялото от слънцето лице и го позна: беше Уилям, братът на Мери. Най-младият от поколения корнуолски рибари, той се беше прочул като един от най-дръзките и твърдоглави сред събратята си и разказите за геройствата му се разнасяха навсякъде като морска зостера покрай брега.

Някога двамата с Елайза ги бе свързвало приятелство, младежът я пленяваше с разкази за буйния си живот в морето, но от няколко години помежду им цареше хладина. Откакто Уилям бе станал свидетел на нещо, което не трябваше да вижда, а после беше поставил въпроса открито пред Елайза и бе настоял тя да му обясни необяснимото. Двамата отдавна не бяха разговаряли и дружбата с него липсваше на Елайза. Тя знаеше, че скоро ще замине от Триджина, и това я изпълваше с решимост да загърби миналото, затова въздъхна тежко и се приближи.

— Тази сутрин закъсняваш, Уил.

Той вдигна поглед и оправи кепето си. По обрулените му от вятъра бузи плъзна червенина и отговорът му прозвуча сковано:

— А ти си подранила.

— Искам да се захвана за работа по-рано. — Елайза вече беше стигнала до лодката. Вълните леко се плискаха отстрани и във въздуха миришеше на сол. — Някаква вест от Мери?

— Последно миналата седмица. Щастлива е в Полперо, станала е истинска съпруга на месар. Приготвя наденички и разни такива.

Елайза се усмихна. Искрено се зарадва, че Мери е добре. След всичко преживяно момичето заслужаваше щастие.

— Добра новина, Уил. Трябва да й пиша днес следобед.

Уилям се понамръщи и сведе поглед към ботушите си, докато подритваше каменната стена на пристана.

— Какво има? — попита Елайза. — Нещо нередно ли казах?

Уилям прогони чифт лакоми чайки, които кръжаха над стръвта му.

— Уил?

Той изгледа косо Елайза.

— Нищо нередно, госпожице Елайза, само… Радвам се, че сте добре, но съм малко изненадан…

— Защо?

— Новината много ни натъжи. — Той вирна брадичка и почеса бакенбардите, очертали острата му челюст. — За господин и за госпожа Уокър… за това, че ни напуснаха.

— Да, заминават за Ню Йорк следващия месец.

Елайза го научи от Натаниъл. Той дойде отново да я види в къщата на скалата, повел Айвъри подире си. Следобедът беше дъждовен, затова детето влезе вътре да почака. Качи се горе в стаята на Елайза и толкоз по-добре. Когато Натаниъл съобщи на Елайза какви са плановете им — двамата с Роуз да започнат на чисто отвъд океана, — тя се разгневи. Почувства се изоставена, използвана. Дори повече от преди. При мисълта за заминаването на Роуз и Натаниъл за Ню Йорк къщата изведнъж й се стори най-сиротното място на света, а животът й — най-самотното и печално съществуване.

Малко след това Натаниъл си тръгна, а Елайза си спомни съвета на майка си, че трябва винаги сама да си помага, затова реши, че е време да започне да осъществява собствените си планове. Запази си билет за кораб, който щеше да я отведе на нейното собствено приключение, далеч от „Блакхърст“ и от живота, който водеше в къщата на скалата. Освен това писа на госпожа Суиндъл, че следващия месец ще бъде в Лондон и би желала да я посети. Не спомена за брошката на майка си — ако е рекъл Бог, сигурно още си беше в керамичния буркан в неизползвания комин, — но възнамеряваше да си я вземе.

А с наследството на мама Елайза щеше да започне своя нов живот.

Уилям се прокашля.

— Какво има, Уил? Изглеждаш така, все едно си видял привидение.

— Нищо подобно, госпожице Елайза — отвърна Уилям, — просто… — Сините му очи се взряха в нейните. Слънцето цялото беше натежало над хоризонта и той зажумя. — Възможно ли е да не знаете?

— Какво да не знам? — леко вдигна рамене тя.

— За господин и госпожа Уокър… за влака в Шотландия…

Елайза кимна.

— В момента са в Шотландия. Трябва да се върнат утре.

Устните на Уилям се прилепиха в мрачна линия.

— Да, наистина ще бъдат тук утре, госпожице Елайза, но не както си го представяте. — Той въздъхна и поклати глава. — Новината се знае в цялото село, пише я във вестника. Как така никой не ви е казал! Щях лично да дойда, ако знаех… — Той я хвана за ръцете — неочакван жест, от който сърцето й лудо затупка, както става при всяка внезапна проява на близост. — Станала е катастрофа, госпожице Елайза, сблъскали са се два влака. Някои от пътниците — господин и госпожа Уокър… — Той въздъхна и я погледна в очите. — Боя се, че и двамата са загинали, госпожице Елайза. В планината, до някакво място на име Ейсгил.

Той продължи да говори, но Елайза не го слушаше. В главата й бучеше червена светлина, която заливаше всичко и беше парализирала всички усещания, всички звуци, всички мисли. Тя затвори очи и полетя слепешката в бездънна пропаст.

* * *

Аделайн едва дишаше. Дробовете й бяха изпълнени с мъка, гъста и черна като катран. Новината пристигна по телефона във вторник късно вечерта. Лайнъс се беше заключил в тъмната си стаичка, затова изпратиха Дейзи да повика лейди Монтраше на телефона в сутрешния салон. От другата страна полицай с накъсан от километрите между Корнуол и Шотландия глас й съобщи съкрушителната вест.

Аделайн припадна или поне предполагаше, че е станало така, защото първото, което си спомняше след това, бе как се събужда в леглото и усеща огромна тежест върху гърдите си. След част от секундата си спомни и ужасът отново я връхлетя.

Добре че трябваше да организира погребение, иначе Аделайн може би нямаше да успее да стъпи на крака. Защото, независимо от факта, че сърцето й бе изпразнено и от него бе останала само суха и безполезна черупка, дългът повеляваше да свърши някои неща. Тя не можеше да пренебрегне задълженията си на скърбяща майка. Дължеше го на Роуз, на най-скъпото си същество.

— Дейзи — прозвуча хрипливо гласът й, — донеси ми хартия. Трябва да изготвя списък.

Докато Дейзи излизаше забързано от стаята, Аделайн се зае мислено да изготвя списъка. Разбира се, щеше да покани семейство Чърчил, лорд и лейди Хъксли. Семейство Астън, Пойзър… Близките на Натаниъл щеше да уведоми по-късно. Бог й беше свидетел, че нямаше сили да включи и тях в погребението на Роуз.

Детето също нямаше да бъде допуснато — такова тъжно събитие не беше за нейния нрав. Тя също щеше да бъде във влака с родителите си, ако наченките на простуда не я бяха оставили у дома на легло. И сега какво щеше да прави Аделайн с момичето? Последното, от което се нуждаеше, беше нещо непрекъснато да й напомня за Роуз.

Погледна през прозореца към залива. Към редицата дървета, към морето отвъд. Стелеше се безкрайно, безкрайно…

Принуди очите си да се отместят вляво. Къщата беше скрита от поглед, ала тя знаеше, че е там, и това й стигаше. Чувстваше страховитото й привличане, което смразяваше кръвта й.

Едно беше сигурно. Нямаше да съобщят на Елайза преди погребението. Аделайн не би понесла да гледа това момиче живо, след като Роуз си беше отишла.

* * *

Три дни по-късно, докато Аделайн, Лайнъс и прислугата се бяха събрали на гробището в далечния край на имението, Елайза обиколи къщата на скалата за последен път. Вече беше изпратила един сандък на пристанището, така че не й беше останало почти нищо за носене. Само малка пътна чанта с бележника й и някои лични вещи. Влакът заминаваше от Триджина по обяд и Дейвис, който трябваше да вземе пратка нови цветя от лондонския влак, й предложи да я закара до гарата. Дейвис беше единственият, на когото бе казала, че заминава.

Елайза погледна малкия си джобен часовник. Имаше време за едно последно посещение в Тайната градина. Беше си я оставила за накрая и нарочно беше ограничила времето, което можеше да прекара там, понеже се опасяваше, че даде ли си повече, няма да може да се откъсне. Корените на нозете й бяха проникнали толкова надълбоко в почвата на градината, че й бе невъзможно да си представи животът й да продължи, след като ги изтръгне.

Но така щеше да стане. Така трябваше.

Елайза заобиколи по пътеката и се запъти към входната врата. На мястото на южната порта сега беше зейнала рана — дълбок изкоп и камара късове от пясъчник, които предстоеше да влязат в употреба.

Беше се случило през седмицата. Елайза плевеше, когато я изненада появата на двама плещести работници, които се приближаваха към нея откъм къщата на скалата. Първата й мисъл беше, че са се изгубили, но после осъзна колко нелепо е това предположение. Никой не попада случайно в къщата на скалата.

— Лейди Монтраше ни изпраща — осведоми я по-високият.

Елайза се изправи и отри длани в полата си. Не каза нищо, просто го изчака да продължи.

— Портата искала махане.

— Така ли, на мен не ми е казвала да иска подобно нещо — отговори Елайза.

По-нисичкият мъж се изхили, а по-високият се смути.

— И защо ще махате портата? Ще слагате друга ли? — попита Елайза.

— Ще зазидаме дупката — отговори по-високият мъж. — Лейди Монтраше каза, че вече не е нужен достъп от къщата на скалата. Трябва да изкопаем дупка и да положим нови основи.

Разбира се, Елайза би трябвало да очаква, че ще има последици от минаването й през лабиринта преди две седмици. След като преди четири години всичко беше решено и сторено, бяха определени ясни правила. Мери получи средства да започне на чисто в Полперо, а на Елайза беше забранено да отива отвъд Тайната градина и да минава през лабиринта. Накрая обаче тя просто не устоя.

Добре че вече нямаше да живее в къщата на скалата. Ако нямаше достъп до градината си, не би понесла да живее в „Блакхърст“. Не и сега, когато Роуз вече я нямаше.

Елайза прекрачи през развалините от някогашната порта, заобиколи изкопаната дупка и влезе в Тайната градина. Носеше се силно ухание на жасмин, ябълката също беше цъфнала. Лианите бяха прораснали между зидовете и се бяха преплели като листат балдахин.

Знаеше, че Дейвис ще надниква тук, когато може, но нямаше да е същото. Той си имаше предостатъчно задължения, а Елайза беше посветила на градината голяма част от времето и обичта си.

— Какво ще стане с теб? — промълви тя.

Вдигна поглед към ябълката и в гърдите й се загнезди остра болка, сякаш бяха отстранили част от сърцето й. Помнеше деня, когато засади дръвчето заедно с Роуз. Толкова много надежда имаха тогава, толкова силна вяра, че всичко ще се подреди. Елайза не можеше дори да повярва, че Роуз вече я няма на този свят.

В този миг нещо привлече погледа й. Под листака на ябълката се подаваше парче плат. Коленичи и повдигна зеленината.

Момиченцето, дъщеричката на Роуз, беше заспало на меката трева.

Детето се размърда, сякаш тласкано от предчувствие. Примигна, после се ококори и впери поглед в Елайза.

Не се стресна, не се уплаши, не постъпи, както би постъпило дете, спипано изненадващо от почти непознат възрастен. Просто се усмихна спокойно. И се прозя. Изпълзя изпод клона.

— Здравей — поздрави момичето и застана пред Елайза.

Тя впери поглед в детето, изненадана и доволна от пълното му незачитане на строгите ограничения на добрите обноски.

— Какво търсиш тук?

— Чета.

Елайза изви вежди — та хлапето беше само на четири!

— Можеш ли да четеш?

Кратко колебание, после кимване.

— Покажи ми.

Момиченцето клекна на четири крака и пропълзя обратно под клона на ябълката. Измъкна от там своята книжка с приказките на Елайза. Онази, която самата Елайза й беше занесла от другата страна на лабиринта. Малката разгърна книжката и зарецитира безукорно „Очите на магьосницата“, като най-сериозно плъзгаше пръстче по текста.

Елайза прикри усмивката си, понеже забеляза, че гласът на детето и пръстчето му не са еднакво бързи. Спомни си как самата тя като дете наизустяваше любимите си приказки.

— А защо си тук? — попита Елайза.

Момиченцето престана да чете.

— Всички други заминаха. Видях ги от прозореца — лъскави черни карета, които запълзяха по алеята като трудолюбиви мравчици. Не исках да оставам сама в къщата, затова дойдох тук. Тук ми харесва най-много. В твоята градина. — Тя сведе поглед към земята, понеже знаеше, че е преминала границата.

— Знаеш ли коя съм? — попита Елайза.

Момиченцето кимна.

— Ти си Писателката.

Елайза се усмихна лекичко. Момиченцето наклони глава на една страна и дългата й коса се разпиля през едното й рамо.

— Защо си тъжна?

— Защото се сбогувам.

— С какво?

— С градината си. С предишния си живот. — Погледът на момиченцето беше омагьосващо настойчив. — Заминавам на приключение. Ти обичаш ли приключенията?

Момиченцето кимна.

— И аз скоро ще замина на приключение с мама и с татко. Ще отплаваме за Ню Йорк с грамаден кораб, по-голям от кораба на капитан Ахаб.

— За Ню Йорк ли? — заекна Елайза. Възможно ли бе момиченцето да не знае, че родителите му са мъртви?

— Ще отидем отвъд океана, а баба и дядо няма да идват с нас. Нито ужасната счупена кукла.

Що за миг беше това? Дали беше мигът, от който няма връщане назад? Мигът, в който Елайза се взираше в очите на едно момиченце, което не знаеше, че родителите му са мъртви и на което предстоеше да живее под опекунството на леля Аделайн и на вуйчо Лайнъс?

По-късно, когато Елайза си припомняше този миг, й се струваше, че не тя е взела решението, а че то вече е било взето вместо нея. Вследствие на необясним алхимичен процес Елайза мигновено и с абсолютна сигурност беше разбрала, че момиченцето не може да остане само в „Блакхърст“.

Изпъна ръка, взря се в дланта си, протегната към детето, сякаш прекрасно знаеше какво прави. Стисна устни и намери гласа си:

— Чух за твоето приключение. Всъщност ме изпратиха да те взема. — Думите вече потекоха гладко. Сякаш бяха част от отдавнашен план, сякаш бяха истина. — Част от пътя ще изминеш с мен.

Момиченцето примигна.

— Всичко е наред — увери го Елайза. — Хайде, хвани ме за ръката. Ще минем по един специален път, таен път, за който никой не знае.

— Мама ще бъде ли на онова място, когато пристигнем?

— Да — отговори Елайза, без да трепне. — Майка ти ще бъде там.

Момиченцето се замисли и кимна одобрително. Остра брадичка с трапчинка в средата.

— Трябва да си взема книжката.

* * *

Аделайн усети как съзнанието й се разгръща. Вдигнаха тревога някъде в ранния следобед. Дейзи, това глупаво момиче, похлопа на вратата на будоара на Аделайн и започна да увърта, пристъпвайки от крак на крак и чудейки се дали господарката не е виждала Айвъри.

Внучката й обичаше да скита, затова първата реакция на Аделайн беше раздразнението. Точно сега ли намери! Днес, когато погребват клетата Роуз, когато я предават на земята, трябва да тръгнат да издирват хлапето. Аделайн едва се сдържа да не се разкрещи.

Повикаха слугите, изпратиха ги да претърсят обичайните места из къщата, но нищо. След близо едночасово безполезно издирване Аделайн се оказа принудена да допусне, че Айвъри се е отдалечила значително от къщата. И Аделайн, и Роуз бяха предупредили момиченцето колко е опасно да ходи до залива и на други места в имението, но Айвъри, за разлика от Роуз, не се подчиняваше лесно. Беше своенравна — печална черта, която Роуз само бе задълбочила, като избягваше да я наказва. Аделайн обаче не беше толкова отстъпчива и когато намереха детето, щеше да се постарае малката да проумее колко неправилно е постъпила и да не дръзва отново да прибягва към подобна дързост.

— Извинете, госпожо.

Аделайн се завъртя и полите на роклята й прошумолиха. Дейзи, която най-сетне се бе върнала от залива.

— Е? Къде е тя? — попита Аделайн.

— Не я намерих, госпожо.

— Навсякъде ли провери? На черната скала, по възвишенията?

— О, не, госпожо. Не съм ходила до черната скала.

— И защо?

— Тя е огромна и хлъзгава, и… — Лицето на глупавото момиче стана червено като зряла праскова. — Говори се, че там има призраци.

Ръката сърбеше Аделайн здравата да напляска момичето. Само ако беше направила каквото й наредиха и се беше погрижила детето да остане в леглото! Но тя явно се беше смушила някъде да си бъбри с кухненския прислужник… Обаче нищо нямаше да постигне, ако накажеше Дейзи. Още не. Не това беше най-важното в момента.

Аделайн се обърна, избута полите на роклята си отзад и се приближи към прозореца. Погледна притъмнялата вече морава. Беше й толкова непосилно! Обикновено Аделайн съумяваше да поддържа нужното социално поведение, но днес тревогата й на загрижена баба й пречеше. Не може ли някой просто да намери момичето — живо или мъртво, наранено или здраво — и да го доведе у дома? Така Аделайн щеше просто да остави случката зад гърба си и да продължи необезпокоявана да скърби за Роуз.

Явно обаче решението нямаше да бъде просто. След около час щеше да мръкне, а от детето нямаше и следа. Търсенето не можеше да спре, преди да проверят всяка възможност. Слугите наблюдаваха Аделайн и несъмнено съобщаваха и обсъждаха реакциите й в стаята на прислугата, затова тя трябваше да продължи издирването. Дейзи беше почти безполезна, за останалите важеше същото. Трябваше да намери Дейвис. Къде беше този негодник, когато Аделайн се нуждаеше от него?

— Днес е свободният му ден, госпожо.

Разбира се. Слугите уж винаги са ти подръка, а всъщност все ги няма.

— Сигурно си е у дома или е в селото, милейди. Май го чух да казва, че трябва да вземе някаква доставка от влака.

Един-единствен човек познаваше имението толкова добре, колкото Дейвис.

— Тогава доведи госпожица Елайза — нареди Аделайн и името загорча в устата й. — Незабавно.

* * *

Елайза погледна към спящото дете. Дългите мигли почти опираха в гладките бузи, пълни и сочни розови устни, свити юмручета в скута й. Колко са доверчиви децата — да спи в такъв момент. Доверието, уязвимостта изпълваха Елайза с желание да се разплаче.

Какво си въобразяваше? Какво търсеше тук, във влака, на път за Лондон с детето на Роуз?

Нищо, изобщо не се бе замислила и точно затова го бе направила. Понеже замислеше ли се, щеше да топне напоената с боя четка на разума в бистрата вода на увереността. Съзнаваше, че не бива да оставя детето само в „Блакхърст“ в ръцете на вуйчо Лайнъс и леля Аделайн, затова действа незабавно. Не бе успяла да предпази Сами, но този път не биваше да се проваля.

Сега въпросът беше какво да прави с Айвъри, понеже Елайза просто не можеше да я задържи при себе си. Детето заслужаваше нещо повече. Трябваше да има баща и майка, братя и сестри, щастлив дом, изпълнен с обич, за да има спомени, които да я съпровождат през целия й живот.

Въпреки това Елайза просто не виждаше какъв избор има. Детето трябваше да стои далеч от Корнуол, иначе имаше огромна опасност да я открият и да я върнат обратно в „Блакхърст“.

Не, докато не измислеше по-добро решение, момиченцето щеше да остане с нея. Поне засега. Оставаха пет дни до заминаването на кораба за Австралия, за Мерибъро, където живееше братът на Мери и леля й Елинор. Мери й беше дала адреса и Елайза смяташе след пристигането си там да се свърже със семейство Мартин. Разбира се, щеше да изпрати вест на Мери, щеше да й съобщи какво е направила.

Елайза вече имаше билет, запазен под фалшиво име. Проява на суеверие, обаче когато дойде време да си запази билета, неочаквано я обзе силното усещане, че поставянето на точката, новото начало изискват и ново име. Не искаше да оставя следа от себе си в туристическата агенция, пътека, свързваща този и онзи свят. Затова използва псевдоним. И то за късмет, както се оказа.

Понеже щяха да я търсят. Елайза знаеше твърде много за произхода на детето на Роуз, че леля Аделайн да я остави да се измъкне толкова лесно. Трябваше да се приготви да се скрие. Щеше да намери странноприемница близо до пристанището, където да наеме стая за горката вдовица и детето й, тръгнала да се присъедини към семейството си в Новия свят. Дали беше възможно да купи билет за детето само броени дни преди отплаването на кораба? Или трябваше да се опита да качи момиченцето незабелязано на борда?

Елайза погледна към детето, което дремеше в ъгъла на купето. Толкова уязвима. Бавно се пресегна и я погали по бузата. Дръпна ръка, когато момиченцето трепна, набърчи носле и намести главата си още по-навътре в ъгъла. Колкото и да беше нелепо, Елайза съзираше Роуз у това дете, у Айвъри — Роуз като малка, каквато Елайза я беше опознала най-напред.

Детето щеше да пита за майка си и за баща си и някой ден Елайза щеше да й разкаже. Само не знаеше как точно щеше да й обясни. Забеляза, че приказката, която би могла да обясни всичко на детето, беше откъсната от книжката. Някой се беше погрижил. Вероятно Натаниъл. Роуз и леля Аделайн биха унищожили цялата книжка, само Натаниъл би откъснал единствената приказка, уличаваща собствените му действия, и би запазил останалите.

Елайза възнамеряваше да отложи срещата си със семейство Суиндъл до последния момент, понеже, макар да не виждаше как биха могли да я застрашат, не искаше да изглежда прекалено доверчива. Съзреше ли възможност да се облагодетелства, госпожа Суиндъл тутакси щеше да се възползва. Елайза се зачуди дали да не се откаже от посещението, дали опасността не надвишаваше ползата, но после реши да рискува. Скъпоценните камъни от брошката й трябваха, за да плати за пътуването си до Новия свят, а плитката от коси беше много ценна. Това беше нейното семейство, нейното минало, връзката й със самата нея.

* * *

Докато Аделайн чакаше Дейзи да се върне, времето се точеше бавно и мъчително, като мрънкащо дете, вкопчено в полите й. Елайза беше виновна, че Роуз е мъртва. Нейното непозволено посещение през лабиринта беше довело до плановете за отпътуването за Ню Йорк и беше предизвикало пътуването с влак до Шотландия. Ако Елайза си беше стояла в другия край на имението, както беше обещала, Роуз нямаше да се качи на онзи влак.

Вратата се отвори и Аделайн притаи дъх. Прислужницата най-сетне се върна с листа в косата и изцапана е кал пола, но отново беше самичка.

— Къде е тя? — попита Аделайн. Може би Елайза вече беше отишла да търси момиченцето? Дали пък Дейзи поне веднъж не бе помислила с главата си и не беше изпратила Елайза право в залива?

— Не знам, госпожо.

— Как така не знаеш?

— Заварих къщата на скалата заключена. Надникнах през всички прозорци, но нямаше никого.

— Трябваше да почакаш малко. Може да е отишла в селото и скоро да се върне.

Момичето клатеше упорито глава.

— Не мисля, че е така, госпожо. Огнищата бяха изринати и по лавиците нямаше нищо — примигна Дейзи като теле. — Според мен тя също е заминала, госпожо.

В този миг Аделайн проумя. И гневът й тутакси се разпали, прониза кожата й и изпълни главата й с болезнени червени пламъци на болка.

— Добре ли сте, госпожо? Не е ли по-добре да седнете?

Не, Аделайн не искаше да сяда. Тъкмо обратното. Трябваше да отиде и лично да се увери. Да види с очите си какво е сторила онази неблагодарница.

— Преведи ме през лабиринта, Дейзи.

— Не знам пътя, госпожо. Никой не го знае. Само Дейвис. Аз минах по заобиколния път.

— Тогава повикай Нютън и каретата.

— Но скоро ще се стъмни, госпожо.

Аделайн присви очи и изпъна рамене.

— Повикай Нютън и ми донеси фенер — изрече тя ясно.

* * *

Къщата беше разчистена, обаче не беше празна. Върху плота все още имаше най-различни кухненски съдове, но масата беше избърсана и празна. Куката до вратата беше празна. Остра болка прониза Аделайн — сякаш дробовете й се свиха. Дължеше се на присъствието на онова момиче, което все още се усещаше плътно и потискащо. Аделайн взе фенера и тръгна нагоре по тесните стълби. Имаше две стаи: по-голямата беше спартанска, но чиста. Тук беше леглото от тавана на имението, покрито с вехта завивка. В другата стая имаше писалище и стол, а също и полица с книги. Предметите върху писалището бяха подредени на купчини. Аделайн долепи пръсти към дървената повърхност и се приведе, за да различи поне силуетите.

Над морето се стелеше последната дневна светлина и в далечината водата се надигаше и се отпускаше златиста и пурпурна.

Роуз си отиде.

Мисълта я жегна мълниеносно и отлетя.

Тук, самичка и най-сетне далеч от чужди погледи, Аделайн можеше поне за миг да изостави преструвката. Затвори очи и възлите в раменете й се развързаха.

Как й се искаше да се сгуши на пода, да усети под бузата си гладките, хладни и истински дъски и повече никога да не стане. Да спи поне сто години. Да не се налага да дава пример на никого. Да може да диша…

— Лейди Монтраше? — долетя нагоре по стълбите гласът на Нютън. — Вече се стъмва, госпожо. Конете трудно ще се спуснат до долу, ако не тръгнем скоро.

Аделайн рязко си пое дъх. Раменете й отново се изопнаха.

— Един момент.

Тя отвори очи и леко притисна с длан челото си. Роуз си бе отишла и Аделайн никога нямаше да преодолее загубата й, но сега бе надвиснала още по-голяма опасност. Макар част от Аделайн да копнееше да пусне Елайза и момичето завинаги да изчезнат от живота й, тя съзнаваше, че положението е по-сложно. След като Елайза и Айвъри бяха изчезнали, несъмнено заедно, Аделайн се опасяваше, че хората може да научат истината. Че Елайза може да разкрие какво са сторили. А това не биваше да се случва. Заради Роуз, в нейна памет, и за доброто име на рода Монтраше Елайза трябваше да бъде намерена, върната обратно и принудена да мълчи.

Аделайн отново плъзна поглед по повърхността на писалището и в ъгъла попадна върху лист хартия, който се подаваше под купчина книги. Една дума, която позна, но отначало не знаеше откъде. Измъкна листа от мястото му. Беше някакъв списък, който Елайза си беше съставила: нещата, които трябва да свърши, преди да замине. И най-отдолу пишеше „Суиндъл“. Име, помисли си Аделайн, макар да не беше сигурна откъде знае.

Сърцето й затуптя учестено. Сгъна листа и го пъхна в джоба си. В момента не можеше да направи връзката, но знаеше, че ще успее. Момичето не може да потъне вдън земя. Щяха да я намерят и да върнат детето, детето на Роуз, където му е мястото.

И Аделайн прекрасно знаеше чия помощ да потърси.