Кейт Мортън
Забравената градина (45)

44

Триджина, 1975 г.

Следобеда, преди да замине от Триджина, Нел отиде за последен път в Клиф Котидж. Взе със себе си белия куфар, пълен с документи и с проучванията, които беше успяла да събере по време на пребиваването си. Искаше да прегледа бележките си и къщата на скалата й се стори подходящо място. Да, наистина искаше да прегледа бележките си, обаче не затова дойде в къщата, а просто защото не можеше да стои далеч от нея.

Отключи вратата и отвори. Наближаваше зима и вътре беше хладно: въздухът миришеше на застояло, стелеше се плътен и неподвижен в коридора. Отнесе куфара в спалнята горе. Приятно й беше да съзерцава сребристото море, а при последното си идване тук беше забелязала малък дървен стол в ъгъла на помещението, който прекрасно щеше да й послужи. Тръстиковите пръчки на гърба се бяха поразплели, но това нямаше да й попречи. Нел постави стола до прозореца, седна колебливо и отвори белия куфар.

Разлисти документите вътре: бележките на Робин за семейство Монтраше, брошурата за Триджина от рецепцията на „Триджина Ин“, проучвания и кореспонденция с местните адвокати относно покупката на Клиф Котидж. Нел откри писмото, в което бяха описани границите на имота, и отвори на страницата със землемерската карта. Вече съвсем ясно видя участъка, в който Крисчън й беше казал, че се намира градината. Зачуди се кой и защо беше зазидал портата.

Докато Нел размишляваше, от ръката й полетя един лист и падна на пода. Тя се пресегна да го вдигне и в този момент нещо привлече погледа й. Заради влажното време первазът се беше изметнал и се беше отделил от стената. Зад него се беше подал лист хартия. Нел стисна ъгълчето и издърпа листа.

Малка картичка на кафяви петна с нарисувано женско лице отгоре. Нел позна жената от портрета, който беше видяла в библиотеката в Лондон. Беше Елайза Мейкпийс, но в рисунката имаше нещо различно. За разлика от лондонския портрет, нарисуван от Натаниъл Уокър, на който тя изглеждаше недосегаема, тук Елайза беше представена някак по-интимно. Нещо в погледа й подсказваше, че художникът на тази рисунка е познавал Елайза по-добре от Натаниъл. Смели линии, уверени криви и изражението й — нещо в очите й едновременно приковаваше и предизвикваше Нел. Тя си помисли, че няма да забрави как тези очи се взират в нея, сякаш прозират надълбоко.

Нел заглади с ръка картичката. Само като си помисли човек колко отдавна лежи тук! Извади от куфара книжката с приказките. Не беше сигурна точно защо я е донесла в къщата, знаеше само, че й се струваше приятен паралел да върне приказките у дома, там, където Елайза Мейкпийс ги е написала преди толкова много десетилетия. Несъмнено глупаво и смущаващо сантиментално, но какво пък. И сега Нел се радваше, задето го е направила. Отгърна задната корида и пъхна рисунката вътре. Тук щеше да е в безопасност.

Облегна се на стола и прокара пръсти по корицата на книгата, по гладката кожа и релефната част в средата с рисунката на девойката и фавна. Беше красива книжка, не по-малко от всяка друга антикварна книга, преминала през магазинчето на Нел. И толкова добре запазена — Хю я беше съхранявал десетилетия наред почти непокътната. Явно топлите складови помещения в Брисбън бяха идеални за целта.

Макар да се мъчеше да си припомни по-ранните времена, Нел установи, че мислите й отново и отново се връщат към Хю. И особено към вечерите, когато й четеше приказки от тази книжка. Лил се притесняваше да не би историите да се окажат твърде страшни за едно момиченце, но Хю разбираше. След вечеря, докато Лил разчистваше, Хю се отпускаше в ракитовия си стол и Нел се сгушваше в скута му. Приятната тежест на ръцете му, обгърнали я, за да хванат книгата, лекият мирис на тютюн от ризата му, боцкащите бакенбарди на топлата му буза, заплетени в косата й.

Нел въздъхна продължително. Хю се беше отнесъл добре с нея, Лил също. Тя обаче се опитваше да прогони образа им и да се върне още по-назад. Защото имаше време преди Хю, преди пътуването с кораб до Мерибъро — времето на „Блакхърст“, на къщата на скалата и Писателката.

А там — бял ратанов градински стол, слънце, пеперуди. Нел затвори очи и хвана опашката на спомена, остави го да я помъкне към топлия летен ден, към една градина, където върху ширналата се морава се бе изтегнала сянка, а въздухът беше изпълнен е уханието на напечени от слънцето цветя…

Момиченцето се преструваше, че е пеперуда. Главичката му беше обгърната от цветен венец, беше разперила ръчички настрани, тичаше в кръг и пърхаше с длани, а слънцето топлеше крилцата й. Почувства се толкова величествена, когато слънцето превърна белия памук на рокличката й в сребро.

— Айвъри.

Отначало детето не чу, понеже пеперудите не говорят езика на хората. Те пеят сладко–сладичко с толкова красиви слова, че ушите на възрастните не могат да ги чуят. Само децата долавят повика им.

— Айвъри, идвай бързо.

Гласът на мама вече прозвуча строго и момиченцето не се осмели да продължи да я пренебрегва. Зави и замаха с криле към белия стол в градината.

— Ела, ела — повика я мама с протегнати ръце, като мърдаше приканващо бледите връхчета на пръстите си.

Момиченцето усети как под кожата му плъпва топло щастие, когато се покатери в скута й. Мама обгърна с ръце кръстчето на момиченцето и притисна хладните си устни към кожата под ухото й.

— Аз съм пеперуда — похвали се момиченцето, — а този стол е моят пашкул…

— Шшшт. Тихо. — Лицето на мама остана притиснато към Айвъри, но детето разбра, че тя вече се взира в нещо зад нея. Момиченцето се извърна да види какво е привлякло вниманието на мама.

Към тях приближаваше някаква жена. Момиченцето примижа срещу слънцето, за да разпознае това видение. Понеже тази дама беше по-различна от другите, които идваха на гости на мама и баба, които оставаха на чай или на партия бридж. Тази дама някак приличаше на момиче, което просто се бе поизточило до височината на голям човек. Носеше бяла памучна рокля, а червената й коса беше съвсем леко прихваната.

Момиченцето се огледа за каретата, с която би трябвало да е пристигнала жената до алеята пред къщата, но такава нямаше. Дамата сякаш беше изникнала от въздуха магически.

И тогава момиченцето схвана. Притаи дъх удивено. Дамата не идваше откъм входа, тя се задаваше откъм лабиринта.

На Айвъри й беше забранено да влиза в лабиринта. Това беше едно от първите и най-строги правила. И мама, и баба непрекъснато й напомняха, че там е тъмно и дебнат неописуеми опасности. Заповедта беше толкова строга, че дори татко, на когото обикновено можеше да разчита, не се осмеляваше да я нарушава.

Дамата продължаваше все така бързо да крачи към тях — почти подтичваше. И носеше нещо в ръка, някакъв пакет.

Ръцете на мама пристегнаха толкова силно кръстчето на детето, че удоволствието отстъпи място на лека болка.

Дамата спря пред тях.

— Здравей, Роуз.

Момиченцето знаеше, че това е името на мама, обаче мама не отговори.

— Знам, че не бива да идвам. — Сребрист глас като паяжина, която момиченцето много би искало да подържи между пръстите си.

— Тогава защо си дошла?

Дамата подаде пакетчето, но мама не го взе, а отново стисна детето.

— Не искам нищо от теб.

Дамата отмести поглед настрани.

— Не го нося за теб. — Остави пакетчето отстрани на пейката. — За твоето момиченце е.

* * *

В пакетчето беше книжката с приказки — Нел вече си спомни. По-късно имаше спор между майка й и баща й: тя настояваше книгата да бъде забранена за детето и той се съгласи и взе книжката със себе си. Само че не я изхвърли, а я занесе в ателието си до оръфания екземпляр на „Моби Дик“. И четеше от нея на Нел, когато тя стоеше при него, а майка й лежеше болна и нищо не подозираше.

Развълнувана от спомена, Нел отново поглади корицата. Отвори книжката на страницата, отбелязана с панделка през последните шейсет години. Панделката беше тъмнолилава, съвсем леко разнищена, и с нея беше отбелязано началото на приказката, озаглавена „Очите на магьосницата“. Нел зачете за младата принцеса, която не знаела, че е принцеса, и прекосила морето, за да стигне до Страната на изгубените неща и да върне очите на сляпата магьосница. Приказката й беше смътно позната, както може да се очаква от детска приказка. Нел сложи разделителя на новото място, затвори книжката и отново я остави върху рамката на прозореца.

Забеляза тясната празнина в гръбчето на мястото, от което беше преместила панделката.

Нел отново разгърна книгата и тя от само себе си се отвори на „Очите на магьосницата“. Прокара пръст от вътрешната страна на гръбчето…

Липсваха страници. Немного, само пет-шест, и липсата им едва се забелязваше, но въпреки това ги нямаше.

Беше рязано чисто. Без груби ръбове, близо до подвързията. Може би с джобно ножче?

Нел провери номерата на страниците. Скачаха от петдесет и четири на шейсет и едно.

Празнината се падаше точно между две приказки…

Златното яйце

„Едно време, когато да търсиш означавало да намираш, в малка къща в покрайнините на едно богато царство живеела девойка. Била бедна, а къщата й се намирала толкова навътре в тъмните горски дебри, че оставала скрита от погледа на хората. Много отдавна имало хора, които знаели за малката къща с каменното огнище, но те отдавна били измрели и Майката Време загърнала къщичката с булото на забравата. Девойката живеела сам-самичка, ако не броим птиците, които кацали да попеят на прозореца й, и животните, които дирели топлината на огнището й. Ала не се чувствала нито самотна, нито нещастна. Понеже девойката в къщичката била твърде заета, че да копнее за дружинка.

Дълбоко във вътрешността на къщата, зад специална врата с лъскава ключалка, имало много ценен предмет. Златно яйце, за което се говорело, че сияе толкова ярко и толкова прелестно, че който го зърне, тутакси ослепява. Златното яйце било толкова старо, че никой не можел да си спомни точно на колко години е, понеже семейството на момичето го пазело вече много поколения.

Девойката не се и замисляла пред тази си отговорност — знаела, че това е нейната съдба. Яйцето трябвало да бъде съхранявано непокътнато и скрито на сигурно място. Много години преди това, когато царството било още младо, заради Златното яйце се водели кървави войни, понеже според легендата то имало силни магически способности и можело да сбъдне всяко желание.

И така, девойката бдяла. Денем седяла на малкия си чекрък до прозореца на къщата и пеела щастливо заедно с птиците, които се събирали да я гледат как работи. Нощем предлагала подслон на своите съседи животни и спяла в топлата си къща, озарена отвътре от сиянието на Златното яйце. И никога не забравяла думите на майка си и на баща си: че няма нищо по-важно от това да брани рожденото си право.

А междувременно далече в другия край на страната, във величествения замък на царството, живеела млада принцеса, която била добра и красива, но много нещастна. Имала крехко здраве и макар да потърсила съвета на много лечители, макар царицата да обърнала цялото царство в търсене на вълшебство или на лек, които да й помогнат, не се намерило нищо, което да възстанови здравето и щастието на принцесата. Хората в царството шушукали, че когато принцесата била още бебе, един зъл знахар я прокълнал да е вечно болна, но никой не се осмелявал да го изрече на глас. Понеже царицата била жестока владетелка и поданиците й основателно се бояли от нейния гняв.

Дъщеря си обаче царицата пазела като зеницата на очите си и била готова на всичко, за да я направи щастлива. Всяка сутрин царицата заставала до постелята на дъщеря си, но винаги я заварвала бледа, слаба и нещастна.

— Майко, мечтая само да имам сили да се поразходя из градината на замъка, да потанцувам на баловете, да поплувам в езерата. Най-съкровеното ми желание е да оздравея.

Царицата притежавала вълшебно огледало, в което наблюдавала какво се случва в царството. Ден след ден царицата питала огледалото:

— Огледалце мое, скъпи друже, покажи ми лечител, способен да сложи край на този ужас.

Ала всеки ден огледалото давало все един и същ отговор:

— Царице моя, в цялото царство няма никой, способен да изцери принцесата с лечителската си ръка.

Един ден царицата толкова се разстроила от състоянието на дъщеря си, че пропуснала да зададе обичайния въпрос на огледалцето, а заридала:

— Огледалце мое, на което тъй се възхищавам, покажи ми как да изпълня желанието на дъщеря си.

Огледалцето замълчало за миг, но после в стъклената му среда започнал да се очертава образ — къщичка насред тъмните горски дебри, от чийто малък каменен комин се извивал пушек. В къщичката седяла девойка, която предяла на чекрък и пеела заедно с кацналите на прозореца й птици.

— Какво ми показваш? — ахнала царицата. — Тази девойка, да не би да е лечителка?

Гласът на огледалото прозвучал тихо и сериозно:

— В тъмните гори в окрайнините на царството има една къща. Вътре се пази Златно яйце, вълшебно яйце, което изпълнява желания. Девойката, която виждаш, е пазителката на Златното яйце. Неин жизнен дълг е да задържи яйцето при себе си.

— Как да й го отнема? — попитала царицата.

— Тя прави всичко възможно за добруването на царството и няма лесно да се съгласи.

— Тогава какво да сторя?

Вълшебното огледало обаче не разполагало с повече отговори, образът на къщата избледнял и останало само отражението на царицата. Тя вирнала брадичка, погледът й се плъзнал по дългия нос и се приковал в собствените й очи, докато по устните й не плъзнала лека усмивка.

Рано на следващата сутрин царицата извикала пратеница — най-доверената прислужница на принцесата, която открай време живеела в царството и на която царицата можела да разчита да стори всичко необходимо за здравето и щастието на принцесата.

Прислужницата се изправила притеснено пред царицата, чудейки се какво ли ще иска нейната високопоставена господарка. Царицата й наредила да се сдобие със Златното яйце.

Прислужницата постъпила, както й било заповядано. Три дни и три нощи вървяла на изток и накрая по здрач на третата вечер стигнала до окрайнините на гората. Навлязла в студения и обрасъл с трънливи храсталаци лес, прескачала паднали клони, промушвала се между увиснали лиани и накрая й замирисало на пушек. С огромно облекчение съзряла малката къщурка в просеката отпред, а от каменния й комин се виел благоуханен дим.

Прислужницата похлопала на вратата и почакала да й отворят. Девойката се показала на прага и макар да се учудила, че има посетител, по лицето й плъзнала щедра усмивка. Отстъпила настрани и поканила прислужницата да влезе.

— Изморена си — рекла девойката. — Пътуваш отдалеч. Ела да се стоплиш до огнището ми.

Прислужницата последвала девойката вътре и седнала на една възглавница пред огъня. Няколко животни — кучета и млади елени — спели кротко край стените на стаята върху плетени постелки.

Девойката донесла купа топла супа и седнала тихичко да плете, докато гостенката й се нахрани. Огънят пукал в огнището и прислужницата усетила как топлината я прави сънлива. Толкова много й се доспало, че за малко да забрави за какво е дошла, но девойката рекла:

— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?

— Изпрати ме царицата на тези земи — отвърнала прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си.

В песните на горските птици понякога се разказвало за случващото се в царството и от тях девойката знаела за добрата и красива принцеса, която не напускала замъка.

— Разбира се — отвърнала девойката. — Ще направя всичко по силите си, обаче не разбирам защо царицата се обръща към мен, аз не съм лечителка.

— Царицата ме изпрати за нещо, което ти е поверено. За един предмет, който може да сбъдва желания.

Девойката разбрала, че прислужницата говори за Златното яйце, и тъжно поклатила глава.

— Ще направя всичко, за да помогна на принцесата, освен онова, за което ме молиш. Мой дълг по рождение е да пазя Златното яйце и за мен няма нищо по-важно от това. Остани да пренощуваш тук тази вечер, предлагам ти подслон насред студената и самотна гора, но утре трябва да се върнеш в царството си и да кажеш на царицата, че не мога да се разделя със Златното яйце.

На следващия ден прислужницата се запътила обратно към замъка. Вървяла три дни и три нощи и когато най-сетне пристигнала в двореца, царицата я очаквала.

— Къде е Златното яйце? — попитала тя, вперила поглед в празните ръце на прислужницата.

— Мисията ми не успя — отвърнала прислужницата. — Защото, уви, девойката в къщата не пожела да се раздели с онова, което й се полага по рождение.

Царицата се възправила в цял ръст и лицето й пламнало. Не била свикнала заповедите й да не се изпълняват.

— Трябва да се върнеш — изпънала тя показалеца си с дълъг нокът към прислужницата — и да кажеш на девойката, че е неин дълг да спаси царството. Ако не успее, ще се превърне на камък и ще остане да стърчи в двора на замъка за вечни времена.

И така, прислужницата отново се отправила на изток, вървяла три дни и три нощи и отново се озовала на вратата на тайната къщурка. Похлопала и била сърдечно посрещната от девойката, която я поканила вътре и я гостила с топла супа. После пак седнала да плете, докато прислужницата се нахрани. Накрая девойката казала:

— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?

— Отново ме изпраща царицата на тези земи — отговорила прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си. Твой дълг е да помогнеш на царството си. Ако откажеш, царицата ще нареди да те превърнат в камък и ще останеш завинаги побита в двора на замъка.

Девойката се усмихнала тъжно.

— Мой дълг по рождение е да пазя Златното яйце — отвърнала тя. — Не мога да ти го дам.

Прислужницата се слисала.

— Нима предпочиташ да се превърнеш на камък и за вечни времена да останеш да стърчиш в двора на замъка?

— Не, разбира се — отвърнала девойката, — и никога няма да стане така. Защото, пазейки Златното яйце, аз служа на царството си.

Прислужницата не спорила, понеже разбрала, че казаното от девойката е самата истина. На следващия ден прислужницата тръгнала обратно към замъка и когато пристигнала, царицата отново я очаквала пред стените на замъка.

— Къде е Златното яйце? — попитала царицата, вперила поглед в празните ръце на прислужницата.

— Отново не успях да изпълня каквото ми възложи — отговорила прислужницата. — Понеже, уви, девойката от къщата не иска да се раздели с онова, което й принадлежи по рождение.

— Каза ли й, че е неин дълг да служи на страната си?

— Да, Ваше величество — отвърнала прислужницата, — а тя отговори, че служи на страната си, като пази Златното яйце.

Царицата пламнала от гняв и после лицето й посивяло. На небето се струпали облаци и гарваните из цялото царство се разлетели да си търсят укритие.

Тогава царицата си спомнила думите на огледалото — «тя прави всичко възможно за добруването на царството» — и устните й се изкривили в усмивка.

— Налага се отново да се върнеш — наредила тя на прислужницата — и този път ще кажеш на девойката, че ако откаже да ти даде Златното яйце, нейна ще бъде вината за вечната мъка на принцесата, която ще потопи царството в безкрайна зима от скръб.

И така, прислужницата потеглила на изток за трети път, вървяла три дни и три нощи и отново се озовала на прага на скритата къщичка. Похлопала пак и била сърдечно посрещната от девойката, която я поканила да влезе и й поднесла паница топла супа. Девойката седнала да плете, докато прислужницата се нахрани, и накрая казала:

— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?

— Пак ме изпраща царицата на тези земи — отговорила прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си. Твой дълг е да служиш на царството си, затова, ако не ми дадеш яйцето, царицата казва, че ти ще си виновна за вечната мъка на принцесата и за това, че царството ще се потопи в безкрайна зима от скръб.

Девойката от къщурката дълго седяла безмълвно за изненада на прислужницата, която очаквала обичайните възражения.

После девойката кимнала бавно.

— За да пощадя принцесата и да спася царството, ще ти дам Златното яйце.

И макар да знаела, че трябва да се радва, прислужницата не изпитала радост. Потръпнала, когато тъмната гора притихнала и зъл вятър се промъкнал под вратата и поразрошил огъня в огнището.

— Но нали няма нищо по-важно от това да браниш рожденото си право! — обадила се прислужницата тихо. — Това е твой дълг към царството.

— Каква е ползата от този дълг, ако заради моите постъпки в царството настане вечна зима? Безконечен студ ще скове земята, няма да има птици, животни, растения. Точно, за да изпълня дълга си, сега се отказвам от Златното яйце.

Прислужницата погледнала тъжно девойката.

— Нищо не е по-важно от това да браниш рожденото си право. Яйцето е част от теб, ти трябва да го защитаваш.

Девойката обаче вече била решила. Свалила от шията си верижка с голям златен ключ. След това се приближила до специална врата и пъхнала ключа в ключалката, завъртяла го и отворила вратата. Дълбоко под пода на къщата се разнесло стенание, камъните в огнището се понаместили, гредите на тавана проскърцали. Светлината в къщата сякаш помръкнала, когато от тайната стаичка се разнесло сияние. Девойката изчезнала, после отново се появила, понесла на ръце предмет, покрит с плетено покривало и толкова скъпоценен, че въздухът край него сякаш жужал.

Девойката извела прислужницата от къщата и когато двете стигнали края на просеката, тя й предала своето рождено право. Проследила прислужницата с поглед, докато тя хлътнала в тъмната гора по посока на замъка на царството. Когато девойката се обърнала и тръгнала към къщата си, забелязала, че там е станало по-студено. Светлината изчезнала от къщурката, внезапно неспособна да прониква през тъмата на околната гора. В стаите ставало все по-студено, защото вече не ги сгрявала топлината на Златното яйце.

С течение на времето животните престанали да идват и птиците отлетели надалеч, а девойката установила, че вече няма жизнена цел. Забравила как се преде, гласът й стихнал до шепот, ръцете и краката й се сковали, станали тежки и неподвижни. И един ден осъзнала, че слой прах е покрил всичко в къщата и нейното собствено измръзнало тяло. Престанала дори да мига, оставила очите си да се склопят и усетила как пропада в студа и тишината.

Няколко години по-късно принцесата яздела заедно със своята прислужница в окрайнините на тъмната гора. Някога била тежко болна, но чудодейно се възстановила и вече била омъжена за красив принц. Живеела пълноценно и щастливо: разхождала се, танцувала и пеела, радвала се на всички благини на доброто здраве. Двамата с принца си имали момиченце, което много обичали и хранели със сладкиши и мляко, а за играчки му давали истински пеперуди.

През онзи ден, докато яздели покрай тъмната гора, принцесата кой знае защо изпитала силно желание да влезе в гората. Не обърнала внимание на възраженията на прислужницата и навлязла с коня си в студената и тъмна гора. Там навсякъде било притихнало и нито птица, нито звяр, нито дори повей на вятъра помръдвали неподвижния и студен въздух. Чувало се само чаткането на копитата на конете им.

Малко по малко двете наближили просеката, в която се намирала обраслата с лиани къщурка.

— Каква сладка малка къщичка! — възкликнала принцесата. — Кой ли живее тук?

Прислужницата извърнала лице и потръпнала от странната мразовита тръпка в просеката.

— Никой, принцесо моя, вече никой. Царството благоденства, но в тъмните гори животът секна.“