Кейт Мортън
Забравената градина (44)

43

Клиф Котидж, 2005 г.

Навън вятърът се беше усилил и океанът дишаше тежко в залива. Лунната светлина струеше през прозореца и върху дървения под се бяха образували четири сребристи квадрата, а уханието на топла доматена супа бе пропило в стените, пода и въздуха. Касандра, Крисчън и Руби седяха край масата в кухнята, от едната им страна грееше кухненската печка, а от другата — керосинова отоплителна печка. Върху масата и на различни места в помещението имаше свещи, но въпреки това оставаха тъмни участъци, самотни ъгълчета, до които треперливата светлина на свещите не стигаше.

— Не разбирам — призна Руби. — Как така от една публикация във вестника разбра, че Роуз е била безплодна.

Крисчън сръбна лъжица супа.

— Заради рентгеновото облъчване. Няма начин яйчниците й да са се запазили.

— И тя не е разбрала? Все трябва да е имало признак, че нещо не е наред.

— Какъв например?

— Ами имала ли е… месечен цикъл?

Крисчън сви рамене.

— Допускам. Функциите на репродуктивната й система вероятно не са били засегнати, така че сигурно е образувала яйцеклетка всеки месец, просто самите яйцеклетки са били увредени.

— Толкова увредени, че не е можела да зачене.

— Или пък е заченала, но нещо с бебето не е било наред и тя най-вероятно е абортирала. Или е родила дете с деформации.

Касандра избута настрани чинията с остатъка от супата си.

— Това е ужасно. Защо го е направил онзи лекар?

— Сигурно просто е искал да бъде сред първите, използвали лъскавата нова техника, да се порадва на славата от публикуването на материала. Със сигурност не е имало медицинска причина да прави рентгенова снимка — детето е глътнало най-обикновен напръстник.

— На кого не се е случвало! — възкликна Руби и отопи със залъче вече и бездруго празната си купа.

— Но защо я е облъчвал цял час? Необходимо ли е било?

— Не, разбира се — отговори Крисчън, — но по онова време още не са го знаели и облъчване с такава продължителност е било нещо обикновено.

— Сигурно са мислели, че след като става хубава снимка след петнайсет минути, ще получиш още по-хубава след едночасово облъчване — отбеляза Руби.

— Това е било, преди да разберат какви са опасностите. Рентгеновите лъчи са открити едва през 1895 година и доктор Матюс трябва да е бил доста напредничав, за да прибегне до технологията. Отначало дори се смятало, че облъчването е полезно, че лекува рак, кожни лезии и други заболявания. Дори инсталирали рентгени в козметичните салони. Минали години, преди да бъдат установени отрицателните последици: изгаряния и инфекции, подувания и рак.

— Такива са били белезите на Роуз, от изгаряния — уточни Касандра.

Крисчън кимна.

— Освен че рентгенът изпържил яйчниците й, той предизвикал и кожни изгаряния.

Порив на вятъра накара гънките клонки да започнат да потропват по прозореца, а пламъчетата на свещите потрепнаха, докато студена панделка въздух се проточи под перваза. Руби избута чинията си настрани и изтри устата си с кърпа.

— След като Роуз е била безплодна, коя е майката на Нел?

— Знам отговора на този въпрос — отбеляза Касандра.

— Така ли?

Тя кимна.

— Пише го в албумите с изрезки. Всъщност според мен точно това иска да ми каже Клара.

— Коя е Клара? — попита Крисчън.

Руби си пое развълнувано въздух и попита:

— Мислиш, че Нел е дете на Мери?

— Да.

— Коя е Мери? — попита Крисчън и погледна ту към едната, ту към другата жена.

— Приятелка на Елайза — обясни му Касандра. — Майката на Клара. Прислужница в „Блакхърст“, уволнена в началото на 1909 година, когато Роуз научила за бременността й.

— Роуз я уволнила, така ли?

Касандра кимна.

— В албума си с изрезки пише, че не може да приеме една недостойна жена да има дете, след като самата Роуз все не успява да зачене.

Руби отпи глътка вино.

— Но защо Мери ще дава детето си на Роуз?

— Съмнявам се, че просто й е дала детето си.

— Мислиш, че Роуз е купила бебето?

— Възможно е, нали? Хората са правели и по-лоши неща, за да се сдобият с дете.

— Според теб Елайза знаела ли е?

— Още по-лошо — мисля, че е помогнала. И точно затова е заминала.

— От чувство за вина?

— Точно така. Помогнала е на Роуз да използва положението си, за да вземе детето на жена, която се е нуждаела от пари, но надали съвестта й е била спокойна. Двете с Мери са били близки, Роуз го пише.

— Допускаш, че Мери е искала детето, че не е била склонна да се откаже от него, така ли? — попита Руби.

— Допускам, че решението да се откажеш от едно дете никога не е ясно и просто. Мери може и да е имала нужда от пари, едно бебе може и да е влошавало положението й, може дори да е смятала, че детето й отива в по-хубава къща, но съм убедена, че въпреки това е била съкрушена.

— И Елайза й е помогнала? — попита Руби с извити вежди.

— И после е заминала. Затова си мисля, че детето не е било дадено с леко сърце. Според мен Елайза е заминала, понеже не е можела да понесе да остане и да гледа Роуз с детето на Мери. Всяка раздяла на майка и дете е болезнена и очевидно съвестта е започнала да измъчва Елайза.

Руби кимна бавно.

— Това обяснява защо Роуз престава да се вижда с Елайза след раждането на Айвъри и защо двете се отчуждават. Роуз сигурно е знаела как се чувства Елайза и се е притеснявала братовчедка й да не посегне на щастието й.

— Например да вземе обратно Айвъри — обади се Крисчън.

— Което в крайна сметка тя прави.

— Да — съгласи се Руби, — най-накрая прави точно това. — Погледна към Касандра с извити вежди. — Е, кога ще се срещнеш с Клара?

— Покани ме утре в единайсет.

— По дяволите! Аз трябва да тръгна към девет. Проклетата ми работа. Много ми се щеше да дойда — можех дори да те закарам.

— Аз ще те закарам — обади се Крисчън. Той завъртя копчето на отоплителната печка и увеличи пламъка. Миризмата на керосин в кухнята се засили.

Касандра се престори, че не забелязва усмивката на Руби.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

Той я погледна усмихнат, после отклони очи.

— Познаваш ме, винаги съм готов да помогна.

Касандра му се усмихна в отговор и сведе очи към масата с пламнали бузи. Нещо у Крисчън я караше отново да се чувства тринайсетгодишна. Беше толкова прекрасно носталгично усещане — преместване във време и пространство, когато целият живот все още беше пред нея, — че тя закопня да се вкопчи в него. Да прогони чувството за вина, че да й е приятно в компанията на Крисчън е равносилно на изневяра към паметта на Ник и Лио.

— Защо според теб Елайза е чакала до 1913 година? — попита Крисчън, местейки поглед от Руби към Касандра. — Имам предвид, за да вземе Нел обратно. Защо не го е направила по-рано?

Касандра леко плъзна ръка по масата и се загледа как светлината на свещите изпъстря кожата й със сенки.

— Според мен обяснението е във влаковата катастрофа, където са загинали Роуз и Натаниъл. Допускам, че въпреки смесените си чувства Елайза е била решена да не се намесва, стига Роуз да е щастлива.

— Но след смъртта й…

— Точно така — погледна го тя. Нещо в сериозното му изражение я накара да потръпне. — След смъртта на Роуз съвестта й вече не е позволявала Айвъри да остане в „Блакхърст“. Мисля, че е взела момичето с намерението да го върне на Мери.

— Но в такъв случай защо не го е сторила, а е качила детето на кораб за Австралия?

Касандра въздъхна и пламъчето на най-близката свещ потрепери.

— Това още не съм си го избистрила съвсем.

Не беше си изяснила и какво е знаел Уилям Мартин — ако изобщо нещо е знаел, — когато се е срещнал с Нел през 1975 година. Мери беше негова сестра, нима той нямаше да разбере, ако е била бременна? Ако е родила бебе, което после не е отгледала? Ако е знаел за бременността й и за ролята на Елайза в неофициалното осиновяване, не би ли го казал на Нел? Ако Мери е майката на Нел, значи Уилям й се падаше вуйчо. Касандра не допускаше, че Уилям би си замълчал, ако на прага му се появи отдавна изгубената му племенница.

Обаче в дневника на Нел никъде не се споменаваше, че Уилям я е разпознал като своя племенница. Касандра се замисли над страниците, търсейки намеци, които евентуално беше пропуснала. Уилям нито бе казал, нито бе направил нещо, което да подскаже, че Нел е била негова роднина.

Разбира се, възможно бе Уилям изобщо да не е узнал за бременността на Мери. Касандра беше срещала подобни случаи по списанията и в американски радио- и телевизионни програми — на момичета, успели да прикриват бременността си цели девет месеца. Имаше известна логика Мери да е постъпила по този начин. Роуз вероятно е настоявала за дискретност, за да успее размяната. Не би могла да допусне селцето да разбере, че бебето не е нейно.

Но възможно ли беше наистина едно момиче да забременее, да се сгоди за избраника си, да изгуби работата си, да даде бебето си, да се върне към живота си и никой нищо да не узнае? Касандра имаше чувството, че пропуска нещо. Нямаше друго обяснение.

— Малко прилича на приказката на Елайза, нали?

Касандра вдигна поглед към Крисчън.

— Кое?

— Цялата история: Роуз, Елайза, Мери, бебето. Не ти ли напомня на „Златното яйце“?

Касандра поклати глава. Заглавието не й говореше нищо.

— От „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“.

— Не и в моята книжка. Явно са различни издания.

— Има само едно издание. Затова са толкова редки.

Касандра сви рамене.

— Тази приказка не ми е позната.

— Стига толкова — плесна с ръце Руби, — на кого му пука колко издания има книжката? Разкажи ни приказката, Крисчън. Защо мислиш, че става дума за Мери и за бебето?

— Всъщност приказката е доста странна — имам предвид „Златното яйце“, открай време ми се е струвало така. Различна е от останалите вълшебни приказки, по-тъжна и с разколебана морална рамка. Разказва за зла царица, която принуждава девойка да й даде вълшебното си Златно яйце, за да излекува болната принцеса на царството. Девойката отначало се съпротивлява, защото мисията на живота й е да пази яйцето — нейно рождено право, струва ми се, че тя така го описваше, — обаче царицата я принуждава и накрая момичето се съгласява, понеже иначе цялото царство ще бъде обречено на вечна зима. Един от героите е посредник в сделката. Личната прислужница на принцесата и на царицата, но в крайна сметка тя се опитва да накара момичето да не се разделя с яйцето. Сякаш разбира, че то е неизменна част от девойката, че без него животът й няма смисъл, няма цел. И точно това се случва, когато тя дава яйцето си — животът й е съсипан.

— Ти мислиш, че въпросната слугиня е Елайза? — попита Касандра.

— Връзва се, не мислиш ли?

Руби облегна юмрук на брадичката си.

— Дайте да изясним нещата — значи, ти твърдиш, че яйцето е детето. Тоест Нел?

— Да.

— И Елайза е написала приказката, за да заглуши чувството си за вина.

Крисчън поклати глава.

— Не става дума за вина. В приказката няма вина, а по-скоро тъга. За нея и за Мери. И за Роуз в известен смисъл. Героите в приказката правят каквото смятат за редно, просто историята не може да свърши щастливо за всички тях.

Касандра прехапа замислено устна.

— Наистина ли смяташ, че една детска приказка може да бъде автобиографична?

— Не точно автобиографична, не в буквалния смисъл, освен ако авторката не е преживяла нещо наистина откачено. — Той изви вежди при тази мисъл. — Просто допускам, че Елайза е осмисляла части от собствения си живот, като ги е превръщала в литература. Нали така правят писателите?

— Не знам. Така ли правят?

— Утре ще взема „Златното яйце“ — каза Крисчън — и сама ще прецениш. — Топлата охра на светлината от свещите подчертаваше скулите му и караше кожата му да искри. Той се усмихна стеснително. — Приказките вече са единствената възможност на Елайза да съобщи нещо. Кой знае какво се опитва да ни подскаже?

* * *

След като Крисчън си тръгна обратно към селото, Руби и Касандра разпънаха спалните си чували върху дунапреновата постелка, която той им беше донесъл. Решиха да пренощуват на долния етаж, за да се възползват от още топлата печка, и избутаха масата настрани да си направят място. Морският вятър духаше леко под вратите и през пролуките между дъските на пода. В къщата миришеше на влажна пръст, при това по-силно, отколкото Касандра бе забелязала през деня.

— Сега е моментът да си разказваме истории за призраци — прошепна Руби и тежко се обърна с лице към Касандра. На лицето й, което попадаше в сянката от свещта, цъфна широка усмивка. — Много е забавно. Казвала ли съм ти каква късметлийка си, че имаш къща с призраци на брега на океана?

— Един-два пъти.

Руби се засмя закачливо.

— Ами каква си късметлийка, че имаш „приятел“ като Крисчън, който е красив, умен и мил?

Касандра насочи цялото си внимание към ципа на спалния си чувал и го дръпна с прецизност и старание, далеч надхвърлящи сложността на задачата.

— „Приятел“, който очевидно смята, че ти сияеш като слънце!

— О, Руби — поклати глава Касандра, — не е така. Просто му е приятно да ми помага в градината.

Руби изви развеселена вежди.

— Естествено, той харесва градината. Затова вече две седмици почти през цялото време работи без пари.

— Наистина я харесва!

— Ама разбира се.

Касандра преглътна усмивката си и възприе леко възмутен тон:

— Независимо дали ти се вярва, градината е много важна за Крисчън. Играел си е там като дете.

— С огромното му увлечение по градината може да се обясни и защо утре ще те закара в Полперо.

— Той просто е мил, добър човек е. Не е свързано с мен или с чувствата му към мен. И определено не ме „харесва“.

Руби кимна мъдро.

— Права си, разбира се. Че какво има да ти харесва!

Касандра й метна кос поглед и не успя да сдържи усмивката си.

— Значи, мислиш, че е красив, така ли? — попита, хапейки долната си устна.

Руби се ухили до ушите.

— Сладки сънища, Касандра.

— Лека нощ, Руби.

Касандра духна свещта, но имаше пълнолуние и вътре не беше съвсем тъмно.

Всички повърхности се оказаха покрити със сребрист слой, гладък и матов като изстинал восък. Касандра лежеше в сияйния полумрак и превърташе мислено парченца от загадката: Елайза, Мери, Роуз, а освен това доста често и напълно неуместно Крисчън, който я поглеждаше в очите и после отместваше поглед.

Няколко минути по-късно Руби тихичко захърка. Касандра се усмихна. Трябваше да се досети, че Руби се радва на спокоен сън. Затвори очи и клепачите й натежаха.

Морето тихо бучеше в подножието на скалата, дърветата, надвесени над къщата, шептяха в среднощния вятър и Касандра също се унесе…

… Озова се в градината, в Тайната градина, седнала на меката трева под ябълката. Денят беше много топъл и една пчела жужеше покрай цветчетата на дървото и близо до самата нея, а после вятърът я отнесе.

Касандра беше жадна и копнееше за глътка вода, но наоколо нямаше нито капка. Пресегна се и опита да се оттласне и да се изправи, ала не успя. Коремът й беше голям и подут, кожата — изопната под дрехата й и я сърбеше.

Беше бременна.

Щом го осъзна, усещането й стана познато. Чуваше как сърцето й тупти учестено, усещаше топлата си кожа и после бебето започна да рита…

— Кас?

… да рита толкова силно, че коремът й се наклони на една страна, тя положи ръка върху издутината и се помъчи да напипа малкото краченце…

— Кас?

Отвори очи. Огрени от лунна светлина стени. Цъкането на печката.

Руби се бе надигнала на една ръка и я потупваше по рамото.

— Добре ли си? Стенеше насън.

— Добре съм — изправи се сепнато Касандра и опипа корема си. — О, боже! Сънувах много странен сън. Бях бременна, в напреднала бременност. Коремът ми беше огромен и изопнат и всичко беше толкова живо — разтри очи тя. — Бях в оградената със зид градина и бебето започна да рита.

— Заради разговора ни предната вечер — за бебето на Мери, за Роуз, за Златното яйце, всичко се е смесило.

— Да не забравяме и виното — прозя се Касандра. — Обаче беше много истинско, почувствах го съвсем осезаемо. Беше ми толкова топло и неудобно, а бебето риташе много болезнено.

— Нарисува прелестна картина на бременността, няма що — отбеляза Руби. — Радвам се, че не съм опитвала.

Касандра се усмихна.

— Не е много забавно през последните месеци, но накрая разбираш, че си е струвало. Когато най-сетне поемеш в обятията си мъничкия нов живот.

Ник плака в роднината зала, но Касандра не. За нея случилото се бе твърде реално, тя беше толкова неразделна част от този момент, че не можеше да реагира по този начин. За да се разплаче, трябваше да съумее да пренесе чувствата си на друго ниво, да излезе извън събитията и да ги погледне в по-широк контекст. А преживяването на Касандра беше твърде непосредствено, за да съумее да го направи. Тя се чувстваше вътрешно възпламенена от някакъв шеметен възторг. Сякаш чуваше и виждаше по-добре от преди. Чуваше туптенето на сърцето си, бръмченето на лампите на тавана, дишането на новороденото си дете.

— Всъщност веднъж бях бременна, но само за около пет минути — каза Руби.

— О, Руби! — Вълна от съчувствие заля Касандра. — Изгуби ли бебето?

— В известен смисъл. Бях млада, допуснах грешка и двамата решихме, че е глупаво да го задържим. Смятах, че после ще имам предостатъчно време. — Вдигна рамене, после приглади спалния чувал върху краката си. — Проблемът е, че когато вече бях готова, не разполагах с нужните съставки.

Касандра наклони глава.

— Сперма, скъпа моя. Не знам дали между трийсетата и четирийсетата си година не съм страдала постоянно от предменструален синдром, но по някаква причина хич не се разбирах с мнозинството представители на мъжката половина от човечеството. А когато срещнах мъж, с когото можех да живея, корабът на бебетата вече беше отплавал. Опитвахме известно време, но не можеш да победиш природата — сви рамене тя.

— Съжалявам, Руби.

— Недей, аз съм добре. Имам любима работа, имам добри приятели — намигна й тя. — Пък и нали видя апартамента ми. Там и котка няма къде да се завърти, но, за щастие, аз пък нямам и котка.

Касандра се усмихна.

— Човек гради живота си с нещата, които има, а не е онези, които му липсват. — Руби отново легна и се сгуши в спалния си чувал. Придърпа го край раменете си. — Лека нощ.

Касандра поседя още малко, като съзерцаваше танца на сенките по стените и разсъждаваше над казаното от Руби. За живота, който самата тя, Касандра, градеше с неща и хора, които вече ги нямаше. И Нел ли беше сторила същото? Беше ли зарязала живота и семейството, които бе получила, за да се съсредоточи върху семейството, което беше изгубила? Касандра легна и затвори очи. Остави нощните шумове да потопят тревожните й мисли. Океанът дишаше, вълните се разбиваха в голямата черна канара, животни щъкаха на покрива, върхарите на дърветата шумоляха на вятъра…

Къщата беше усамотено местенце дори денем, а нощем — още повече. Пътят не се качваше до върха на канарата, портата към Тайната градина беше зазидана, а до нея се стигаше през труден за прекосяване лабиринт. На това място човек можеше да живее, без да среща жива душа.

Внезапна мисъл връхлетя Касандра и тя ахна. Изпъна гръб.

— Руби — повика я и после по-високо: — Руби!

— Спя — долетя завален отговор.

— Разреших загадката.

— Продължавам да спя.

— Знам защо са построили стената и защо Елайза е заминала. Затова сънувах този сън — подсъзнанието ми се бе досетило и искаше да ме предупреди.

Въздишка. Руби се обърна и се подпря на сгънатата си в лакътя ръка. Отметна кичур коса от очите си.

— Добре, печелиш. Вече съм будна.

— Тук е живяла Мери по време на бременността си с Айвъри, тоест с Нел. Тук, в къщата. Затова Уилям не е знаел, че е бременна. — Касандра се приведе по-близо към Руби. — И затова Елайза е заминала: вместо нея тук е живяла Мери. Държали са я скрита в къщата и са издигнали стената, да не би някой случайно да я види.

Руби разтърка очи и седна.

— Превърнали са къщата в клетка, докато се роди бебето и Роуз стане майка.