Кейт Мортън
Забравената градина (41)

40

Триджина, 2005 г.

Времето се промени късно през една петъчна нощ и през целия уикенд селото се чумереше под сивкава мъгла. Предвид категорично неблагоприятните условия Касандра реши, че изморените й крайници заслужават малко отдих, затова си взе заслужена почивка от къщата на скалата. Прекара неделята, сгушена в стаята си с горещи чаши чай и дневника на Нел, заинтригувана от факта, че баба й беше потърсила частен детектив от Бодмин. Някой си Нед Мориш, когото намерила в местния телефонен указател, след като Уилям Мартин я бе насочил да разгадае защо Елайза е изчезнала през 1909 година и така да разбули цялата тайна.

В неделя Касандра се срещна с Джулия за следобедния чай. Цяла сутрин валя неспирно, но към средата на следобеда пороят отслабна до лек ръмеж, а в промеждутъците без дъжд се спускаше мъгла. През вертикалните решетки на прозорците Касандра виждаше само свежото зелено на мократа морава — всичко останало бе просто влажна мъгла, от която току изникваше по някой гол клон, приличен на тънка като косъм пукнатина на бяла стена. Тъкмо такива сиви дни обичаше Нел. Касандра се усмихна при спомена как навличането на дъждобрана и на гумените ботуши изпълваше баба й с въодушевление. Може би някъде дълбоко в себе си Нел е долавяла зова на своя истински произход.

Касандра се облегна на възглавничките на креслото и впери поглед в проблясващите в камината пламъци. По всички ъгълчета на фоайето на хотела се бяха събрали хора — някои играеха настолни игри, други четяха или похапваха — и помещението беше изпълнено с уютните приглушени шумове на топлото и сухо място.

Джулия сложи цяла лъжичка сметана върху дебело намазаната си с конфитюр кифличка.

— Защо изведнъж се заинтересува от стената на къщата?

Пръстите на Касандра залепнаха около топлата чаша.

— Нел е била убедена, че ако открие къде е изчезнала Елайза през 1909 година, ще открие и отговора на собствената си загадка.

— Но какво общо има това със стената?

— Не знам, може би нищо. Обаче нещо в албума с изрезки на Роуз ме накара да се замисля.

— Кое точно?

— През април 1909 година тя споменава нещо, което, изглежда, свързва пътуването на Елайза с построяването на стената.

Джулия облиза сметаната от върха на пръста си.

— Помня — каза тя. — Освен това споменава, че трябва да внимава, понеже когато човек очаква да спечели много, той може и да изгуби много.

— Точно така. Просто ми се иска да знаех какво е имала предвид.

Джулия прехапа устни.

— Много грубо от нейна страна, че не е разказала по-подробно заради нас, дето четем албума й стотина години по-късно.

Касандра се усмихна разсеяно и се заигра с едно конче, щръкнало от ръкохватката на креслото.

— Обаче защо го споменава? Какво е щяла да спечели и какво се е опасявала да не изгуби? И какво общо има сигурността на къщата на скалата с всичко това?

Джулия отхапа от кифличката си и задъвка бавно и замислено. Попи устни с хотелска салфетка.

— Роуз е била бременна по онова време, нали?

— Според написаното в албума с изрезки.

— Значи, може да се дължи на хормоните. Случва се, нали? Жените стават твърде емоционални, нали? Може би Елайза й е липсвала и тя се е тревожела да не би в къщата да нахлуят крадци. Може да се е чувствала отговорна. По онова време двете момичета все още са били много близки.

Касандра се замисли над предположението й. Бременността наистина предизвиква някои доста странни промени в настроението, но дали това е достатъчно обяснение? Дори ако допуснем, че причината са хормоните, във въпросния текст от албума имаше нещо прелюбопитно. Какво се е случвало в къщата на скалата, заради което Роуз се е чувствала толкова уязвима?

— Казват, че утре времето се оправя — отбеляза Джулия и остави ножа си в пълната с трохи чиния. Облегна се в креслото си, дръпна лекичко завесата и се загледа в мъглата навън. — Предполагам, че отново ще се заловиш на работа в къщата?

— Всъщност не. Очаквам да ми гостува една приятелка.

— Тук, в хотела ли?

Касандра кимна.

— Прекрасно! Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

* * *

Джулия имаше право, в понеделник следобед мъглата най-сетне започна да се вдига и имаше изгледи слънцето плахо да пробие през облаците. Касандра чакаше във фоайето, когато колата на Руби спря на паркинга отпред. Усмихна се при вида на малкия бял автомобил, събра албумите с изрезки и излезе във вестибюла.

— Уф! — пристъпи вътре Руби и пусна чантите си на пода. Смъкна от главата си шапката за дъжд и тръсна подобната си на козина на овчарско куче коса. — Забравила бях как посреща гости Корнуол! Не вали нито капка, а цялата съм вир-вода!

— Заради мъглата е.

Руби се закова на място и впери поглед в Касандра.

— Я се виж!

— Какво? — заглади косата си Касандра. — Какво ми има?

Руби се усмихна толкова широко, че в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Абсолютно нищо и точно това имам предвид, мамка му. Изглеждаш фантастично.

— А! Ами благодаря.

— Корнуолският въздух явно ти се отразява добре, понеже изобщо не приличаш на жената, която посрещнах на „Хийтроу“.

Касандра се засмя за изненада на Саманта, която подслушваше от рецепцията.

— Наистина много се радвам да те видя, Руби — призна Касандра и посегна към единия й куфар. — Хайде да се отървем от тези и да излезем на разходка, да видим как е заливът след толкова много дъжд.

* * *

Касандра затвори очи, вдигна лице и остави морския бриз да погъделичка клепачите й. По-надолу по брега си бъбреха чайки, до ухото й прехвърча насекомо, леки вълни ритмично плискаха брега. Усети как я обзема огромно спокойствие, докато равняваше дишането си с това на морето: вдишване и издишване, вдишване и издишване. Дъждът от предните няколко дни беше разбунил морски талази и във вятъра се усещаше силен мирис на сол. Касандра отвори очи и бавно плъзна поглед из залива. Редицата стари дървета на хребета, черната скала в края на залива, високите тревисти възвишения, които скриваха нейната къща. Въздъхна. Огромна наслада.

— Чувствам се като на страниците на „Великолепната петорка в Пещерата на бракониерите“ — провикна се Руби, отдалечила се малко по-напред по брега. — Все ми се струва, че кучето Тими ей сега ще дотича с писмо в бутилка в муцуната — ококори се тя — или с човешка кост… въобще с някое нечестиво нещо, което е изровил!

Касандра се усмихна.

— Толкова обичах тази книжка. — Тя се запъти по камъните към Руби и черната скала. — Като дете, докато четях през горещите дни в Брисбън, бях готова на всичко, за да раста на мъгливо крайбрежие с пещери на контрабандисти.

Стигнаха до края на брега, където камъните срещаха тревата, и пред тях се ширна стръмният крайбрежен склон, ограждащ залива.

— Мили боже! — възкликна Руби, проточила шия към върха. — Наистина ли смяташ да се катерим?

— Не е толкова стръмно, колкото изглежда, повярвай ми.

Времето и преминаващите от там бяха отъпкали тясна пътека, станала почти невидима сред високите сребристи треви и жълтите цветенца. Двете поеха по нея, като спираха често, за да може Руби да си поеме дъх.

Касандра дишаше с пълни гърди, наслаждавайки се на чистия и освежен от дъжда въздух. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-прохладно ставаше. Когато стигнаха върха, Касандра се пресегна да хване дългите светли стебла на тревата, да ги почувства как се плъзгат през стиснатите й длани.

— Почти стигнахме — провикна се тя назад към Руби. — Точно зад този хребет е.

— Чувствам се като някое от хлапетата на Фон Трап^[1] — заяви Руби задъхано, — обаче по-дебела, по-стара и без капчица сила за песни.

Касандра стигна върха. Над нея перести облаци се носеха по небето, погнати от силни есенни ветрове. Тя се запъти към края на скалата и зарея поглед към безбрежното разбунено море.

Зад нея се разнесе гласът на Руби:

— О, слава богу, жива съм. — Застана до Касандра с ръце на коленете, мъчейки се да си поеме дъх. — Ще ти издам една тайна — изобщо не бях сигурна, че този момент някога ще настъпи.

Изправи се, премести ръце на кръста си и приближи до Касандра. Изражението й се разведри, когато огледа хоризонта.

— Красиво е, нали? — попита Касандра.

— Удивително е — поклати глава Руби. — Сигурно това изпитват птиците по гнездата си. — Тя отстъпи назад от ръба на канарата. — Само че вероятно са малко по-сигурни, понеже разполагат с криле, в случай че паднат.

— Къщата е била наблюдателен пост във времената на контрабандистите.

— Да, мога да го повярвам — кимна Руби. — Оттук се вижда почти всичко. — Тя се обърна, очаквайки да види къщата. Намръщи се. — Жалко, че има толкова висока стена. Сигурно закрива гледката.

— Да, на долния етаж я закрива, но невинаги я е имало — построена е през 1909 година.

Руби приближи до портата.

— Защо, за бога, някой ще иска да огражда къщата така?

— От съображения за сигурност.

— Срещу какво?

— Повярвай ми, и аз бих искала да разбера. — Руби последва Касандра и отвори скрибуцащата метална порта.

— Много дружелюбно — посочи Руби предупредителната табела към нарушителите.

Касандра се усмихна замислено. Не приближавай, за да не пострадаш! През последните седмици толкова често минаваше покрай табелата, че беше престанала да я забелязва. А сега, заедно с онази забележка от албумите с изрезки на Роуз, табелата придоби нов смисъл.

— Хайде, Кас. — Руби стоеше в другия край на пътеката до вратата на къщата и потупваше със стъпалцата си. — Издържах похода, почти без да се оплаквам, но нали не очакваш да се покатеря по стената и да се вмъкна вътре през някой прозорец?

Касандра се усмихна и й показа месинговия ключ.

— Не се бой. Край на физическото натоварване. Поне за днес. Тайната градина ще оставим за утре. — Тя пъхна ключа, завъртя го наляво и след едно шумно изщракване вратата се отвори.

Руби прекрачи прага и тръгна по коридора към вратата на кухнята. Сега, след като Касандра и Крисчън бяха разчистили прозорците от пълзящите растения и бяха измили натрупваната сто години мръсотия от стъклата, вътре беше по-светло.

— О, божичко! — прошепна Руби и погледът й обходи кухнята. — Недокоснато е.

— И така може да се каже.

— Никой не е развалил къщата под предлог, че я модернизира. Каква рядкост! — извърна се Руби към Касандра с блеснал поглед. — Сякаш усещам сред нас привиденията от миналото.

Касандра се усмихна. Беше сигурна, че и Руби ще го усети.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Руби.

— Не бих го пропуснала — отговори тя, прекосявайки стаята. — Грей сигурно ще си слага тапи в ушите, когато се виждаме — адски му писна да му дърдоря за твоята къща в Корнуол. Освен това имах работа в Полперо, така че всичко се подреди идеално. — Руби се приведе над люлеещия се стол, за да надникне през предния прозорец. — Това там езеро ли е?

— Да, съвсем мъничко.

— Симпатична статуя, но не му ли е студено? — Тя пусна стола и той леко се залюля. Извитите му крака леко изскърцаха, плъзгайки се по дъските на пода. Руби продължи да оглежда стаята и леко прокара пръсти по печката.

— По каква работа ходи в Полперо? — попита Касандра и седна с кръстосани крака върху кухненската маса.

— Изложбата ми приключи миналата седмица и се канех да върна скиците на Натаниъл Уокър на собственичката им. Сърцето ми се къса, че се разделих с тях, казвам ти.

— Няма ли начин тя да ги преотстъпи трайно на музея?

— Би било хубаво. — Главата на Руби се скри в тухлената ниша на печката и гласът й прозвуча приглушено. — Искаш ли да опиташ да я убедиш?

— Аз ли? Не я познавам.

— Още не, разбира се, обаче й споменах за теб, докато бях при нея. Казах й, че баба ти е била родственица на Монтраше, че е родена в „Блакхърст“, че се е върнала и е купила къщата. Клара много се заинтригува.

— Така ли? Защо?

Руби се изправи и удари глава в печката.

— По дяволите! — разтърка тя яростно удареното място. — Все си удрям проклетата глава.

— Добре ли си?

— Да, да, добре съм. Имам висок праг на болка. — Престана да търка главата си и примигна. — Помниш ли, че майката на Клара е работила в „Блакхърст“ като домашна прислужница? Става дума за Мери, жената, която накрая започнала да прави кървавица със своя съпруг месар.

— Да, сега си спомням, че така се натъкнала на рисунките. А ти как разбра, че Клара проявява интерес към Нел? Тя какво ти каза?

Руби отново се залови да оглежда печката и отвори вратичката.

— Каза ми, че искала да говори с теб за нещо. Нещо, което майка й разкрила, преди да умре.

Тилът на Касандра настръхна.

— Какво точно? Не ти ли намекна?

— Не, на мен нищо не каза, а и не бързай да се въодушевяваш. Като имам предвид с какво благоговение се отнася към покойната си майка, може би смята да те зарадва с новината, че Мери е прекарала най-хубавите години от живота си като прислужница в имението. Или че Роуз веднъж я похвалила колко хубаво е полирала среброто. — Руби затвори вратичката на печката и се обърна към Касандра. — Дали печката още работи?

— Всъщност да. Направо не можахме да повярваме.

— Кои ние?

— Двамата с Крисчън.

— Кой е Крисчън?

Касандра прокара пръсти по масата, избягвайки погледа на Руби.

— А, един приятел. Помага ми да разчистя.

— Приятел, значи — изви вежди Руби.

— Да — сви рамене Касандра и се помъчи да изглежда небрежно.

Руби се усмихна многозначително.

— Хубаво е човек да има приятели. — Тя се върна в кухнята, мина покрай прозореца със счупената рамка и приближи до старинния чекрък. — Ще се запозная ли с него? — Протегна ръка и завъртя колелото.

— Внимавай да не се убодеш — предупреди я Касандра.

— Ясно, няма. — Руби плъзна пръстите си по колелото. — Не искам заради мен и двете да потънем в стогодишен сън. — Прехапа долната си устна с блеснали очи. — Дали пък това няма да даде на приятеля ти възможност да ни спаси?

Касандра усети как бузите й пламват. Престори се на равнодушна, докато Руби оглеждаше голите греди на тавана, синьо-белите плочки край печката, широките дъски на пода.

— Е, какво ще кажеш? — попита накрая Касандра.

Руби завъртя очи.

— Знаеш какво мисля, Кас. Страшно ти завиждам! Превъзходна е! — Руби се облегна на масата и попита: — Смяташ ли да я продаваш?

— Май да.

— Ти си по-силна от мен — поклати глава Руби. — Аз не бих имала сили да се разделя с нея.

Най-неочаквано Касандра изпита някаква собственическа гордост. Успя да я овладее.

— Трябва да го направя. Не мога просто да я оставя тук. Поддръжката ще е прекалено скъпа, особено след като аз ще бъда в другия край на света.

— Би могла да я задържиш като лятна вила и да я даваш под наем, когато не си тук. Така винаги ще има къде да отсядаме, когато искаме да отидем на море — засмя се Руби. — И ти ще имаш къде да отсядаш — смушка я тя по рамото. — Хайде, покажи ми какво има горе. Сигурно гледката се простира чак до хоризонта.

Касандра я поведе нагоре по тесните стълби и когато стигнаха спалнята, Руби се облегна на рамката на прозореца и се загледа към морето.

— О, Кас! — възкликна тя, загледана към белите връхчета на вълните, щипнати от вятъра, — хората ще се редят на опашка, за да почиват тук. Мястото е автентично, достатъчно близо е до селото за провизии, но и достатъчно далеч, за да се чувстваш в уединение. Сигурно по залез е прелестно, а през нощта далечните светлинки на рибарските лодки искрят като звездички.

Думите на Руби едновременно развълнуваха и разпалиха Касандра, понеже тя бе изрекла на глас тайното желание на Касандра, едно чувство, което дори не си беше дала сметка, че изпитва, докато не го чу, изречено от друг. Наистина искаше да задържи къщата. Докато работеше тук, атмосферата на това място й бе влязла под кожата. Заради връзката му с Нел и заради още нещо. Някакво усещане, че когато е в къщата и в градината, всичко е наред. Всичко в света и всичко вътре в самата нея. За пръв път от десет години се чувстваше цяла и стабилна. Като пълен кръг, като мисъл без тъмни ъгълчета.

— О, боже! — Руби се извърна и стисна китката на Касандра.

— Какво? — попита Касандра и усети как коремът й се стяга. — Какво има?

— Хрумна ми блестяща идея! — Руби преглътна, махна с ръка и успокои дишането си. — Да преспим тук — изписка тя накрая. — Двете с теб да преспим в къщата тази нощ!

* * *

Касандра вече беше ходила на пазар и на излизане от железарския магазин, натоварена с кашон, пълен със свещи и кибрит, се натъкна на Крисчън. Три дни бяха минали от вечерята им в кръчмата — валеше твърде силно, за да им хрумне да работят в градината през уикенда — и тя не бе говорила с него оттогава.

Кой знае защо се почувства неспокойна, усети как страните й пламват.

— На излет ли?

— Нещо такова. Една приятелка ми гостува и иска да пренощуваме в къщата на скалата.

Той изви вежди.

— Не позволявай на призраците да те хапят.

— Ще се постарая.

— И на плъховете — усмихна се накриво той.

Тя също се усмихна, после стисна устни. Мълчанието помежду им се разтегли като ластик, който ей сега щеше да се откъсне и да ги цапардоса.

— Ами ти… — поде тя стеснително — ти… би могъл да дойдеш и да хапнеш с нас, ако искаш? Нищо специално, но ще бъде забавно. Ако си свободен де… Сигурна съм, че Руби много ще се зарадва да се запознаете. — Касандра се изчерви и прокле въпросителната нотка, която увличаше нагоре края на всяко нейно изречение. — Ще бъде забавно — повтори.

Той кимна, явно обмисляше предложението й.

— Да, добре — каза. — Ще ми е приятно.

— Чудесно. — Касандра усети вълна да пробягва под кожата й. — В седем? Нищо не носи, както виждаш добре съм се запасила.

— Ей, дай ми това — пое Крисчън покупките на Касандра. Тя премести дръжките на найлоновия плик от китката и почеса оставените от тях червени следи. — Ще те откарам горе до канарата — предложи той.

— Не искам да те затруднявам.

— Не ме затрудняваш. И бездруго идвах да поговорим за Роуз и за белезите й.

— Не намерих нищо друго в албумите й с изрез…

— Няма значение, знам какви са били белезите, знам и как ги е получила. — Той махна към колата. — Ела, ще поговорим, докато те карам.

Крисчън изкара колата от тесния паркинг до водата и потегли по главната улица.

— Е, какво има? — попита Касандра, като стисна торбата с покупките между глезените си, за да не позволи консервите със супа да паднат и да смачкат хляба. — Какво откри?

Прозорецът се беше замъглил и Крисчън се пресегна да изтрие с длан предното стъкло.

— Онзи ден, докато ми разказваше за Роуз, нещо ми се стори познато. Името на лекаря — Ебенизър Матюс. За нищо на света не можех да си спомня къде съм го чувал, но рано в неделя сутрин си спомних.

Той намали на Т-образното кръстовище и се помъчи да нагласи парното.

— Извинявай, понякога прави номера. След малко трябва да се стопли. — Той завъртя копчето от синия към червения сектор, даде ляв мигач и пое нагоре по стръмния път. — Една от ползите от завръщането ми да живея у дома е достъпът до кашоните, в които опаковах живота си, когато мащехата ми превърна стаята ми в гимнастически салон.

Касандра се усмихна, спомнила си кашоните с неловки спомени от гимназиалния живот, които беше открила, когато отново се премести при Нел след катастрофата.

— Отне ми известно време, но накрая намерих есето и там наистина пишеше неговото име — Ебенизър Матюс. Бях го включил, понеже е от същото село, в което съм отраснал и аз.

— И? Вътре пишеше ли нещо за Роуз?

— Не, обаче след като установих кой е докторът, изпратих имейл на приятелка в Оксфорд, която работи в местната медицинска библиотека. Дължи ми услуга и се съгласи да ми изпрати всичко, което успее да открие за пациентите на лекаря между 1889 и 1913 година, когато е живяла Роуз.

Приятелка. Тя. Касандра прогони неочаквания пристъп на ярост.

— И?

— Доктор Матюс се оказва доста заето човече. Отначало не — за човек, издигнал се до такава висота, той е от доста скромен произход. Лекар в малко селище в Корнуол, който прави всичко, което вършат лекарите в малките градове. Доколкото успях да разбера, неговият пробив е запознанството му с Аделайн Монтраше от имението „Блакхърст“. Не знам защо тя е избрала млад лекар като него да лекува болното й момиченце — много по-вероятно е аристократите да потърсят стария призрак, лекувал прачичо Финеган като момче, но, така или иначе, повикан бил Ебенизър Матюс. Явно двамата с Аделайн си допаднали, понеже след първата консултация той станал личният лекар на Роуз. Задържал се през детството й и дори след като тя се омъжила.

— Но как разбра? От къде приятелката ти има тази информация?

— По онова време много лекари си водели хирургични дневници. Записвали данни за пациентите, които преглеждали — кой им дължи пари, какви лекарства са предписвали, какви статии са публикували, такива работи. Много от въпросните дневници по-късно се оказват в библиотеките. Дарени или продадени от самите лекари или от семействата им.

Бяха стигнали до края на пътя, където чакълът свършваше и започваше тревата, така че Крисчън спря колата на тясното място за паркиране до наблюдателницата. Навън вятърът блъскаше канарата и дребните птички страхливо се бяха притиснали една към друга. Крисчън изключи двигателя и се обърна на седалката с лице към Касандра.

— През последното десетилетие на деветнайсети век доктор Матюс доста се прочува. Явно не искал да се задоволи да остане обикновен провинциален семеен лекар, въпреки че списъкът с пациентите му заприличал на светски справочник за местното общество. Започнал да публикува статии по различни медицински въпроси. Не беше много трудно да съпоставя публикациите с дневника му, за да установя, че Роуз се явява като госпожица РМ. Често пише за нея след 1897 година.

— Защо? Какво се е случило тогава? — Касандра осъзна, че е стаила дъх и че гърлото й се е стегнало.

— Осемгодишна, Роуз глътнала един шивашки напръстник.

— Защо?

— Ами не знам, допускам, че по случайност, а и няма значение. Нищо особено — половината британска валута е престояла в някой детски стомах по едно или друго време. Ако ги оставиш, такива предмети преминават до изхода на системата без никакви проблеми.

Касандра рязко си пое дъх.

— Обаче не оставили напръстника. Доктор Матюс направил операция.

Крисчън поклати глава.

— Дори по-лошо.

Коремът й се качи в гърлото.

— Какво е направил?

— Поръчал рентгенова снимка, даже няколко снимки, а после публикувал снимките в списание „Лансет“. — Крисчън се пресегна към задната седалка на колата си и й подаде страниците на фотокопирания материал.

Касандра прегледа статията и сви рамене.

— Не разбирам, какво толкова?

— Не става дума за самата рентгенова снимка, а за експозицията. — Посочи й една линия в горния край на страницата. — Доктор Матюс накарал фотографа да направи шейсетминутна експозиция. Явно е искал да бъде напълно сигурен, че ще разполага с желаната снимка.

Касандра усещаше с бузата си студа пред прозореца.

— Но какво означава това? Шейсетминутна експозиция?

— Рентгенът е облъчване — не си ли забелязала как зъболекарят ти хуква от стаята, преди да натисне копчето на рентгена? Експозиция от шейсет минути означава, че доктор Матюс и фотографът са изпържили яйчниците й и всичко в тях.

— Яйчниците й? — вторачи се в него Касандра. — Тогава как е заченала?

— Точно това се опитвам да ти кажа. Не би могла. Тоест със сигурност не би могла да износи здраво бебе до раждането. През 1897 година Роуз Монтраше всъщност е била безплодна.