Кейт Мортън
Забравената градина (40)

39

Имението „Блакхърст“, 1909 г.

Роуз плачеше. Бузата й беше топла, а възглавницата — мокра, но тя не спираше да плаче. Здраво стисна очи срещу процеждащата се зимна светлина и се разплака, както не беше плакала от дете. Ужасна, ужасна сутрин! Как се осмелява слънцето толкова самоуверено да изгрява и да злорадства над нейното нещастие? Как изобщо другите хора си вършат работата, като че ли на небето има Бог, когато Роуз за пореден път отваря очи и вижда свършека на мечтите си, изписан с кръв? Още колко, питаше се тя, още колко пъти трябва да изтърпи това ежемесечно изтезание?

По някаква ужасна причина й се струваше по-добре да знае, понеже най-непоносими бяха бавно влачещите се помежду дни. Дългите дни, през които Роуз си позволяваше да си представя, да мечтае, да се надява. Надежда — колко беше намразила тази дума! Тя беше коварно семе, посято в душата на човека, което тайно растеше и без много грижи, а после разцъфтяваше с такова великолепие, че всеки се надяваше това да стане. Надеждата, освен това не позволяваше на човек да се поучи от опита си. Защото всеки месец, след седмицата на кървене, Роуз усещаше как тази противна креатура отново се надига и как дъската на опита й бива изтрита. Колкото и да си обещаваше, че този път няма да върви по тази свирка, че няма да стане жертва на жестоките и изпълнени с надежда шепоти, винаги го правеше. Понеже отчаяните хора се вкопчват в надеждата като моряци за отломките от кораба си.

За една година само веднъж можа да си отдъхне от този страховит цикъл. През месеца, когато не получи кървене. Веднага повикаха д-р Матюс, той извърши преглед и изрече благословените слова: тя очакваше дете. Какво блаженство е да чуеш най-съкровеното си желание, изречено толкова спокойно, без почти никаква мисъл за месеците на разочарование преди това, с увереност и твърдост, че всичко ще се развие по реда си. Коремът й щеше да се подуе и щеше да се роди бебе. Осем дни се радва тя на скъпоценната новина, шептя нежни слова на плоския си корем, ходеше, говореше и сънуваше по различен начин. И на деветия ден…

На вратата се почука, но Роуз не помръдна. Махни се, помисли тя, махни се и ме остави на мира.

Вратата се открехна, някой влезе и вбесяващо се постара да не вдига шум. Някакъв звук — поставиха нещо на нощното шкафче — и после тих глас прозвуча до ухото й:

— Донесох ви закуската, госпожо Уокър.

Госпожа Уокър. Коремът на Роуз се стегна от тези думи. Колко силно беше копняла да стане госпожа Уокър. След като се запозна с Натаниъл в Ню Йорк, ходеше на множество танцови забави една подир друга, с разтуптяно сърце се озърташе в залата да го види, дъхът й секваше, докато очите им не се срещнеха и по устните му не плъзнеше усмивка, предназначена само за нея.

Сега вече името беше нейно, но тя се бе оказала недостойна за него. Съпруга, неспособна да осъществи най-основната функция на омъжената жена. Не можеше да даде на съпруга си онова, което се очакваше от една добра съпруга. Деца. Здрави и щастливи деца, които да припкат из имението, да пълнят кофички с пясък, да се крият от гувернантката си.

— Не плачете, госпожо Уокър, ще ви се случи когато му дойде времето.

Всяка добронамерена дума на слугинята за Роуз носеше същинска горчилка.

— Нима, Мери?

— Разбира се, госпожо.

— Защо си толкова сигурна?

— Ами тъй е редно, нали? Жената не може да го избегне, колкото и да се мъчи. Не задълго. Познавам мнозина, дето с радост биха се избавили от туй, ако знаеха начин.

— Неблагодарни нищожества — възкликна Роуз с пламнало и мокро лице. — Такива жени не заслужават благодатта на майчинството.

Погледът на Мери се помъти от нещо, което Роуз взе за съжаление. Вместо да зашлеви пълните и напращели от здраве бузи на слугинята, Роуз се извърна и се сгуши под завивката. Прикотка болката си в корема. Обгърна се с тъмния и празен облак на загубата.

* * *

Натаниъл можеше да го нарисува и насън. Лицето на съпругата му, толкова познато, че на моменти си мислеше, че го познава по-добре от собствената си ръка. Довърши линията, която прокарваше, и леко я размаза с палец. Примижа и наклони глава. Красива беше, в това съмнение нямаше. Тъмна коса и светла кожа, красива уста. Но въпреки това не му доставяше наслада.

Пъхна портретната скица в папката си. Тя щеше да я приеме с радост както винаги. Молбите й за нови портрети бяха толкова отчаяни, че той никога не успяваше да й откаже. Ако не й показваше по един нов портрет през няколко дни, тя плачеше и настояваше той да я уверява в любовта си. Рисуваше я по-скоро по памет, отколкото от натура. Другото би било прекалено болезнено. Неговата Роуз беше изчезнала в скръбта си. Младата жена, с която се бе запознал в Ню Йорк, се беше стопила и отдолу се бе появила тази сянка на Роуз с помътнели от недоспиване очи, нервни крайници и посивяла от тревога кожа. Има ли поет, описал окаяната грозота на любимо същество, преобразено в своята противоположност от мъка?

Нощ след нощ тя му се предлагаше и той се съгласяваше. Обаче желанието на Натаниъл беше изчезнало. Онова, което преди го бе възбуждало, сега го изпълваше с ужас и с нещо още по-лошо — с вина. Вина, понеже когато се любеха, той вече не бе способен да я гледа. Вина, задето не можеше да й даде каквото искаше тя. Не че Роуз щеше да му повярва. Колкото и пъти да я уверяваше, че не желае да има дете, че тя му е съвсем достатъчна, Роуз не искаше и да чуе. Колкото и пъти да обхващаше лицето й с ръце и да я принуждаваше да срещне погледа му, за да й го повтори за пореден път, тя кимаше в знак на съгласие, но той четеше съмнение в очите й, породено от собствения й коварен страх. Той беше безсилен да стигне отвъд него и да я увери, че казва истината.

А сега още по-унизителното бе, че майка й дойде да го посети в ателието му. Разгледа малко сковано портретите му, после седна на стола до статива му и поде словоизлиянието си. Роуз била деликатна, поде тя, такава била открай време. Животинските съпружески инстинкти на мъжа най-вероятно й причинявали огромно страдание, така че най-добре за всички било той да се въздържа известно време. Натаниъл толкова се смути от необходимостта да води такъв разговор с тъща си, че не намери нито думи, нито желание у себе си да изрази своето мнение.

Вместо това кимна в знак на съгласие и потърси уединение в градината на имението вместо в ателието си. Беше превърнал беседката в работно място. През март там все още беше доста студено, но Натаниъл беше готов да се лиши от малко удобство. Заради времето надали някой друг щеше да го потърси за нещо. Най-сетне можеше да диша с пълни гърди. Беше потиснат, след като прекара зимата в къщата, с родителите на Роуз и с нейните обсебващи нужди. Нейната скръб и разочарование се бяха просмукали дори в стените, в завесите, в килимите. Беше като къща на мъртвите: Лайнъс стоеше заключен в тъмната си стаичка, Роуз — в спалнята, Аделайн дебнеше по коридорите.

Натаниъл се приведе напред и вниманието му привлече бликналата слаба слънчева светлина измежду клоните на рододендрона. Пръстите му потрепнаха, закопняха да уловят светлината и сянката. Обаче нямаше време. Платното на лорд Макълби стоеше на статива пред него с нарисувана брада, румени бузи и набраздено от бръчки чело. Оставаха му само очите. Очите винаги затрудняваха Натаниъл.

Той избра четка и махна едно щръкнало косъмче. Тъкмо щеше да нанесе боя върху платното, когато усети, че ръцете го сърбят и странното шесто чувство за самота се отдръпва. Погледна през рамо. Зад него наистина стоеше слуга. Целият настръхна притеснено.

— За бога, човече, не се промъквай така. Ако имаш да ми кажеш нещо, застани пред мен и го кажи. Какъв е смисълът да се прокрадваш така?

— Лейди Монтраше иска да ви уведомя, че каретата за Тримейн Хол ще потегли в два часа следобед, сър.

Натаниъл изруга тихо. Беше забравил за Тримейн Хол. Поредната богата приятелка на Аделайн, която искаше да окичи стените си със своя собствен образ. Може би, ако му провървеше, жената щеше да поиска Натаниъл да нарисува и трите й кученца!

Само като си помисли, че преди време тези запознанства го вълнуваха и му създаваха усещането, че положението му се покачва, както се издига платното на лъскав нов-новеничък кораб! Беше сляп глупак, който не подозираше каква е цената за този успех. Комисионите му растяха, но творческият му импулс намаляваше пропорционално. Той бълваше портрети досущ като новите фабрики за масово производство, чиито собственици не спираха да дърдорят и ликуващо да потриват ръце. Нямаше време да поспре, да се усъвършенства, да промени малко метода си. Той не беше занаятчия, в мазките на четката му вече не беше останала нито човечност, нито достойнство.

А най-лошото от всичко беше, че докато той произвеждаше портрети, времето да прави рисунки, истинската му страст, буквално изтичаше между пръстите му. Ръцете му, уменията му, духът му бяха закърнели.

Беше направил неправилен избор, вече го съзнаваше. Само да се бе вслушал в молбите на Роуз след сватбата им и да беше намерил нов дом за тях двамата, може би всичко щеше да се подреди различно. Може би той и тя щяха да бъдат блажено щастливи, да имат деца, които да им се мотаят в краката, и той да усеща творческо задоволство с връхчетата на пръстите си.

Но пък има вероятност и всичко да си бе останало постарому. Той и тя можеха да се окажат принудени да изтърпят подобно страдание, но в по-мизерни условия. И точно това беше трудното. Нима може да се очаква от едно момче, отраснало в бедност, да избере пътя на по-големите лишения?

А сега и Аделайн, като една същинска Ева, започна да подмята евентуално за портрет на краля! Натаниъл целият настръхваше дори при споменаването на такава възможност, нищо че му беше дошло до гуша от портрети, нищо че се ненавиждаше, задето напълно се е отказал от страстта си.

Натаниъл избута настрани масленото платно и измъкна от папката тайните си рисунки. Работеше над тях от време на време вече две седмици, откакто случайно се натъкна на приказките на братовчедката Елайза сред нещата на Роуз. Макар да бяха написани за деца, да представляваха елементарни истории за смелост и за смърт, приказките му влязоха под кожата. Героите се промъкнаха в съзнанието му и оживяха, а простичката им мъдрост беше като балсам за разбуненото му съзнание и за грозните му тревоги на възрастен човек. Усети, че за да се разсее, понякога драска някакви линии, които се превръщат в магьосница пред чекрък, в царица на феите с дълга и дебела плитка, в принцеса птица, затворена в златната си клетка.

Драскулките постепенно се превръщаха в рисунки. Потъмняваше сенките, удебеляваше линиите, подчертаваше чертите на лицата. Натаниъл забождаше парченцата пергамент в горната част на статива си, за да не ги отвее лекият ветрец. Оглеждаше ги отново и отново, стараеше се да не забелязва хартията с воден знак, която Роуз му купи веднага след сватбата, стараеше се да не мисли за по-щастливи времена.

Рисунките още не бяха завършени, но той беше доволен от тях. Само това занимание му доставяше удоволствие и нещо повече — даваше му възможност за бягство от мъченичеството, в което се бе превърнал животът му. Следобед Натаниъл щеше да си позволи да скицира, да рисува безцелно, както правеше като дете. Мрачните очи на лорд Макълби щяха да почакат.

* * *

Най-накрая Роуз се облече с помощта на Мери. Цяла сутрин лежа, но най-накрая реши да излезе от стаята. Кога за последен път беше напускала четирите стени? Преди два дни? Преди три? Едва не падна, когато се изправи. Свят й се зави, коремът я присви — все познати усещания от детството. Тогава Елайза повдигаше духа й с вълшебни приказки, с приказки, извлечени от залива. Само да можеше и страданието на възрастните да се лекува толкова лесно!

Роуз не беше виждала Елайза от доста време. Понякога я мярваше през прозореца да се разхожда из градината или да стои на канарата над залива — далечна точица с дълга развята зад нея рижа коса. Един-два пъти Мери я потърси с вестта, че госпожица Елайза е долу и моли да бъде приета, но Роуз неизменно отказваше. Обичаше Елайза, но битката, която сега водеше срещу скръбта и надеждата, изсмукваше цялата й сила. А Елайза беше толкова одухотворена, толкова жизнена, оптимистично настроена и здрава. Роуз просто не можеше да го понесе.

Безтегловна като привидение, Роуз се понесе по застлания с килим коридор, положила длан върху декоративния перваз на стената, за да пази равновесие. Следобед, когато Натаниъл се върнеше от срещата си в Тримейн Хол, щеше да отиде при него в беседката. Разбира се, щеше да е студено, но тя щеше да накара Мери да я увие с нещо топло, а Томас можеше да извади кушетката и едно одеяло, за да й е удобно. Натаниъл сигурно се чувстваше самотен навън и щеше да се зарадва, че тя отново е до него. И можеше да я нарисува полегнала. Натаниъл толкова обичаше да я рисува, а неин дълг като съпруга беше да угажда на съпруга си.

Роуз почти бе стигнала до стълбите, когато чу гласове във ветровития коридор.

— Тя твърди, че няма да каже нищо, че е единствено нейна работа.

Думите бяха накъсани от потропването на метла по перваза на дюшемето.

— Господарката няма да остане доволна, като разбере.

— Господарката няма да разбере.

— Ако има очи на главата си, ще разбере. Не са много ония, дето не забелязват кога една жена напълнява, понеже носи дете в утробата си. — Роуз притисна студената си ръка към устата и тихичко се прокрадна по коридора, наострила уши да дочуе още нещо. — Тя казва, че жените от семейството й не напълнявали. Щяла да успее да го прикрие с униформата си.

— Дано да е права, че иначе ще изхвърчи от тук най-позорно.

Роуз стигна в горния край на стълбите навреме, за да види как Дейзи влиза в помещението на слугите. Сали нямаше късмет да се оттегли навреме.

Прислужницата се сепна и бузите й поруменяха на грозни петна.

— Извинете, госпожо. — Непохватна проява на учтивост, заплетена в полите метла. — Не ви видях.

— За кого говорехте, Сали?

Петната стигнаха до връхчетата на ушите на момичето.

— Сали, настоявам да ми отговориш. Коя очаква дете?

— Мери, госпожо. — Почти шепот.

— Мери ли?

— Да, госпожо.

— Мери очаква дете?

Момичето кимна отривисто, а по лицето му се изписа огромно желание да се изпари.

— Разбирам.

Дълбока пропаст зейна в корема на Роуз и сякаш щеше цялата да я всмукне навътре. Това глупаво момиче с неговата отблъскваща, евтина плодовитост. Перчи се с нея пред очите на всички, грижи се лицемерно за Роуз, уверява я, че всичко ще бъде наред, а после се смее зад гърба й. При това е неомъжена! Е, не в този дом! Имението „Блакхърст“ спазваше древен и строг морал. Роуз трябваше да се погрижи за спазването на тези норми. Тя предпазливо въздъхна и каза:

— Благодаря ти, Сали. Можеш да си вървиш.

* * *

Аделайн прокарваше четката през косата си отново и отново. Бяха уволнили Мери и прислугата за предстоящото през уикенда увеселение се оказваше крайно недостатъчна, но трябваше да се справят с отсъствието на момичето. Макар обикновено да не насърчаваше Роуз да взема решения за прислугата, без да се консултира с нея, обстоятелствата този път бяха извънредни, а Мери беше малка мръсница. При това неомъжена, което беше още по-срамно. Не, инстинктът на Роуз беше правилен, нищо че подходът й не беше.

Клетата скъпа Роуз. Д-р Матюс се срещна с Аделайн в началото на седмицата, седна срещу нея в сутрешния салон и заговори приглушено, както правеше винаги при повод за тревога. Каза й, че Роуз не е добре (като че ли Аделайн не го виждаше и сама) и че той е сериозно загрижен.

— За жалост, лейди Монтраше, страховете ми не се ограничават със сегашното влошаване на състоянието й. Има и… — изкашля се той леко зад прилежно свития си юмрук — … и други неща.

— Какви други неща, доктор Матюс? — подаде му Аделайн чаша чай.

— Емоционални проблеми, лейди Монтраше — усмихна се лекарят превзето и отпи от чая си. — Когато разпитах госпожа Уокър за физическите аспекти на брака й, тя изложи, според моето професионално мнение, нездрава тенденция към прекомерно активна физическа интимност.

Аделайн усети, че дробовете й се разширяват, но се овладя и се застави да въздъхне спокойно. Понеже нямаше какво друго да каже или да направи, тя сложи още една бучка захар в чая си и разбърка. Кимна на д-р Матюс да продължава, без да го поглежда в очите.

— Не се тревожете, лейди Монтраше. Макар състоянието на дъщеря ви да е наистина сериозно, тя не е сама. Уверявам ви, че сред младите дами напоследък се наблюдава тенденция към повишена физическа активност, и съм уверен, че госпожа Уокър ще го преодолее. Тревожи ме повече подозрението, че тази физическа активност е една от причините за непрекъснатите й несполуки.

Аделайн се прокашля.

— Продължете, доктор Матюс.

— Искреното ми мнение като лекар е, че дъщеря ви трябва да преустанови всякакви интимни отношения, за да даде на крехкото си тяло възможност да се възстанови. Защото нещата са свързани, лейди Монтраше, всичко е свързано.

Аделайн поднесе чашата към устните си и вкуси от горчилката на финия порцелан. Кимна почти незабележимо.

— Неведоми са пътищата Божии. А също и на създаденото по негов образ и подобие човешко тяло. Разумно е да се допусне, че една млада жена с по-силен… апетит — усмихна се той извинително с присвити очи — няма да е безукорен пример за майчинство. Тялото усеща тези неща, лейди Монтраше.

— Значи, вие смятате, доктор Матюс, че ако дъщеря ми прави по-редки опити, има по-голяма вероятност да успее.

— Заслужава си да се замислим над такава възможност, лейди Монтраше. Да не говорим за ползата от подобно въздържание за нейното общо здравословно състояние. Нещо като ветрен конус, лейди Монтраше.

Аделайн изви вежди и се зачуди — не за пръв път — защо през цялото време е останала лоялна към д-р Матюс.

— Ако ветреният конус виси навън години наред без възможност за отдих или за поправка, силните ветрове несъмнено ще пробият дупки в тъканта му. По същия начин дъщеря ви трябва да получи време да събере сили. Тя трябва да бъде предпазвана от силните ветрове, които могат да я разкъсат.

Като оставим настрана приказките му за ветрени конуси, в думите на д-р Матюс имаше известен здрав разум. Роуз беше слаба и болна и ако не си дадеше достатъчно време да оздравее, нямаше да се възстанови напълно. Обаче тя толкова силно копнееше да има дете, че Аделайн се съмняваше дали няма да се окаже невъзможно да я убеди да постави собственото си здраве на първо място. Аделайн дълго размишлява и реши, че ще се наложи да привлече и Натаниъл в заговора. Колкото и неловък да се очертаваше подобен разговор, тя винаги успяваше да го накара да се подчини. През изминалите дванайсет месеца Натаниъл се беше научил да играе по свирката на Аделайн и сега, изправен пред перспективата да нарисува кралски портрет, той със сигурност щеше да възприеме гледната точка на тъща си.

Аделайн успя външно да запази спокойствие, но само как кипеше от гняв вътрешно. Още колко изпитания щеше да се окаже принудено да изтърпи слабото тяло на Роуз? Където и да отидеше Аделайн — да играе бридж, на социални събирания, кръщенета и увеселения в края на седмицата, — тя наблюдаваше как младите жени се смеят и флиртуват с пламнали бузи и мисълта я сполетя неусетно: защо те са здрави, щастливи и силни и притискат бебе в обятията си, а моята Роуз няма дете? Дали не беше Божие наказание? Може би Аделайн прекомерно се бе гордяла с красотата на Роуз, с изисканите й обноски, с благия й характер. Защото какво по-жестоко наказание от това да гледаш как любимото ти дете страда?

Само като си помислеше, че Мери, противното здраво момиче с онова широко лъчезарно лице и чорлава коса, е бременна! Че носи нежелано дете, докато други, които копнеят за това толкова дълбоко, така и не го получават. Къде е справедливостта? Нищо чудно, че Роуз беше откачила — всъщност това се полагаше на нея. Радостната новина, детето… трябваше да са на Роуз. А не на Мери.

Само да можеше да намери начин да даде на Роуз дете, без да предизвиква физически страдания. Разбира се, това беше невъзможно. Жените щяха да се редят на опашка, ако подобно решение бе възможно.

Изведнъж ръката на Аделайн застина във въздуха с четката за коса. Тя се вгледа в отражението си, но не видя нищо. Мислите й бяха другаде, тя размишляваше над пращящия от здраве образ на едно здраво момиче, лишено от майчински инстинкт, и го сравняваше с този на крехка жена, чието тяло изневерява на изпълненото с майчинска готовност сърце…

Остави четката. Притисна студените си ръце в скута.

Възможно ли бе това противоречие да бъде поправено? Нямаше да е лесно. Първо, трябваше да убеди Роуз, че така е най-добре. След това момичето. Аделайн трябваше да се погрижи тя да проумее, че това е неин дълг. Че го дължи на семейство Монтраше, след като години наред се е радвала на благоразположението им.

Несъмнено щеше да е трудно, но не невъзможно.

Аделайн бавно се изправи. Внимателно постави четката върху тоалетната масичка. Пое по коридора, все още подкастряйки току-що избуялото в главата й хрумване.

* * *

Най-важното за присаждането на розите беше ножът. Дейвис казваше, че трябва да бъде остър като бръснач и да може да подстриже косъмчетата на ръката му. Елайза го откри в парника и той с удоволствие й помогна за хибрида, който момичето приготвяше за градината си. Показа й къде да среже, как да го направи без тресчици и неравности, които може да попречат на присадката да се захване за растението. Накрая Елайза остана в парника цяла сутрин и му помогна при разсаждането на пролетните растения. Толкова й беше приятно да зарови ръце в топлата пръст, да усети с връхчетата на пръстите си възможностите, които криеше настъпването на новия сезон.

А когато си тръгна, Елайза се прибра пеша. Денят беше студен, високо горе се носеха тъничките пера на облаците и след влажния и задушлив парник на Елайза й беше много приятно да усеща мразовития вятър с лицето си. Тъй като беше близо до къщата, мислите й както обикновено се насочиха към братовчедка й. Мери й беше разказала, че напоследък Роуз е много умърлушена, и макар Елайза да подозираше, че няма да я допуснат при нея, не можеше да понесе да е толкова наблизо, без да опита. Почука на страничната врата и зачака да й отворят.

— Добър ден, Сали. Идвам да видя Роуз.

— Не може, госпожице Елайза — отговори намусена Сали. — Госпожа Уокър е ангажирана и не може да приема гости. — Мелодията на фразата издаваше, че е наизустена.

— Хайде, Сали — усмихна се насила Елайза, — аз не съм гостенка. Сигурна съм, че ако съобщиш на Роуз, че съм тук…

От тъмното се разнесе гласът на леля Аделайн:

— Сали е напълно права, госпожа Уокър е ангажирана. — Тъмният силует се показа. — Готвим се да обядваме. Ако оставиш визитна картичка, Сали ще се погрижи госпожа Уокър да бъде осведомена за молбата ти за среща.

Сали стоеше с наведена глава и пламнали бузи. Явно сред прислугата беше настанал смут и Елайза щеше да се осведоми от Мери по-късно. Без присъствието на Мери и редовните й сведения Елайза нямаше да знае почти нищо за случващото се в къщата.

— Нямам визитна картичка — отвърна Елайза. — Сали, ако обичаш, кажи на Роуз, че съм се отбила.

Елайза кимна на леля си и пое през моравата, като се обърна само веднъж, за да погледне към прозореца на новата спалня на Роуз, който на ранната пролетна светлина изглеждаше бял. Елайза потръпна и мислите й отново се насочиха към ножчето за присаждане на Дейвис: как, ако е достатъчно остро, то прорязва растението толкова лесно и прецизно, че не остава и следа от мястото на свързването.

Елайза заобиколи фонтана, продължи надолу по моравата и стигна до беседката. Вътре бяха разположени принадлежностите за рисуване на Натаниъл, както често се случваше напоследък. Него самия го нямаше, сигурно беше отишъл в къщата за обяд, но работата му беше на статива…

Мислите излетяха от главата на Елайза.

Нямаше как да не разпознае рисунките.

Почувства се странно, когато видя съживени образите, родени от собственото й въображение. Герои, битували само в нейния измислен свят, някак чудодейно се бяха превърнали в картинки. Неочаквана вълна плисна под кожата на Елайза — едновременно студена и гореща.

Елайза се приближи и изкачи стъпалата на беседката. Обходи с поглед рисунките. Усмихна се, не се сдържа. Сякаш откри въображаем приятел, най-неочаквано сдобил се с тяло. Образите толкова приличаха на собствените й фантазии, че бяха тутакси разпознаваеми, но и някак различни. Ръката му беше по-мрачна от нейното съзнание — да, това беше, — но на Елайза й допадна. Без да се замисля, откачи рисунките от статива.

Забърза обратно — през лабиринта, градината и южната порта, като през цялото време превърташе рисунките в мислите си. Кога ги беше нарисувал, защо, какво възнамеряваше да прави с тях? Едва след като окачи палтото и шапката си в коридора на къщата на скалата, Елайза си спомни за писмото, което неотдавна беше получила от един лондонски издател. Господин Хобинс най-напред отправяше комплимент на Елайза по отношение на приказките й. Пишеше, че имал малка, дъщеря, която със затаен дъх очаквала всяка нова приказка от Елайза Мейкпийс. След това предлагаше на Елайза да обмисли възможността за издаването на илюстрована антология и да има предвид неговото издателство, ако се реши на подобно нещо.

Елайза се почувства поласкана, но не беше убедена. По някаква причина предложението си остана съвсем абстрактно в съзнанието й. Сега обаче, след като видя скиците на Натаниъл, вече можеше да си представи такава книга, почти усещаше тежестта й в ръцете си. Сборно издание на най-любимите й приказки, детско томче. Досущ като книгите, които беше намерила във вехтошарското магазинче на госпожа Суиндъл преди толкова много години.

И макар че в писмото на господин Хобинс не се споменаваше конкретно възнаграждение, Елайза не се съмняваше, че би могла да очаква по-солидна сума от онова, което беше получавала досега. Цяла книжка несъмнено струваше много повече от една-единствена приказка. Може би Елайза щеше да съумее най-сетне да събере парите, необходими за едно пътуване по море…

Силно хлопане на вратата я откъсна от мислите й.

Елайза прогони нерационалното предчувствие, че на прага си ще види Натаниъл, дошъл да си вземе рисунките. Разбира се, не беше той. Никога не беше идвал в къщата на скалата, а и щеше да установи изчезването на рисунките чак часове по-късно.

Отвори вратата. На прага завари Мери със следи от сълзи по бузите.

— Моля ви, госпожице Елайза, помогнете ми.

— Какво има, Мери? — Елайза покани момичето вътре и хвърли поглед през рамо, преди да затвори вратата. — Боли ли те нещо?

— Не, госпожице Елайза — разтресе се от ридания момичето, — не съм се ударила.

— Казвай тогава, какво се е случило?

— Заради госпожа Уокър е.

— Роуз? — Сърцето на Елайза затуптя като лудо в гърдите.

— Тя ме изгони — пое си дъх през сълзи Мери, — каза ми веднага да си събирам нещата и да се махам.

Облекчението на Елайза, че Роуз е добре, се сборичка с изненадата.

— Но защо, Мери?

Мери се отпусна тежко на един стол, изтри очи с опакото на дланта си и размаза сълзите по лицето си.

— Не знам как да го кажа, госпожице Елайза.

— Ами карай направо, Мери, умолявам те, и ми кажи какво се е случило, за бога!

По бузите на Мери отново се затъркаляха сълзи.

— Чакам дете, госпожице Елайза. Ще имам бебе, обаче колкото и да се стараех да го скрия, госпожа Уокър някак си разбра и ми каза, че не съм желана в къщата.

— О, Мери! — възкликна Елайза, тежко се отпусна на другия стол и взе ръцете й между своите. — Сигурна ли си за бебето?

— Няма никакво съмнение, госпожице Елайза. Не исках, но се случи.

— А кой е бащата?

— Едно момче от съседната улица. Моля ви, госпожице Елайза, той не е лош и казва, че иска да се ожени за мен, обаче най-напред трябва да спечеля достатъчно пари, иначе няма да имаме за къща и за храна за бебето. Не мога да си изгубя работата, още не, госпожице Елайза, пък и съм сигурна, че мога да се справям добре.

Изражението на Мери беше толкова отчаяно, че Елайза не можеше да й отговори по друг начин, освен:

— Ще видя какво мога да направя, Мери.

— Ще говорите ли с госпожа Уокър?

Елайза наля чаша вода от каната и я подаде на Мери.

— Ще се опитам, но знаеш не по-зле от мен, че много трудно ме допускат до Роуз.

— Моля ви, госпожице Елайза, вие сте единствената ми надежда.

Елайза кимна и се усмихна с увереност, каквато всъщност не изпитваше.

— Ще дам на Роуз няколко дни да се успокои и после ще поговоря с нея за теб. Сигурна съм, че тя ще подходи разумно.

— О, благодаря ви, госпожице Елайза. Знаете, че не съм искала да стане така — здравата оплетох конците. Как ми се иска да можех да върна времето назад и да поправя стореното.

— Всеки е пожелавал да има власт над времето — увери я Елайза. — Сега си върви, скъпа Мери, и се помъчи да не се тревожиш. Сигурна съм, че нещата ще се оправят. Ще ти съобщя, след като поговоря с Роуз.

* * *

Аделайн почука тихо на вратата на спалнята и я отвори. Роуз седеше на канапето до прозореца, забола поглед в земята. Ръцете й бяха страшно слабички, а профилът — съвсем измършавял. Стаята беше притихнала в безмълвие от състрадание към обитателката си, възглавниците се бяха сплескали, завесите бяха провиснали отчаяно. Дори въздухът беше застинал между сноповете струяща отвън слаба светлина.

Роуз с нищо не показа, че е усетила влизането на майка си или че има нещо против, затова Аделайн се приближи и застана зад нея. Погледна през прозореца да види върху какво е приковано вниманието на дъщеря й.

Натаниъл седеше пред статива си в беседката и преглеждаше листовете в кожената си папка. В жестовете му се долавяше тревога, сякаш беше изгубил някакво свое важно пособие.

— Той ще ме напусне, мамо. — Гласът на Роуз прозвуча блед като слънцето. — Защо му е да остане?

В този момент Роуз се извърна и Аделайн се помъчи да не допусне собственото й лице да отрази посивялото и плашещо състояние на дъщеря й. Положи длан върху костеливото рамо на Роуз.

— Всичко ще се оправи, моя Роуз.

— Така ли?

В тона й имаше такава горчивина, че Аделайн трепна.

— Разбира се.

— Не виждам как ще стане, понеже не съм в състояние да му помогна да се осъществи като мъж. Все не успявам да го даря с наследник, да му дам дете. — Роуз отново се извърна към прозореца. — Разбира се, че ще ме напусне. А без него аз съвсем ще се стопя.

— Разговарях с Натаниъл, Роуз.

— О, мамо…

Аделайн вдигна пръст и докосна устните на Роуз.

— Разговарях с Натаниъл и съм сигурна, че той, както и аз самата, най-много от всичко иска ти да възвърнеш доброто си здраве. Децата ще се появят, след като оздравееш, просто трябва да проявиш търпение. Дай си време да се възстановиш.

Роуз поклати глава, а шията й беше толкова тъничка, че на Аделайн й се прииска да я накара да спре, да не би да се нарани.

— Не мога да чакам, мамо. Без дете не мога да продължа напред. Готова съм на всичко, за да имам дете, дори да навредя на себе си. Предпочитам да умра, отколкото да чакам.

Аделайн внимателно приседна до нея и пое бледите и студени ръце на дъщеря си между своите.

— Не е нужно да се стига до там.

Роуз примигна с огромните си очи срещу Аделайн и в тях проблесна бледа искрица надежда — надеждата, която никога не напуска едно дете, вярата, че родителят може да оправи нещата.

— Аз съм ти майка и съм длъжна да се грижа за здравето ти, дори и ако ти не го правиш, затова много размишлявах над страданието ти. Убедена съм, че можеш да имаш дете, без да се излагаш на опасност.

— Мамо?

— Отначало може би няма да откликнеш охотно, но те умолявам да прогониш съмненията си. — Аделайн снижи глас. — Моля те, Роуз, чуй внимателно какво имам да ти кажа.

* * *

Накрая всъщност Роуз потърси Елайза. Пет дни след посещението на Мери в къщата на скалата Елайза получи съобщение, че Роуз иска да я види. И което беше още по-изненадващо — Роуз предлагаше двете да се срещнат в Тайната градина на Елайза.

Когато зърна братовчедка си, Елайза се зарадва, че се е сетила да вземе възглавници за желязната пейка. Защото клетата Роуз направо се беше стопила. Мери беше намекнала за влошеното здраве на господарката, но Елайза не беше допускала, че става дума за такова крайно изтощение. Постара се да не издаде смайването си, но явно не успя.

— Изненадана си от вида ми, братовчедке — усмихна се Роуз и скулите й се превърнаха в остриета. — Добре те познавам, скъпа Елайза. Чета мислите ти, сякаш са мои собствени. Не се притеснявай. Просто боледувах и съм доста отслабнала, но както винаги, ще се възстановя.

Елайза кимна и усети парене в очите.

Роуз се усмихна — усмивка, която опитът й да изглежда уверена направи още по-печална.

— Ела, седни до мен, Елайза — повика я тя с жест. — Нека усетя скъпата си братовчедка редом. Помниш ли когато за пръв път ме доведе в Тайната градина и двете заедно засадихме ябълковото дръвче?

Елайза пое студената слаба ръка на Роуз в своята.

— Разбира се, че помня. Виж го сега, Роуз, виж нашето дръвче.

Фиданката беше пораснала и стигаше почти до горния край на стената. От стеблото излизаха изящни голи клонки, а тънки филизи бяха щръкнали нагоре към небето.

— Красиво е — отбеляза мечтателно Роуз. — Само като си помисля, че ние трябваше просто да го посадим в пръстта и после то само си знае работата.

Елайза се усмихна мило.

— Просто е изпълнило природното си предназначение.

Роуз прехапа устна и остави червена следа.

— Тук сякаш се чувствам отново на седемнайсет, точно преди да замина за Ню Йорк. Изпълнена с вълнение и радостно очакване — усмихна се тя на Елайза. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто седяхме тук двете, само ти и аз, както правехме като малки.

Вълна от носталгия отми изпълнената със завист и разочарование година. Елайза силно стисна ръката на Роуз.

— Разбира се, че е така, братовчедке.

Роуз се позакашля и крехкото й тяло се разтърси от усилието. Елайза тъкмо понечи да загърне раменете й е шал, когато Роуз отново заговори:

— Получавала ли си новини от къщата напоследък?

Елайза отговори предпазливо, чудейки се какво е предизвикало внезапната смяна на темата.

— Видях се с Мери.

— Значи, знаеш — погледна я в очите Роуз и задържа погледа й, преди тъжно да поклати глава. — Тя не ми остави избор, братовчедке. Знам, че двете сте близки, но е немислимо Мери да остане в „Блакхърст“ в това състояние. Разбираш го, нали?

— Тя е добро и предано момиче, Роуз — внимателно каза Елайза. — Да, не отричам, че е постъпила неблагоразумно, но дали не би могла да се смилиш над нея? Мери няма никакви доходи, а очаква дете и има нужди, които трябва да посреща. Моля те, Роуз, постави се на мястото на Мери, представи си колко й е трудно.

— Уверявам те, че не съм мислила за почти нищо друго.

— В такъв случай разбираш…

— Някога копняла ли си за нещо, Елайза, искала ли си някога нещо толкова силно, че да не можеш да живееш без него?

Елайза се замисли за пътешествието си по море. За обичта си към Сами. За нуждата си от Роуз.

— Повече от всичко на света искам да имам дете. Сърцето ме боли, както ме болят ръцете. Понякога усещам в тялото си тежестта на детето, което копнея да притисна в обятията си. Копнея за топлата му главичка в извивката на ръката ми…

— Със сигурност някой ден…

— Да, да, някой ден… — Немощната усмивка на Роуз противоречеше на оптимистичните й думи. — Обаче от толкова отдавна се мъча да зачена, а не мога. Тринайсет месеца, Елайза. Тринайсет месеца, а се натъквам само на разочарования и на провали. А сега доктор Матюс твърди, че здравето може да ми погоди лоша шега. Нали си представяш как се почувствах, когато разбрах малката тайна на Мери — че тя съвсем случайно е получила точно онова, за което копнея аз. Че тя, която не би могла да предложи нищо, има онова, което на мен, способната да дам всичко, ми е отказано. Нали разбираш колко несправедливо е това? Не може Бог да желае такова противоречие.

Отчаянието на Роуз беше толкова всепоглъщащо, а крехкото й телце бе толкова немощен съсъд на пламенното й желание, че изведнъж загрижеността на Елайза за Мери отстъпи на заден план.

— Как мога да ти помогна, Роуз? Кажи ми какво мога да направя.

— Би могла да сториш нещо, братовчедке Елайза. Нуждая се от помощта ти за нещо, което в крайна сметка ще помогне и на Мери.

Най-сетне. Роуз най-сетне бе осъзнала онова, което Елайза знаеше открай време — че се нуждае от братовчедка си. Че единствено Елайза е в състояние да й помогне.

— Разбира се, Роуз, каквото поискаш — отговори Елайза. — Кажи какво искаш да направя и ще го сторя.