Кейт Мортън
Забравената градина (39)

38

Клиф Котидж, 2005 г.

Есента най-сетне сякаш разбра, че е септември. Последните окъснели летни дни бяха прогонени и в Тайната градина дълги сенки се проточиха към зимата. По земята беше разстлан килим от паднали листа, оранжеви и бледозелени, а кестени в бодливи палтенца гордо се пъчеха от връхчетата на студените клони.

Касандра и Крисчън работеха в къщата цяла седмица — разплитаха пълзящите растения, търкаха лекьосаните от мъх стени, оправяха изгнилите дъски на пода. Но понеже днес беше петък и двамата изгаряха от желание, решиха, че скритата градина заслужава известно внимание.

Крисчън копаеше дупка на мястото на южната порта, мъчейки се да достигне дъното на извънредно големите основи от пясъчник, а Касандра вече два часа клечеше до северната стена и скубеше орлова папрат от нещо, което явно някога е било цветна леха. Заниманието й напомни за уикендите от детството й, когато помагаше на Нел да плеви градината си в Падингтън, и Касандра изпита приятното усещане за нещо познато. Беше натрупала внушителна купчина от листа и корени зад себе си, но вече забавяше темпото. Трудно й бе да не се разсейва от Тайната градина. Плъзгането под стената беше като навлизане в място отвъд времето. Допускаше, че се дължи на зидовете, макар че усещането за откъснатост не беше само физическо. Тук нещата звучаха различно, птиците пееха по-силно и листата шептяха на вятъра. Миризмите също бяха по-силни — на влажна плодовитост, на сладки ябълки — и въздухът беше по-чист. Колкото повече време прекарваше в градината, толкова повече се засилваше усещането на Касандра, че е била права. Градината не спеше, а си беше съвсем жива.

Слънцето лекичко се измести и през пълзящите растения над главата й се процедиха снопове светлина, а от съседното дърво се посипа дъжд от ситни като конфети пожълтели листа. Докато ги наблюдаваше как се разлитат, Касандра усети как я обзема неудържимо желание да ги скицира, да улови на хартия вълшебния контраст между светлина и сянка. Пръстите й потрепнаха, представяйки си щрихите, които ще чертаят сноповете светлина, светлосенките, нужни за предаването на прозрачността. Желанието да рисува я свари неподготвена.

— Почивка за чай?

В другия край на градината Крисчън облегна лопатата си на стената, вдигна долния край на избелялата си фланелка и избърса потта от челото си.

— Звучи добре. — Касандра отупа ръкавиците си в джинсите, за да се освободи от пръстта и полепналите бурени, като се постара да не зяпа голия му корем. — Ти ли ще го свариш, или аз?

— Аз.

Той коленичи в разчистения участък в средата на градината и напълни едно канче с останалата в манерката му вода.

Касандра седна сковано. След една седмица разчистване прасците й бяха схванати, а бедрата — натежали от умора. Но нямаше нищо против това. Изпитваше перверзно удоволствие от болката в тялото си, защото тя бе неоспоримо доказателство за собствената й материалност. Имаше крака и те имаха мускули, които боляха от употреба. Тя вече не се чувстваше невидима или крехка, беше станала по-тежка и нямаше опасност вятърът да я отвее. А вечер бързо потъваше в пухкавите пластове на съня и когато се събудеше, нощта беше останала някъде зад нея като самотен и безсънен плавей.

— Как върви в лабиринта в хотела? — попита тя, когато Крисчън сложи канчето върху малкия примус, който беше донесъл.

— Не е зле. Майк смята, че до зимата ще го разчистим.

— Въпреки че помагаш и на мен?

Крисчън се усмихна.

— Както може да се очаква, има какво да каже по въпроса. — Изхвърли остатъка от сутрешния чай от чашите им и преметна през ръбчето на всяка конеца на ново пликче.

— Надявам се, че работата тук не ти създава неприятности.

— Нищо, с което да не мога да се оправя.

— Признателна съм ти, че направи толкова много за мен, Крисчън.

— Дребна работа. Обещах да ти помогна и го направих.

— Знам и наистина се радвам. — Тя свали ръкавиците една по една. — Но ще разбера, ако си зает с други работи.

— Имаш предвид с истинската ми работа ли? — засмя се той. — Не се притеснявай, Майк не се е лишил от работна ръка.

Истинската му работа. Касандра си задаваше някои въпроси, но до този момент не се беше осмелила да подхване темата. Обаче днес пребиваването й в градината я бе заредило с усещането, че трябва да бъде смела, пък да става каквото ще. Нел беше такава по дух. Касандра описа с петата си дъга в пръстта.

— Крисчън?

— Да, Касандра?

— Чудех се — повтори тя дъгата и описа още една отдолу, — все се каня да те попитам нещо, което спомена Джулия Бенет. — Касандра срещна погледа му, но не успя да го задържи дълго. — Защо си в Триджина и работиш за Майкъл, вместо да си бъдеш лекар в Оксфорд?

Крисчън не отговори и тя се осмели отново да го погледне. Трудно й бе да разчете изражението му. Той вдигна рамене и леко се усмихна.

— А ти защо си в Триджина и обновяваш една стара къща без съпруга си?

Касандра рязко си пое дъх — от изненада и по ред други причини. Пръстите й неволно започнаха да въртят брачната й халка, както й беше навик.

— Аз… аз съм… — Всякакви уклончиви отговори се появиха като мехурчета на върха на езика й, а после чу глас, не съвсем своя: — Нямам съпруг. Някога имах, обаче… стана нещастие и Ник беше…

— Извинявай. Не си длъжна да обясняваш, не исках да…

— Всичко е наред, аз…

— Не, не е. — Крисчън разроши коса и вдигна ръка с дланта нагоре. — Не биваше да питам.

— Няма нищо, аз първа попитах. — И по някакъв странен начин, необясним дори за самата нея, мъничка част от съществото й беше доволна, че е изрекла тези думи. Изпита облекчение, когато произнесе името на Ник, и се почувства не чак толкова виновна, че тя е тук, а него го няма. Че тя все още е тук, с Крисчън.

Канчето подскачаше върху примуса, разлетяха се пръски. Крисчън го наклони, за да напълни чашите, сложи по една лъжичка захар във всяка и бързо разбърка. Подаде едната чаша на Касандра.

— Благодаря. — Тя обгърна с пръсти топлия метал и лекичко духна течността.

Крисчън отпи и се намръщи, понеже се опари.

Помежду им се възцари изпълнена с шумове тишина и Касандра потърси нишките на някаква тема, която отново да изтъче тъканта на разговор. Не намери нищо подходящо.

Накрая се обади Крисчън:

— Според мен баба ти е имала късмет, че не познава миналото си.

С връхчето на кутрето си Касандра отстрани от чая си парченце листо.

— Не мислиш ли, че е истинска благодат да гледаш напред, а не назад?

Тя се престори, че изваденото от чая листо силно я интригува.

— В някои отношения.

— Във всички отношения.

— Обаче е ужасно съвсем да забравиш миналото.

— Защо?

Тя хвърли поглед настрани, за да провери дали той говори сериозно. В изражението му нямаше и искрица веселост.

— Защото тогава все едно то никога не се е случило.

— Но то се е случило и нищо не може да го промени.

— Обаче ти не помниш.

— Е и?

— Ами… — Тя избута листото настрани и леко сви рамене. — Спомените са нужни, за да пазиш миналото живо.

— Точно това казвам. Без спомени всички биха могли просто да продължат напред.

Страните на Касандра пламнаха и тя отпи от чая си за прикритие. После отново. Да не би Крисчън да се опитваше да я убеди колко е важно миналото да остане в историята? Можеше да очаква подобно нещо от Бен или от Нел, беше се научила да кима сериозно, когато някоя от лелите й излизаше с подобни твърдения, но това беше различно. Касандра се чувстваше много положително настроена, много по-лека от обикновено, силуетът й беше ясно очертан, а не като преди поразмазан на места. Приятно й беше. Запита се кога точно той я беше определил като нещастен случай, като човек, който се нуждае от помощ. Смути се и нещо повече, някак се разочарова.

Отпи от чая си и погледна крадешком към Крисчън. Той не бе забелязал. Вниманието му беше погълнато от една пръчка, на която нанизваше сухи есенни листа. Касандра се зае да го наблюдава. Не можеше да разчете изражението му — да, беше потънал в мисли, но имаше и нещо повече, беше разсеян, дистанциран, самотен.

— Крисчън…

— Знаеш ли, веднъж видях Нел.

Това я изненада.

— Баба ми Нел?

— Допускам, че беше тя. Не се сещам кой друг би могъл да е, а и датите като че ли съвпадат. Бях на единайсет, така че вероятно е било през седемдесет и пета. Бях дошъл тук, за да остана сам, и тъкмо се канех да пролазя под стената, когато някой ме хвана за крака. Отначало не си дадох сметка, че е човек, и за секунда си помислих, че братята ми явно са прави — че в къщата има призраци и един от тях ей сега ще ме превърне в жаба. — Устните му се разтеглиха в намек за усмивка, той смачка едно листо в шепата си и пръсна парченцата по земята. — Обаче не беше привидение, а възрастна жена със странен акцент и печално лице.

Касандра си представи лицето на Нел. Наистина ли е било печално? Страховито да, непривикнало да изразява излишна сърдечност, да, обаче печално? Не можеше да каже. Познаваше я толкова добре, че не бе в състояние да прецени.

— Имаше прошарена коса, прибрана високо на главата — каза той.

— На кок.

Крисчън кимна, усмихна се лекичко и обърна чашата си, за да излее каквото е останало вътре. Хвърли настрани и пръчката с нанизани на нея листа.

— Ще успееш ли да разрешиш загадката на живота й?

Касандра бавно въздъхна — днес следобед у Крисчън определено имаше нещо, която я тревожеше. Настроението му й напомняше на сноповете светлина, струящи през пълзящите растения. Беше неуловимо, трептящо, някак променливо.

— Всъщност не. В албумите с изрезки на Роуз не намерих голямото откритие, на което се надявах.

— Нямаше текст, озаглавен: „Защо Елайза може някой ден да вземе детето ми“? — усмихна се той.

— Категорично не.

— Поне си се сдобила с интересно четиво преди сън.

— Само дето заспивах веднага щом положа глава на възглавницата.

— Заради морския въздух е — увери я Крисчън, изправи се и отново взе лопатата си. — Отразява се добре на душата.

Май имаше основание. Касандра също се изправи.

— Крисчън — каза тя, поклащайки ръкавиците си, — относно албумите с изрезки…

— Да?

— Натъкнах се на нещо, за което се надявам да ми помогнеш. Своеобразна загадка.

— Така ли?

Тя го погледна малко притеснено заради начина, по който беше избегнал темата преди малко.

— Въпросът е медицински.

— Добре.

— Роуз споменава някакви белези на корема си. Доколкото разбирам, са доста големи и достатъчно видими, за да я смущават, поради което по-рано се е консултирала за тях със своя лекар Ебенизър Матюс.

— Не съм специалист по кожни проблеми — вдигна рамене Крисчън.

— А по какво?

— По онкология. Роуз пише ли още нещо, за което да се заловим? Цвят, размер, вид, брой?

— В повечето случаи говори с евфемизми — поклати глава Касандра.

— Типичното викторианско благоприличие. — Крисчън движеше лопатата напред-назад по пръстта, докато размишляваше. — Може да са от какво ли не. Белези, пигментация… споменава ли за операция?

— Не помня такова нещо. Каква операция?

Крисчън махна с ръка.

— Ами първото, което ми хрумва, е апандисит, бъбреци или белите й дробове. — Изви вежди. — Може би киста? Може ли да е попадала в близост до ферми?

— В имението има ферми.

— Това определено е най-честата причина за операция на деца през викторианската епоха.

— Какво по-точно?

— Паразит, тения. Живее в кучетата, но може да преминава у хората или овцете. Обикновено се настанява в бъбреците или в черния дроб, но понякога се оказва в белите дробове. — Крисчън вдигна поглед към нея. — Връзва се, но се опасявам, че тъй като не можем да попитаме Роуз или да намерим друга информация в албумите с изрезки, надали ще знаем със сигурност.

— Следобед ще ги прегледам отново да проверя дали не съм пропуснала нещо.

— А аз ще продължа да мисля.

— Благодаря ти. Но не си създавай излишни главоболия, наистина е просто любопитство. — Касандра надяна ръкавиците си и преплете пръсти, за да ги пристегне.

Крисчън няколко пъти зарови лопатата си в пръстта.

— Имаше твърде много смърт.

Касандра го погледна.

— В работата ми, в онкологията. Беше твърде жестоко. Пациентите, семействата, загубата им. Мислех, че ще успея да се справя, обаче с течение на времето ти се струпва все повече…

Касандра се замисли за последните дни на Нел, за отвратителната стерилна миризма в болницата, за студените и голи оцъклени стени.

— Тази професия не беше за мен. Установих го още в университета.

— Не ти ли хрумна да смениш специалността?

— Не исках да разочаровам майка си.

— Тя е искала да станеш лекар ли?

— Не знам — погледна я той. — Почина, когато бях малък.

В този миг Касандра разбра — рак. Разбра и защо той толкова искаше да забрави миналото.

— Съжалявам, Крисчън.

Той кимна и вдигна очи, когато над главите им прелетя птица.

— Май ще вали. Когато полските врани пикират така, се задава дъжд. — Усмихна се стеснително, сякаш се извиняваше за внезапната промяна на темата. — В сравнение с местния фолклор метеорологията ряпа да яде.

Касандра взе греблото.

— Да поработим още половин час и край за днес.

Изведнъж Крисчън сведе поглед към земята и заровичка с носа на обувката си в пръстта.

— Знаеш ли, канех се да пийна нещо в кръчмата на път за къщи. — Вдигна очи към Касандра. — Дали не би искала да дойдеш?

— Разбира се — чу се тя да отговаря. — Защо не.

Крисчън се усмихна и лицето му се отпусна.

— Страхотно. Това е страхотно.

Нов влажен полъх на соления вятър довя едно кленово листо върху главата на Касандра. Тя го махна и отново насочи вниманието си към обраслия с орлова папрат участък, зарови греблото под един дълъг тънък корен и се помъчи да го изтръгне от земята. И се усмихна, макар да не беше сигурна защо точно.

* * *

В кръчмата свиреше някаква група, затова останаха и си поръчаха пай и картофки. Крисчън й разказа самоиронично как се е върнал да живее с баща си и доведената си майка, а Касандра му довери някои от ексцентричните особености на Нел: за отказа й да купи белачка за картофи, понеже не можела да реже обелката толкова тънко като нея с ножа, за навика й да осиновява котките на други хора, как поставила мъдреца на Касандра в сребърен обков и го превърнала в медальон. Крисчън се смя и смехът му толкова допадна на Касандра, че и тя се хвана да се смее.

Когато Крисчън най-сетне откара Касандра до хотела, вече беше тъмно, а въздухът беше толкова влажен, че светлината от фаровете му жълтееше.

— Благодаря ти — каза Касандра и отвори вратата на колата. — Прекарах чудесно.

И наистина беше така. Беше прекарала непринудено, спокойно и приятно.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също.

Касандра се усмихна, скрила лице в рамото си, изчака за миг и затвори вратата. Махна, когато колата му се изгуби в мрака.

— Оставиха ви съобщение по телефона — размаха Саманта едно листче, когато Касандра влезе във фоайето. — Излизали сте, а?

— Да, ходих в кръчмата. — Касандра пое листчето, без да обръща внимание на учудено извитите вежди на Саманта.

Обаждане от Руби Дейвис. Пристига в Корнуол в понеделник. Има резервация за хотел „Блакхърст“. Очаква доклад за развоя на събитията!

Вълна от неподправено удоволствие заля Касандра. Щеше да има възможност да покаже на Руби къщата, албумите с изрезки и Тайната градина. Знаеше, че Руби е човек, който ще разбере специалната им стойност. Щеше да хареса и Крисчън.

— Някой ви докара, нали? Стори ми се колата на Крисчън Блейк.

— Благодаря за съобщението — отвърна усмихнато Касандра.

— Не че успях да видя добре… — провикна се Саманта, докато Касандра се отдалечаваше по стълбите. — Не шпионирам, нищо такова.

В стаята си Касандра си напълни вана с гореща вода и сложи малко лавандулови соли, които Джулия й беше намерила за изморените й мускули. Взе със себе си албумите с изрезки и ги положи върху една суха кърпа на плочките на пода. Влезе във ваната, като се постара да не мокри лявата си ръка, за да отгръща страниците, облегна се на порцелановата стена и отвори първия албум с надеждата да се натъкне на някоя незабелязана подробност за белезите на Роуз.

Когато водата изстина и стъпалата на Касандра станаха морави, още не беше открила нищо полезно. Все същото завоалирано споменаване на „следите“ по тялото на Роуз, от които тя се срамувала.

Обаче намери нещо друго интересно. Нямаше връзка със „следите“, но въпреки това беше интересно. Не просто думите, но и тонът на написаното удиви Касандра:

„Април, 1909 г. Започна работата по зида в къщата. Мама сметна, и то основателно, че е най-добре да бъде сторено по време на отсъствието на Елайза. Къщата беше твърде уязвима. В миналото е било уместно да остане открита, когато са я употребявали с по-съмнителни цели, но вече не е нужно да се вижда открито откъм морето. Тъкмо обратното, сега никой от нас не желае показност. А и предпазливостта никога не е излишна: защото когато можеш да спечелиш толкова много, можеш и да изгубиш много.“