Кейт Мортън
Забравената градина (38)

37

Имението „Блакхърст“, 1907 г.

В деня, когато Роуз трябваше да се върне от Ню Йорк, Елайза отиде в Тайната градина рано сутринта. Ноемврийското слънце все още се разбуждаше и пътеката тънеше в сумрак. Просветнало бе само колкото да се вижда посребрената от росата трева. Елайза крачеше бързо, прегърнала тялото си с ръце заради студа. Цяла нощ бе валяло и навсякъде имаше локви. Тя се стараеше да ги заобикаля, после отвори вратата на лабиринта и пое през него. Между дебелите стени от храсти беше още по-тъмно, но Елайза можеше да прекоси лабиринта дори насън.

Обикновено Елайза обичаше миговете на здрача, когато нощта очакваше деня, обаче днес беше твърде разсеяна, за да обръща внимание. Откакто получи писмото на Роуз за годежа й, се бореше с емоциите си. Бодливата тел на завистта се беше забила в корема й и не й даваше покой. Всеки ден, когато мислите й се насочваха към Роуз, когато препрочиташе писмото и си представяше бъдещето, отвътре я пронизваше страх. Изпълваше я ужас.

Защото след писмото на Роуз светът на Елайза бе сменил багрите си. Подобно на калейдоскопа в детската стая, който толкова я възхити малко след пристигането й в „Блакхърст“ — с едно завъртане същите парченца се преподреждат така, че създават напълно различна картина. Ако преди една седмица се бе чувствала сигурна, обгърната от увереността, че двете с Роуз са свързани навеки, сега отново бе започнала да се страхува, че ще остане сама.

Когато влезе в Тайната градина, ранната светлина се процеждаше през покривалото на редкия есенен листак. Елайза си пое дълбоко дъх. Дойде в градината, понеже тук винаги се чувстваше спокойна, а днес повече от всякога имаше нужда от вълшебството на това място. Имаше нужда то да изпълни душата й и да я дари с покой.

Прокара ръка по желязната пейка, изпъстрена с капчици дъжд, и приседна в мокрия й край. Ябълката беше родила плод, цялата беше в лъскави оранжеви и розови топки. Можеше да набере няколко за готвачката или пък да пооплеви, или да привърже граха към колчетата. Да се заеме с нещо, което да отвлече мислите й от Роуз и от пристигането й, от упорития й страх, че Роуз ще се върне променена.

Защото дни наред след като беше получила писмото на Роуз, Елайза се бе борила със завистта си и бе осъзнала, че се страхува не от онзи мъж, Натаниъл Уокър, а от любовта на Роуз към него. Най-големият страх на Елайза беше, че Роуз, която открай време обичаше най-много нея, я е заместила с някого и вече не се нуждае от братовчедка си най-силно на света.

С усилие на волята закрачи привидно безгрижно между растенията си. Листата на глицинията падаха, жасминът беше изгубил цветовете си, но есента беше мека и розовите рози още цъфтяха. Елайза се приближи още малко, пое между пръстите си един полуотворен цвят и се усмихна, като видя съвършената дъждовна капка, попаднала между вътрешните венчелистчета.

Мисълта я сполетя внезапно и напълно оформена. Трябваше да направи букет, подарък за Роуз, с който да я приветства у дома. Братовчедка й обичаше цветята, а и Елайза щеше да избере такива, които са символ на тяхното приятелство. Трябваше да има бръшлян за приятелство, розови рози за щастие, незабравки за неувяхващи спомени…

Елайза подбра старателно всяко цвете, като се постара да къса само онези с хубави стебла, най-съвършените, а после привърза малкия букет с розова панделка, която откъсна от подгъва на роклята си. Тъкмо затягаше панделката, когато чу познатия звук на метални колела, подрънкващи по камъните на алеята в далечината.

Бяха се върнали. Роуз си беше у дома.

Сърцето на Елайза се качи в гърлото, когато вдигна полата си с навлажнен от росата подгъв, стисна букета в ръце и хукна. Закриволичи из лабиринта. В бързината цопваше в локвите, а сърцето й туптеше заедно с чаткането на копитата на конете.

Излезе от портата точно навреме, за да види как каретата спира на обръщалото. Спря за миг, за да успокои дишането си. Вуйчо Лайнъс както винаги седеше на пейката пред портата на лабиринта с малкия кафяв фотоапарат до себе си. Обаче когато я повика, Елайза се престори, че не го е чула.

Стигна на обръщалото точно когато Нютън отвори вратата на каретата. Той намигна на Елайза и тя му махна в отговор. Стисна устни и зачака.

Откакто беше получила писмото на Роуз, дългите дни се бяха слели с още по-дългите нощи и сега моментът най-сетне беше настъпил. Времето сякаш забави ход: тя усещаше накъсаното си дишане, чуваше туптенето на сърцето си.

Дали си представяше промяната в изражението на Роуз, разликата в поведението й?

Букетът се изхлузи от пръстите на Елайза и тя го вдигна от мократа морава.

Движението явно беше привлякло периферното им зрение, понеже и Роуз, и леля Аделайн се извърнаха. Едната се усмихна, другата не. Елайза бавно вдигна ръка и махна. Сетне я свали.

Роуз изви развеселено вежди.

— Е, няма ли да ме приветстваш с добре дошла у дома, братовчедке?

Облекчението плъзна мигновено под кожата на Елайза. Нейната Роуз си беше у дома и всичко несъмнено щеше да се оправи. Тя припна напред с протегнати ръце. Притисна Роуз в прегръдката си.

— Дръпни се, момиче — скастри я леля Аделайн. — Цялата си опръскана в кал. Ще изцапаш роклята на Роуз.

Роуз се усмихна на Елайза и тя усети как острите ръбчета на тревогата й се отдръпват. Разбира се, Роуз си беше същата. Бяха минали само два месеца и половина. Елайза беше допуснала страхът да се съюзи с отсъствието й и да създаде впечатление за промяна, макар че такава всъщност нямаше.

— Братовчедке Елайза, колко се радвам да те видя!

— И аз теб, Роуз. — Елайза й поднесе букета. — Направих го за теб.

— Прекрасен е! — поднесе Роуз цветята към носа си. — От твоята градина ли?

— Незабравки за трайни спомени, бръшлян за приятелство…

— Да, да, и рози, виждам. Колко мило от твоя страна, Елайза. — Роуз подаде букета на Нютън. — Нека госпожа Хопкинс ги сложи във ваза, Нютън, моля те.

— Толкова много имам да ти разказвам, Роуз — каза Елайза. — Никога няма да се досетиш какво се случи. Една от приказките ми…

— Мили боже! — засмя се Роуз. — Още не съм стигнала до прага, а скъпата Елайза ми разказва приказки.

— Престани да досаждаш на братовчедка си — остро се намеси леля Аделайн. — Роуз се нуждае от почивка. — Погледна към дъщеря си и в гласа й се прокрадна колебание: — По-добре да полегнеш.

— Разбира се, мамо. Възнамерявам направо да се оттегля.

Промяната беше почти недоловима, но Елайза въпреки това я забеляза. Имаше нещо необичайно колебливо в предложението на леля Аделайн и нещо не толкова отстъпчиво в отговора на Роуз.

Елайза все още размишляваше над тази промяна, когато леля Аделайн се отправи към къщата, а Роуз се наведе и прошепна в ухото на Елайза:

— Качи се горе, най-скъпа моя. Толкова имам да ти разказвам.

* * *

И Роуз наистина заразказва. Разказа й за всеки миг, прекаран с Натаниъл Уокър, и — което беше по-досадно — мъката от всеки миг, през който двамата са били разделени. Епичният разказ започна същия следобед, продължи през нощта и през следващия ден. Отначало Елайза съумяваше да се престори на заинтригувана — всъщност най-напред наистина беше, понеже Роуз й описваше чувства, каквито самата тя не беше изпитвала, — но дните се нижеха, после се превърнаха в цели седмици и интересът на Елайза започна да отмира. Помъчи се да заинтригува Роуз с други неща — посещение в градината, най-новата приказка, която беше написала, дори с ходене до залива, — обаче Роуз имаше уши само за истории за любов и за търпение, най-вече нейните собствени.

И така, към средата на зимата Елайза все по-често ходеше до залива, до Тайната си градина, до къщата на скалата. Все места, където можеше да изчезне, където слугите не биха посмели да я обезпокоят с плашещото съобщение, винаги едно и също: госпожица Роуз незабавно се нуждае от присъствието на госпожица Елайза по изключително важен въпрос. Понеже колкото и всецяло Елайза да не успяваше да схване предимствата на една сватбена рокля пред друга, на Роуз никога не й омръзваше да я тормози. Отново и отново Елайза се оказваше подмамена с обещанието за сестринска среща, но се озоваваше пред леля Аделайн, цяла армия от шивачки и повече топове дантела, отколкото бе възможно да съществуват в Англия.

Елайза си казваше, че всичко ще се нареди, че Роуз просто е развълнувана: открай време си падаше по модата и по разните там финтифлюшки, а сега беше получила възможността да изпълни ролята на принцеса от приказките. Елайза трябваше само да бъде търпелива и отношенията им щяха да се нормализират.

После отново стана пролет, започна нова година. Птиците се върнаха от далечните слънчеви страни, Натаниъл пристигна от Ню Йорк, сватбата предстоеше и докато се усети, Елайза махаше след каретата на Нютън, която отвеждаше щастливата двойка към Лондон, а от там на кораб за Европа.

* * *

По-късно същата нощ, докато лежеше в леглото си в безрадостната къща, Елайза остро усети отсъствието на Роуз. Съвсем ясно и болезнено проумя нещо: Роуз вече никога нямаше да дойде в стаята й нощем, нито пък Елайза щеше да отиде в нейната. Двете вече нямаше да лежат една до друга, да се кискат и да си разказват разни неща, докато всички останали спят. За новобрачните се подготвяше нова стая в далечното крило на къщата. По-голяма, с изглед към залива, много по-подходяща за брачна двойка. Елайза се обърна на една страна. В тъмното най-сетне проумя колко непоносимо щеше да бъде за нея да живее под един покрив с Роуз, но въпреки това да не може да отиде при братовчедка си.

На следващия ден Елайза потърси леля си. Намери я в сутрешния салон, заета с кореспонденцията си на едно тясно писалище. Леля Аделайн с нищо не показа, че е забелязала присъствието на Елайза, но племенницата й въпреки това заговори:

— Лельо, питам се дали не е възможно да бъдат свалени от тавана някои стари мебели.

Без да откъсва вниманието си от писмото, което пишеше, леля Аделайн попита:

— Какви мебели?

— Нуждая се само от писалище и стол, и може би от легло…

— Легло ли? — Студените й очи се присвиха и погледът на Аделайн отскочи към Елайза.

В мрака на нощта Елайза бе осъзнала, че е по-добре да промениш някои неща около себе си, отколкото да закърпваш дупките от решенията на другите.

— Сега, след като Роуз вече е омъжена, ми се струва, че присъствието ми в къщата не е нужно. Помислих си, че може да се преместя в къщата на скалата.

Елайза не очакваше много — отдавна подозираше, че леля Аделайн просто обича да отказва. Проследи как леля й старателно подписва писмото, а после почесва с острия си маникюр кучето си по главата. Устните й се разтегнаха в нещо, което Елайза прие за усмивка, макар и едва доловима, след което Аделайн се изправи и разклати звънеца.

* * *

Първата нощ в новия си дом Елайза седеше на прозореца горе и наблюдаваше как океанът набъбва и после се оттегля като огромна капка живак под меката светлина на луната. Роуз беше отвъд това море, някъде на другия бряг. Братовчедка й отново бе отплавала с кораб, а Елайза бе останала тук. Някой ден обаче Елайза щеше да се отправи на свое пътешествие.

Тя се замисли за рекламата, която беше видяла във вестника предишната седмица. Там се казваше, че хората искат да пътуват до Куинсланд, да отидат и да започнат нов живот. Мери винаги разказваше на Елайза за приключенията на брат си в град Мерибъро. От разказите й излизаше, че Австралия е страна на откритите пространства и ослепителното слънце, място, където масово се пренебрегват обществените закони и има колкото искаш възможности да започнеш на чисто. Елайза винаги си бе представяла, че двете с Роуз може да заминат заедно, както неведнъж си бяха говорили. Или пък не? Като се замислеше, Елайза си припомняше, че Роуз мънкаше едва чуто, когато разговорът опреше до такива въображаеми приключения.

Елайза прекарваше всяка нощ в къщата на скалата. Купуваше си храна от пазара в селото, младият рибар Уилям, с когото се бе сприятелила, всеки ден я снабдяваше с пресни мерланги, а Мери наминаваше почти всеки следобед на път за къщи от „Блакхърст“, като не пропускаше да й донесе гърненце супа, малко студена плешка от печеното, поднесено на обяд, и новини от къщата.

Ако не броим тези посещения, за пръв път в живота си Елайза беше истински сама. Отначало непознатите шумове, особено нощните, я плашеха, но с течение на времето ги опозна: стъпки на животно с меки лапички по покрива, цъкането на отоплителната печка, дъските на пода, които трепереха в захладнелите нощи. Имаше и неочаквани ползи от самотния й живот: откакто беше сама в къщата на скалата, Елайза установи, че героите от приказките й са станали по-смели. Откриваше феи, които лудуват из паяжините, насекоми, които си шептят заклинания едно на друго по рамките на прозорците, огнени искри, които пукат и злобно съскат. Понякога следобед Елайза сядаше в люлеещия се стол и ги слушаше. А късно нощем, когато всички спяха, вплиташе техните истории в своите.

Една сутрин на четвъртата седмица Елайза взе бележника си, отиде в градината и седна на любимото си местенце — туфата с мека трева под ябълката. Хрумна й една идея и тя се залови да я напише: смела принцеса се отказва от рожденото си право и придружава довереника си на дълго пътешествие — опасно пътуване в дива, населена със зли същества и пълна със заплахи страна. Елайза тъкмо се канеше да изпрати героинята си в пещерата с паяжини на един особено зъл пикси, когато на дървото над главата й кацна птица и запя.

— Така ли? — попита Елайза и остави писалката си.

Птицата отново зачурулика.

— Съгласна съм, и аз съм прегладняла. — Пресегна се и си откъсна ябълка от долния клон на дървото, излъска я в роклята си и отхапа. — Много е вкусна — отбеляза Елайза, а птицата отлетя. — Съветвам те да опиташ.

— Може да се възползвам.

Елайза застина приведена и без да помръдва, впери поглед в мястото, където допреди малко бе стояла птицата.

— Щях да донеса нещо за хапване, но не смятах да оставам дълго.

Тя огледа градината, примигна и тогава забеляза мъжа, седнал на желязната градинска пейка. Присъствието му беше толкова неочаквано, че макар двамата да се бяха виждали преди, й отне известно време да го познае. Тъмната му коса и очи, неподправената усмивка… Елайза рязко си пое въздух. Натаниъл Уокър, съпругът на Роуз. Седеше в нейната градина.

— Явно ябълката наистина ти харесва — отбеляза той. — Да те наблюдавам, е почти толкова приятно, колкото и самият аз да ям.

— Не обичам да ме наблюдават.

— Тогава ще отместя поглед — усмихна се той.

— Какво правиш тук?

Натаниъл вдигна неотворената си книга.

— „Малкият лорд Фаунтлерой“. Чела ли си я?

Тя поклати глава.

— И аз не съм, макар да опитвах часове наред. И отчасти вината е твоя, братовчедке Елайза. Градината ти ме разсейва. Седя тук цяла сутрин и още не съм прочел първата глава.

— Мислех, че сте в Италия.

— Наистина бяхме. Върнахме се една седмица по-рано.

Студена сянка падна върху кожата на Елайза.

— Роуз си е у дома, така ли?

— Разбира се — усмихна се той открито. — Нали не намекваш, че италианците са ми откраднали съпругата?

— Но тя кога… — Елайза отметна кичурите коса от челото си и се помъчи да разбере. — Кога се върнахте?

— В понеделник следобед. След доста бурно плаване.

Три дни. Бяха се върнали преди цели три дни, а Роуз не й беше изпратила вест. Коремът й се сви.

— Роуз добре ли е?

— В отлична форма е. Средиземноморският климат й се отрази благоприятно. Щяхме да останем до края на седмицата, обаче тя поиска да участва в организирането на градинското увеселение — изви той вежди с нежна театралност. — Като слушам какво си говорят Роуз и майка й, явно ще бъде грандиозно.

Елайза прикри объркването си, като отхапа от ябълката, после изхвърли твърдата сърцевина със семките. Беше чувала да говорят за някакво градинско увеселение, но беше допуснала, че е поредното светско събитие на Аделайн и няма нищо общо с Роуз.

Натаниъл отново вдигна книгата.

— Затова си избрах тази книга. Госпожа Ходжсън Бърнет ще присъства. — Натаниъл се ококори. — О, ти сигурно много би искала да се запознаеш с нея. Вероятно е огромно удоволствие да разговаряш с друг писател.

Елайза нави един лист от бележника си между палеца и показалеца си, без да го поглежда.

— Ами… вероятно.

В гласа му се прокрадна извинителна нотка:

— Ти ще присъстваш, нали? Сигурен съм, че Роуз те спомена сред гостите. Увеселението ще е на овалната морава в събота сутринта в десет.

Елайза нарисува нещо като клонка отстрани на страницата от бележника си. Просто Роуз знаеше, че тя не си пада по увеселенията, това е. Грижовната Роуз й спестяваше мъчителното общуване с леля Аделайн.

— Роуз често говори за теб, братовчедке Елайза. Имам усещането, че те познавам — мило отбеляза Натаниъл и направи широк жест. — Често ми разказва за градината ти, затова дойдох тук днес. Исках да се уверя лично дали наистина е толкова красива, колкото ми я описва тя.

Елайза за кратко срещна погледа му.

— И?

— Точно както ми разказа, че и повече. Както ти казах, градината отвлече вниманието ми от книгата. Нещо в начина, по който пада светлината, ме изпълва с желание да го запечатам на хартия. Изрисувах цялата титулна страница — усмихна се той. — Не казвай на госпожа Ходжсън Бърнет.

— Засадих градината за мен и за Роуз. — Гласът на Елайза прозвуча странно в собствените й уши. Вече бе привикнала да е сама. Освен това се смути от това колко прозрачни бяха чувствата, които изразяваше, но въпреки това не съумя да се овладее. — За да си имаме тайно място, където никой друг не може да ни намери. Където Роуз може да седи на въздух дори когато не е добре.

— Роуз е истинска щастливка, че има толкова грижовна братовчедка. Дължа ти вечна признателност, че си бдяла над нея, докато ме е нямало. Двамата с теб сме отбор, нали?

Не, не сме, помисли си Елайза. Ти си допълнение. Временно.

Той се изправи, изтупа панталона си и вдигна книгата пред гърдите си.

— Вече трябва да се сбогувам с теб. Майката на Роуз държи на дисциплината и надали ще погледне с добро око, ако закъснея за обяд.

Елайза го изпрати до портата и го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше. Затвори зад него и приседна на ръба на пейката. Премести се, за да не е на мястото, където тялото му беше затоплило метала. У Натаниъл нямаше нищо неприятно и точно затова й стана неприятен. След срещата в гърдите й остана студена тежест. Заради градинското увеселение, което спомена той, и Роуз, и увереността му в нейната обич. Признателността му към Елайза, макар и изразена безукорно, не остави у нея почти никакво съмнение, че той я смята за придатък. А сега беше влязъл в градината й, с лекота беше преодолял лабиринта й…

Елайза прогони тези мисли от главата си. Трябваше отново да се залови с приказката си. Принцесата тъкмо щеше да последва вярната си прислужница в пещерата на онзи пикси. Ето така щеше да забрави срещата, която толкова я разстрои.

Обаче колкото и да се стараеше да продължи да пише, въодушевлението й се бе стопило, а с него си бе отишло и вдъхновението. Сюжетът, който я изпълваше с възторг, когато го започна, сега й се струваше неубедителен и прозрачен. Елайза зачеркна написаното. Не ставаше. Както и да засукваше сюжета, не се получаваше: че в коя приказка принцесата предпочита довереника си пред принца?

* * *

Слънцето грееше толкова силно, сякаш Аделайн беше отправила лична молба за това пред Господ. Допълнителните лилиуми пристигнаха навреме, а Дейвис обиколи градините за по-екзотични растения, с които да разхубавят аранжировките. Нощните валежи не позволиха на Аделайн да мигне от тревога, но всъщност благодарение на тях градината засия и всяко листенце сякаш бе специално излъскано. По загладената морава артистично разположиха столове с възглавнички. Наети специално за целта келнери стояха подредени в редици до стълбите, същинско въплъщение на спокойствието и въздържаността, а в кухнята, далеч от погледа на всички, готвачката и хората й действаха стремително.

Гостите пристигаха на кръглото обръщало пред къщата вече петнайсет минути и Аделайн ги посрещаше и ги насочваше към моравата. Изглеждаха превъзходно с красивите си шапки — макар че никоя не беше толкова хубава като шапката на Роуз, донесена специално от Милано.

Скрита зад огромен рододендрон, Аделайн оглеждаше гостите. Лорд и лейди Ашфийлд седяха с лорд Ървинг-Браун, сър Морнингтън пиеше чай до игрището за крокет, а младите Чърчил се смееха и играеха. Лейди Хойсър разговаряше на четири очи с лейди Каролайн Аспли.

Аделайн се усмихна — добре се бе справила. Градинското увеселение беше не само удачно посрещане у дома на новобрачната двойка, но и старателно направеният от Аделайн подбор на познавачи, клюкари и амбициозни кариеристи осигуряваше най-добрата възможност да разпространи новината, че Натаниъл рисува портрети. Тя и Томас бяха окачили по стените на вестибюла най-хубавите според нея картини на Натаниъл и по-късно, по време на чая, Аделайн възнамеряваше да преведе оттам някои подбрани гости. Ето така новият й зет щеше да бъде представен на охотните пера на изкуствоведите и на пъргавите езици на особите, които налагаха модата в обществото.

От Натаниъл се искаше единствено да омае гостите поне наполовина толкова успешно, колкото беше омаял Роуз. Аделайн огледа хората и забеляза дъщеря си заедно с Натаниъл и американката госпожа Ходжсън Бърнет. Аделайн се колебаеше дали да я покани, понеже дори един развод е неуместен, а два си бяха направо светотатство. Обаче писателката несъмнено имаше сериозни връзки в Европа, затова Аделайн реши, че евентуалната полза от нея е повече от лошата й слава.

Роуз се засмя на нещо, казано от писателката, и у Аделайн се надигна топла вълна на задоволство. Роуз беше невероятно красива днес — сияйна като розите, плъзнали по цялата стена зад нея като величествен фон на хубостта й. Роклята й беше бледо-червена, а новата шапка й подхождаше превъзходно. Аделайн си помисли, че дъщеря й изглежда весела, точно както се полага на младоженка, изрекла неотдавна брачната клетва.

Роуз отново се засмя, а Натаниъл посочи към лабиринта. Аделайн се надяваше да не си губят времето и да обсъждат оградената със зид градина или някое друго безумство на Елайза, вместо да говорят за портретите на Натаниъл. Защото, о, какъв неочакван дар от съдбата беше желанието на Елайза да се изнесе от къщата!

През седмиците, докато подготвяше увеселението, Аделайн лежа будна нощ след нощ, кроейки как да не допусне това момиче да развали големия ден. Каква прекрасна изненада й поднесе братовчедката на Роуз, когато застана до бюрото й и помоли за позволение да се премести в отдалечената къща на скалата. Трябва да й се признае, че бе успяла да не издаде радостта, която я обзе. Заточението на Елайза в далечната къща беше много по-приемливо решение от всичко, което Аделайн би могла да скрои, а откъсването на момичето беше пълно. Аделайн изобщо не я беше мярвала, откакто Елайза се премести, и цялата къща й се струваше по-светла и по-просторна. Най-сетне, след осем дълги години, тя бе свободна от задушливата гравитация в орбитата на това момиче.

Най-трудното бе да убеди Роуз, че отделянето на Елайза е за добро. Клетата Роуз открай време беше сляпа по отношение на Елайза и не беше успяла да усети заплахата, в чието съществуване Аделайн беше напълно уверена. Всъщност едно от първите неща, които милото й момиче направи след завръщането си от своя меден месец, беше да попита къде е братовчедка й. Когато Аделайн й даде благоразумно обяснение за новия дом на Елайза, Роуз се намръщи — струвало й се неочаквано, така каза — и реши още на другата сутрин да отиде да посети Елайза.

Разбира се, подобно посещение беше немислимо, ако Аделайн искаше дребната й измама да успее. Затова веднага след закуска на следващия ден Аделайн отиде при Роуз в новата й стая, където я завари да аранжира нежен букет. Докато Роуз подбираше един розов клематис сред другите откъснати цветя, Аделайн я попита уж нехайно:

— Мислиш ли, че трябва да поканим Елайза на градинското увеселение?

Роуз се извърна и от крайчеца на стеблото на клематиса капна вода.

— Но, разбира се, мамо, Елайза е най-скъпата ми приятелка.

Аделайн стисна устни — точно този отговор беше очаквала, за него се беше приготвила. Да се престориш, че капитулираш, винаги е премерен риск и Аделайн прибягна към него умело. Няколкото реплики, които си беше намислила предварително и си беше повтаряла и преповтаряла тихичко, се отрониха съвсем естествено от устните й:

— Разбира се, скъпа. Ако искаш тя да присъства, така да бъде. Повече няма да обсъждаме този въпрос.

И едва след това щедро и покоряващо отстъпление Аделайн си позволи малка тъжна въздишка.

Застанала с гръб към нея и със стрък упойващо уханен жасмин в ръка, Роуз попита:

— Какво има, мамо?

— Нищо, скъпа моя.

— Мамо?

Внимателно, внимателно!

— Просто мисля за Натаниъл.

Аделайн се изправи, приглади предницата на полата си и се усмихна лъчезарно на Роуз.

— Няма значение. Сигурна съм, че всичко ще се развие добре за него дори в присъствието на Елайза.

— Разбира се. — Роуз се поколеба, преди да добави жасмина към другите цветя. Не погледна към Аделайн, но не се и налагаше. Аделайн си представяше несигурността, причинила бръчиците по красивото лице на дъщеря й. И наистина предпазливият въпрос прозвуча:

— Защо отсъствието на Елайза би било полезно за Натаниъл?

— Просто се надявах да насоча вниманието към Натаниъл и неговите картини. А Елайза, благословено дете, обикновено привлича вниманието върху себе си. Надявах се този ден да е твой и на Натаниъл, скъпа моя, но, разбира се, ако така искаш, можеш да поканиш и Елайза. — След това Аделайн се засмя — с ненатрапчив и весел смях, усвоен до съвършенство. — Освен това, ако Елайза научи, че си се прибрала по-рано, ще започне да идва толкова често, че все някой от слугите ще се изпусне и ще спомене за увеселението. А колкото и да не обича светските събития, Елайза ти е толкова предана, скъпа моя, че тя ще настоява да присъства.

След това Аделайн остави Роуз и се подсмихна, забелязвайки скованите рамене на дъщеря си. Ясен знак, че забележката й е попаднала право в целта.

И наистина по-късно през деня Роуз се появи в будоара на Аделайн и каза, че понеже Елайза не обича балове и приеми, може би не трябва да я принуждават да присъства и на градинското увеселение. После с по-приглушен тон призна, че е размислила относно намерението си да посети братовчедка си още днес. Щяла да изчака да мине градинското увеселение и нещата да се поуспокоят, за да може двете да се видят за по-дълго.

* * *

Взрив от аплодисменти откъм игрището за крокет привлече вниманието на Аделайн. Тя сключи ръцете си в ръкавици, лепна си общителна усмивка и пое обратно през моравата. Докато вървеше към канапето, госпожа Ходжсън Бърнет се изправи и вдигна белия си чадър. Сбогува се с кимване с Роуз и Натаниъл и се отправи като че по посока на лабиринта. Аделайн се надяваше гостенката да не се опитва да мине през него — бяха затворили вратата натам, за да обезсърчават категорично всеки опит на гостите си в тази насока, обаче американците са твърдоглави. Аделайн леко ускори крачка — издирването на изгубени гости не влизаше в плановете й за деня — и настигна госпожа Ходжсън Бърнет, преди тя да се отдалечи значително. Удостои гостенката си с изключително любезна усмивка.

— Добър ден, госпожо Ходжсън Бърнет.

— А, добър ден, лейди Монтраше. Наистина прекрасен ден.

Ах, този акцент! Аделайн се усмихна снизходително.

— Изключително подходящо време. Виждам, че вече сте се запознали с щастливата двойка?

— По-скоро ги монополизирах. Дъщеря ви е невероятно прелестно създание.

— Благодаря ви. Аз съм доста пристрастна.

Учтив смях и от двете.

— А съпругът й очевидно е лудо влюбен в нея — додаде госпожа Ходжсън Бърнет. — Не е ли прекрасна младата любов?

— Много съм щастлива от избора на дъщеря си. Натаниъл е толкова талантлив човек! Спомена ви, че рисува портрети, нали?

— Не, не е споменавал. Но се осмелявам да твърдя, че аз просто не му дадох възможност. Бях твърде заета да ги разпитвам за Тайната градина в това ваше превъзходно имение, за която двамата с дъщеря ви ми разказаха.

— Дреболия — усмихна се някак насила Аделайн. — Малко цветя, оградени със зидове. Във всяко английско имение ги има.

— Не и обвързана с толкова романтични истории, сигурна съм. Градина, сътворена от руини, за да помогне на една дама с крехко здраве да се възстанови.

Аделайн се засмя леко раздразнително.

— Божичко! Явно дъщеря ми и съпругът й са ви разказали почти вълшебна история. Роуз дължи здравето си на грижите на един добър лекар и ви уверявам, че градината е съвсем обикновена. От друга страна, портретите на Натаниъл…

— Въпреки това много бих искала да я видя. Имам предвид градината. Успяха да предизвикат интереса ми.

Аделайн нямаше какво да възрази. Кимна толкова изискано, колкото съумя, но мислено изруга.

* * *

Аделайн беше твърдо решена да поговори строго с Роуз и Натаниъл, когато с периферното си зрение забеляза вихър от бял плат да излита от портата на лабиринта. Извърна се и видя Елайза да отваря вратата точно под носа на госпожа Ходжсън Бърнет.

Ръката на Аделайн се стрелна към устата и затисна вика, преди да е излетял навън. Точно сега, точно в най-неподходящия момент. Това момиче… вечно залетяло се нанякъде, неуместно облечено и несъмнено нежелано. С оскърбително цветущото си здраве, поруменели бузи, чорлава коса, нелепа шапка и — с ужас забеляза Аделайн — без ръкавици. За щастие, поне беше обула обувки.

Устните на Аделайн се стегнаха в ъгълчетата като на марионетка. Тя се огледа и се помъчи да прецени колко сериозен е предизвиканият смут. Един слуга беше отишъл при госпожа Ходжсън Бърнет и я настаняваше на стол. Всички други изглеждаха съвсем спокойни — денят още не беше изгубен. Всъщност само Лайнъс, седнал под клена и глух за онова, което му дърдореше старият лорд Апълби, обърна някакво внимание на новопристигналата, като вдигна четвъртитото си снимачно устройство и го насочи към Елайза. Тя от своя страна гледаше към Роуз с втрещено изражение. Несъмнено беше учудена от подранилото завръщане на братовчедка си от Европа.

Аделайн бързо се извърна, решена да избави дъщеря си от неудобството. Обаче Роуз и Натаниъл бяха погълнати един от друг и не бяха забелязали пристигането на Елайза. Натаниъл беше седнал на ръба на стола и коленете му почти докосваха коленете на Роуз (или пък леко се допираха? Аделайн не можеше да прецени). Беше стиснал между пръстите си горска ягода на дълго стебло и въртеше плодчето насам-натам, приближаваше го до устните на Роуз, после отново го отдалечаваше. И всеки път Роуз се смееше, вирнала брадичка, а по шията й играеха светлина и сянка.

Аделайн пламна и вдигна ветрилото си, за да се предпази от слънцето. Колко неуместна проява на интимност! Какво щяха да си помислят хората? Аделайн си представи как онази клюкарка Каролайн Аспли ще вземе писалката в ръка веднага щом се прибере у дома.

Аделайн знаеше, че е неин дълг да преустанови това своеволно поведение, обаче… Отново свали ветрилото си и примигна над ръбчето му. Колкото и да се мъчеше, просто не можеше да отмести поглед. Каква зрелост! Свежестта на образа беше магнетична. Макар да съзнаваше, че Елайза поражда хаос зад себе си, макар съпругът й да не даваше и пет пари за благоприличието, светът сякаш забави ход и Аделайн се озова самичка в центъра му, усещайки само собствения си пулс. Кожата й настръхна, краката й внезапно омекнаха, дишането й стана плитко и учестено. Мисълта я връхлетя, преди да има възможност да я възпре: какво ли е да си толкова обичан?

* * *

Мирисът на живачни изпарения изпълни ноздрите му и Лайнъс вдъхна дълбоко. Задържа миризмата, усети как съзнанието му се разтваря и тъпанчетата му пламват, преди да издиша. Сам в тъмната си стаичка, Лайнъс беше висок метър и осемдесет и двата му крака бяха еднакво дълги. Със сребърните си щипци той плъзна снимката напред-назад и проследи внимателно как започва да се появява образът.

Тя никога не би се съгласила да му позира. Отначало я умоляваше, после настояваше, но след време проумя същността на играта й. Преследването й харесваше, така че Лайнъс трябваше да преосмисли тактиката си.

И той го стори. Изпрати Мансел в Лондон да му купи „Кодак-Истман Брауни“ — грозна машинарийка, предназначена за неумели аматьори, която по фотографско качество не можеше да се мери с неговата камера обскура, обаче беше леснопреносима, а това бе важното. Лайнъс съзнаваше, че докато Елайза продължава да го дразни, това е единственият начин да я снима.

Преместването й в къщата беше смел ход и Лайнъс отдаде заслуженото на смелостта й. Подари й градината, за да може и тя да я обича така, както я бе обичала майка й — нищо друго не караше очите на неговата poupée да грейват така, както градината между четирите стени, — обаче Лайнъс не беше предвидил новата раздяла: Елайза не беше стъпвала в къщата от седмици. Ден след ден Лайнъс се взираше в портата към лабиринта, обаче тя продължаваше да го измъчва с отсъствието си.

А сега положението се беше влошило още повече, тъй като Лайнъс имаше съперник. Както стоеше на мястото си и бдеше преди три сутрини, пред погледа му се разигра крайно неприятна гледка. Докато очакваше желаната си награда, вместо нея през портата откъм лабиринта се показа художникът, новият съпруг. Лайнъс се слиса, понеже какво си въобразяваше този тип, та ще минава през портата на лабиринта! Крачеше смело там, където Лайнъс така и не се осмели да отиде. Безброй въпроси започнаха да напират у Лайнъс: дали я е видял? Говорил ли е с нея? Погледнал ли я е в очите? Немислимо беше художникът да души около неговия трофей.

Но най-накрая Лайнъс спечели. Днес търпението му пожъна плод.

Вдъхна дълбоко. Образът се появяваше. На слабата червена светлинка Лайнъс се приведе, за да види по-добре. Отстрани беше тъмно — храстите на лабиринта, — но по средата, където в кадър беше влязла тя, беше по-светло. Тя го забеляза тутакси и Лайнъс усети как тилът му пламва от удоволствие. Разширените й очи, раздалечените устни като на животно, неочаквано притиснато натясно.

Лайнъс примижа и се вгледа в легенчето с проявителя. И ето. Бялото на роклята й, тънката й талия — о, как копнееше той да я обхване с пръсти, да усети леките й дихания, които пърхат в гръдния кош! И тази шия — толкова бяла, бяла, под която се вижда как тупти сърцето й досущ като на майка й някога. Лайнъс затвори очи за миг и си представи шията на своята poupée с червен разрез по средата. И тя се бе опитала да го напусне.

Той беше в тъмната стаичка, когато тя се бе отбила за последен път. Изрязваше паспарту, за да постави в рамка най-новите си подбрани снимки: скакалци от дъждовните западни провинции. Беше много развълнуван заради снимките и дори смяташе да поиска разрешение от баща си за една малка изложба, така че не искаше никой да му се пречка. Джорджиана обаче беше изключение от повечето правила.

Колко неземна, колко съвършена изглеждаше тя в рамката на вратата му и с осветено от пламъка на свещта лице. Тя вдигна пръст към устните си, накара го да глътне думите, които се канеше да изрече, и затвори вратата зад гърба си. Гледаше как бавно приближава към него и по устните й играе лека усмивка. Потайността й бе едно от нещата, които най-силно го вълнуваха, и сега, останал насаме със своята poupée, той изпита вълнуващото усещане, че е участник в тайно съглашение — рядкост за Лайнъс, който не отделяше време почти за никого. И за когото почти никой не отделяше време.

— Нали ще ми помогнеш, Лайнъс? — попита с големите си бистри очи. Без да проумява болката му. И после заговори за някакъв мъж, с когото се запознала, моряк, за любовта им, за желанието им да бъдат заедно, но че това трябва да е тайна от мама и татко, а той, Лайнъс, щял да й помогне, нали? Времето се проточи безкрайно помежду им, думите й закръжиха хаотично в съзнанието му, набъбваха и се спаружваха, зазвучаваха ту по-гръмко, ту по-тихо и един-единствен миг побра цял един живот в самота.

Без да се замисли, той вдигна ръка, все още стиснал джобното си ножче, и бързо го прокара по млечнобялата й кожа, направи своята болка и нейна…

* * *

С щипците Лайнъс вдигна снимката по-близо до светлината. Примижа, примигна. Проклятие! Там, където би трябвало да бъде лицето на Елайза, имаше само бяла светлина на сиви точици. Тя бе мръднала точно когато той беше освободил клапата. Не беше действал достатъчно бързо и тя беше изчезнала под върха на пръста му. Лайнъс стисна юмрук. Както винаги в неприятни моменти, си спомни момиченцето, което седна до него на пода в библиотеката и му подаде куклата си, а с нея му обеща и самата себе си. Преди да го разочарова.

Няма значение. Дребна пречка и нищо друго, временен обрат в играта, която двамата играеха и която той беше играл и с майка й. Този път той беше изгубил, а след нещастието с джобното ножче неговата Джорджиана беше изчезнала и повече не се върна. Този път обаче той щеше да внимава повече.

Каквото и да му струваше, колкото и дълго да се налагаше да чака, Лайнъс щеше да успее.

* * *

Роуз късаше белите листенца на маргаритката, докато не остана нито едно: момче, момиче, момче, момиче. Усмихна се и обгърна с пръсти златистата сърцевина на цветето. Едно момиченце, нейно и на Натаниъл, а после може би син, а след това по още едно и от двете.

Роуз искаше да има свое семейство, откакто се помнеше. Много по-различно от студеното и самотно семейство от детството й, преди пристигането на Елайза в „Блакхърст“. Между родителите щеше да има близост и да, обич, щяха да имат много деца, братя и сестри, които неизменно щяха да се грижат един за друг.

Макар Роуз да го искаше, беше присъствала на доста разговори на зрели жени, за да заключи, че макар децата да са същинска благословия, актът по зачеването им е огромно изпитание. Затова в сватбената си нощ тя бе очаквала най-лошото. Когато Натаниъл съблече роклята, когато смъкна специално поръчаното от мама дантелено бельо, Роуз притаи дъх и внимателно се взря в лицето му. Беше много притеснена. Страхът от непознатото се бе съюзил със смущението заради белезите й, затова тя седеше, почти неспособна да диша. Чакаше той да каже нещо, но и се боеше, че може да го стори. Той метна настрани роклята и бельото й, но все така не продумваше. Не я погледна в очите. Оглеждаше тялото й бавно и внимателно, както човек съзерцава произведение на изкуството, което открай време е копнял да види. Тъмните му очи бродеха целеустремено, устните му се раздалечиха. Той вдигна ръка и Роуз потръпна в очакване — връхчето на пръста му проследи очертанието на по-големия й белег. Докосването предизвика тръпки в корема на Роуз и от вътрешната страна на бедрата й.

След това се любиха и Роуз установи, че онези жени имат право — наистина беше болезнено. Обаче Роуз познаваше болката, беше напълно способна да излезе от кожата си и да се превърне по-скоро в наблюдател, отколкото в участник в събитието. Вместо това насочи вниманието си към любопитната близост на лицето му до своето — затворените очи, гладките тъмни клепачи и плътните устни му придаваха изражение, което тя май не бе виждала никога преди, а дишането му бе станало учестено и тежко — и си даде сметка, че му въздейства силно. През всичките години, когато страдаше заради лошото си здраве, нито веднъж не бе чувствала, че притежава сила. Все беше горката Роуз, клетата Роуз, крехката Роуз. Обаче по лицето на Натаниъл тя прочете желание и това я направи силна.

По време на медения им месец времето сякаш спря. Преди имаше минути и часове, сега имаше само дни и нощи, слънце и луна. Когато се върнаха в Англия, тя смаяно установи, че подразделенията на времето ги очакват. Смая я и възобновяването на живота в „Блакхърст“. В Италия Роуз бе свикнала с уединението и сега установи, че присъствието на другите я дразни. Слугите, мама и дори Елайза, всеки, който се спотайва зад ъгъла и се опитва да отклони вниманието й от Натаниъл. Роуз искаше двамата да си имат своя къща, където никой да не ги безпокои, но съзнаваше, че ще разполага с предостатъчно време за това. Съзнаваше и че мама има право: най-добре е Натаниъл да се запознае с подходящите хора в „Блакхърст“, а и къщата беше достатъчно голяма, та в нея да живеят удобно поне двайсет човека.

И толкова по-добре. Роуз нежно положи ръка върху корема си. Подозираше, че ще се нуждаят от детска стая още преди Нова година. Цяла сутрин се чувстваше някак странно, сякаш знаеше някаква специална тайна. Сигурна беше, че паметното събитие следва да е точно такова — жената мигновено усеща пораждането на нов живот в тялото си. Роуз стисна златистата среда на маргаритката си и се запъти обратно към къщата, усещайки топлината на слънцето с гърба си. Зачуди се кога да сподели тайната си с Натаниъл. И мисълта извика усмивка на устните й. Колко щеше да се развълнува той! Понеже когато им се родеше дете, щяха да постигнат пълнотата.