Кейт Мортън
Забравената градина (37)

36

Пилчард Котидж, 1975 г.

Нел изчака пред вратата, чудейки се дали да не почука още веднъж. Стоеше на прага вече повече от пет минути и започна да подозира, че Уилям Мартин не знае за присъствието й на трапезата му тази вечер и че поканата най-вероятно е замисъл на Робин, за да успокои вълните след предишната им среща. Робин явно беше жена, за която социалното напрежение, независимо от причината и последиците, бе просто непоносимо.

Нел отново почука. Лепна си нехайно, но изпълнено с достойнство изражение заради съседите на Уилям, които може би се чудеха коя е тази непозната на прага му, решена да хлопа на вратата цяла нощ.

Най-сетне Уилям отключи лично. Преметнал кърпа през кокалестото си рамо и стиснал дървена лъжица в ръка, каза:

— Чух, че си купила онази къща.

— Добрите вести се разчуват бързо.

Той стисна устни и впери поглед в нея.

— Ама ти си много твърдоглаво девойче, личи си отдалеч.

— Боя се, че такава ме е създал Бог.

Той кимна и изсумтя тихичко.

— Е, влизай, че навън ще се простудиш.

Нел свали непромокаемото си яке и го окачи на една кука. Последва Уилям през портала към дневната.

Въздухът беше тежък, наситен с пара и миришеше едновременно вкусно и противно. На риба, сол и още нещо.

— Сложил съм на печката тенджера с любимата ми рибна яхния — заяви Уилям и се затътри към кухнята. — Не съм те чул да тропаш заради кървавите пръски и струи. — Разнесе се тракане на тенджери и тигани, дрезгава ругатня. — Робин ей сега идва. — Пак тракане. — Забавила се е при онзи нейния.

Последното беше изречено с известно неудоволствие. Нел последва домакина в кухнята и го наблюдава как разбърква яхнията, цялата на бучки.

— Не го ли одобрявате? Имам предвид годеника на Робин?

Той остави черпака върху плота, сложи капака на тенджерата и взе лулата си. Махна едно парченце тютюн от ръбчето.

— Нищо му няма на момчето. Нищо освен това, че не е съвършен. — С ръка на извития си кръст той се запъти обратно към дневната. — Имаш ли деца? Внуци? — попита той Нел.

— По едно от двете.

— Значи, разбираш какво говоря.

Нел се усмихна мрачно. Беше напуснала Австралия преди дванайсет дни и се запита дали Лезли изобщо е забелязала отсъствието й. Надали, но въпреки това си каза, че не е зле да й изпрати картичка. На момичето щеше да му хареса… на Касандра. Децата обичат такива неща, нали?

— Ела тук, момиче — долетя гласът на Уилям от съседната стая. — Ела да правиш компания на стареца.

Нел, подвластна на навика, седна в същото плюшено кресло като при предишното си посещение. Кимна на Уилям.

Той също й кимна в отговор.

Поседяха около минутка в приятно мълчание. Навън беше излязъл вятър и от време на време стъклата на прозорците потракваха и правеха липсата на разговор вътре още по-осезаема.

Нел посочи картината над камината — рибарска лодка с корпус на бели и червени ивици и име, изписано в черно от едната страна.

— Ваша ли е? „Царицата на пиксите^[1]“?

— Разбира се. Понякога си мисля, че е любовта на живота ми. Двамата с нея сме преживявали много жестоки бури.

— Още ли я притежавате?

— Не, вече от няколко години.

Помежду им отново се възцари мълчание. Уилям потупа джоба на ризата си, извади торбичка тютюн и започна да пълни лулата си.

— Баща ми беше директор на пристанището — отбеляза Нел. — Отраснала съм край лодки и кораби. — Най-неочаквано в съзнанието й изникна образът на Хю, застанал на пристана в Брисбън някъде след войната, слънцето го осветяваше в гръб и той бе просто тъмен силует с дълги ирландски крака и големи силни ръце. — Това остава в кръвта на човек, нали?

— Така е.

Прозорците изтракаха и Нел въздъхна. Е, стига толкова, или сега, или никога, помисли си тя това и други удобни клишета — атмосферата трябваше да се проясни и задачата се падаше на нея. Не й се говореха повече празни приказки.

— Уилям — поде тя и се приведе напред над коленете си, — за онази вечер и за онова, което казах… Не исках да…

Той вдигна загрубялата си от работа и леко трепереща ръка.

— Няма значение.

— Но аз не биваше да…

— Няма нищо. — Той стисна лулата между кътните си зъби и с това сложи точка на въпроса. Запали клечка кибрит.

Нел се облегна на мястото си: щом той искаше така, добре, обаче този път тя беше твърдо решена да не си тръгва без поредното парченце от мозайката.

— Робин спомена, че искате да ми кажете нещо.

Разнесе се приятната сладникава миризма на пресен тютюн, когато Уилям дръпна от лулата няколко пъти, после изпусна дима, за да разпали лулата. Кимна леко.

— Трябваше да ти кажа още онази вечер, обаче… — Той прикова поглед върху нещо отвъд нея и Нел овладя импулса да се обърне и да види какво е. — … Обаче ти ме изненада. Отдавна не бях чувал някой да споменава името й.

Елайза Мейкпийс. Неизречените звуци размахаха сребристите си крилца между тях.

— Видях я за последен път преди повече от шейсет години, но още е пред очите ми — как слиза по скалата откъм къщата, как влиза в селото с разпусната рижа коса. — Говореше с притворени очи, но сега ги отвори и погледна Нел. — Допускам, че това не ти говори много, обаче навремето… Е, не се случваше често някой от голямата къща да се слее с простолюдието от селото. Обаче Елайза… — Той се прокашля лекичко и повтори името й: — Елайза се държеше така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Беше различна от тях.

— Познавахте ли я?

— Много добре я познавах, доколкото изобщо е възможно да опознаеш хора като нея. Запознахме се, когато беше едва седемнайсетгодишна. Малката ми сестра Мери работеше горе в къщата и по време на един от свободните си следобеди доведе Елайза със себе си.

Нел се постара с всички сили да овладее тръпката на вълнение. Най-сетне разговаряше с човек, който бе познавал Елайза лично. Дори нещо повече, неговото описание потвърждаваше усещането за нещо непозволено, което пърхаше някъде в окрайнините на разпокъсаните й спомени.

— Каква беше тя, Уилям?

Той стисна устни и се почеса по брадичката: звукът изненада Нел. За части от секундата тя отново беше петгодишна и седеше в скута на Хю, положила глава до брадатата му буза. Уилям се усмихна широко и показа едрите си зъби с покафенели от тютюна ръбчета.

— Не приличаше на никой друг, голяма особнячка. Всички ние обичаме да разказваме разни истории, обаче нейните бяха друга работа. Тя беше забавна, смела, изненадваща.

— Красива?

— Да, и красива. — Очите му за миг срещнаха нейните. — Имаше рижа коса. Дълга чак до кръста — показа той с лулата си. — Обичаше да седи на черната скала в залива, дето гледа към морето. В ясно време я виждахме, когато се прибирахме към пристанището. Тя ни махаше с ръка, оглеждайки целия свят като царицата на пиксите.

Нел се усмихна. Царицата на пиксите.

— Като името на лодката ви.

Уилям се престори на крайно заинтригуван от рипсеното кадифе на панталона си и тихо изсумтя.

И тогава Нел прозря — това изобщо не беше съвпадение.

— Робин ще дойде скоро — отбеляза той, без да поглежда към вратата. — И ще ни направи чай.

— Кръстили сте лодката си на нея?

Уилям леко раздалечи устни, после отново ги стисна. Въздъхна с младежка въздишка.

— Били сте влюбен в Елайза.

Раменете му увиснаха.

— Разбира се, че бях влюбен — отговори простичко. — Като всеки, който някога я е зървал. Казвам ти, тя беше различна от другите. Нещата, които ръководят всички нас, за нея нямаха значение. Постъпваше според чувствата си, а тя чувстваше страшно много.

— А тя… вие с нея бяхте ли…

— Бях сгоден за друга. — Погледът му се плъзна към една снимка на стената — млада двойка с дрехи на младоженци: жената седнала, а мъжът прав зад нея. — Двамата със Сесили ходехме вече няколко години. В село като нашето така става. Отрастваш заедно с някое момиче и както сте деца, които хвърлят камъни от канарата, неусетно се оказвате женени вече три години и очаквате поредното бебе. — Той въздъхна, раменете му увиснаха и пуловерът изведнъж сякаш се оказа твърде голям за него. — Когато видях Елайза за пръв път, светът се преобърна. Не мога да го опиша по-добре. Беше като вълшебство, само за нея мислех — поклати глава той. — Много обичах Сес, истински я обичах, но изобщо не бих се поколебал да я напусна. — Погледът му за секунда срещна очите на Нел, после той побърза да го отмести. — Не се гордея с това признание, звучи страшно предателски. И наистина е така. — Той отново погледна към Нел. — Обаче не можеш да виниш един млад мъж за неговите най-искрени чувства, нали така?

Очите му потърсиха нейните и Нел усети как нещо в нея се прекършва. Разбираше го — той от много отдавна търсеше прошка.

— Не, не можеш — потвърди тя.

Той въздъхна и заговори толкова тихо, че се наложи Нел да извърне глава, за да го чува.

— Понякога тялото иска неща, необясними за ума, необясними за съвестта. Всяка моя глупава мисъл беше свързана с Елайза, просто не можех да се овладея. Беше като…

— Пристрастеност?

— Точно. Въобразявах си, че мога да бъда щастлив единствено с нея.

— И тя ли изпитваше същото?

Той изви вежди и се усмихна печално.

— Знаеш ли, известно време мислех, че да. У нея имаше нещо, някаква сериозност и емоционална наситеност. Умееше да те накара да повярваш, че не би желала да бъде никъде другаде и с никой друг — засмя се той малко сурово. — Много скоро осъзнах грешката си.

— Какво се случи?

Той стисна устни и за една страшна секунда Нел реши, че разказът му ще секне. Когато Уилям продължи, тя въздъхна облекчено.

— Беше зимна нощ. Сигурно през деветстотин и осма или деветстотин и девета. Имах много успешен ден на лодката, върнах се с много риба и бях излязъл да празнувам с момчетата. Понапих се, сдобих се със смелост и на връщане поех по пътя към къщата на скалата. Глупава постъпка — навремето пътят беше само тясна пътечка и дори козите трудно минаваха по него, обаче си бях втълпил да отида и да я помоля да се омъжи за мен. — Гласът му трепна. — Но когато стигнах до къщата, през прозореца видях…

Нел се приведе напред.

Той се облегна назад.

— Е, чувала си такива истории преди.

— Тя беше с друг, така ли?

— Не с кого да е. — Устните му леко потръпнаха, докато изговаряше думите. — Със свой роднина. — Уилям разтърка ъгълчето на едното си око и провери дали нещо несъществуващо на пръста му не го е по дразнило. — Те бяха… — погледна той към Нел — … е, можеш да си представиш.

Нел се ококори. Прерови паметта си за вероятни заподозрени. Вуйчо й Лайнъс… абсурд. От наученото за него досега можеше да го смята единствено за загрижен покровител, спасил племенницата си от сирашки живот по лондонските улици. Елайза нямаше момчета братовчеди…

Отвън се разнесе шум и нахлу порив хладен въздух. Откъм вестибюла долетя гласът на Робин:

— Навън е голям студ. — Тя влезе в дневната. — Извинете, че закъснях. — Изгледа обнадеждено двамата и прокара ръце по влажната си от мъглата коса. — Всичко наред ли е тук?

— Повече от това няма накъде, момичето ми — увери я Уилям и стрелна с поглед Нел.

Тя кимна едва видимо. Не възнамеряваше да издава тайната на стареца.

— Тъкмо се канех да поднеса яхнията си — каза Уилям. — Ела да зарадваш старческите очи на дядо си.

— Дядо! Нали ти казах, че аз ще се погрижа за вечерята? Нося всичко.

— Хммм — надигна се Уилям от креслото и се постара да запази равновесие. — Откакто тръгна с онова приятелче, човек вече не знае дали ще си спомниш за стария си дядо. Реших, че ако не се погрижа сам, може и гладен да остана.

— О, дядо — скара му се тя и отнесе пазарската торба към кухнята. — Голяма работа си! Че кога съм те забравяла?

— Не го казвам заради теб, скъпа моя — затътри се подире й той, — а заради твоя човек. Като всички адвокати и той е голям бърборко.

Докато двамата спореха дружески дали Хенри е подходящ годеник за Робин и дали Уилям е физически способен да сготви и да поднесе една рибна яхния, Нел премисли чутото. Вече разбираше защо старецът така разпалено твърдеше, че къщата е опетнена и печална — за него несъмнено беше точно такава. Обаче Уилям се отклони от въпроса заради собственото си признание и Нел трябваше да го насочи отново натам, накъдето искаше да върви разговорът. Колкото и да беше любопитна с кого е била Елайза през онази нощ, това нямаше значение и ако притиснеше Уилям, той щеше да се затвори. А тя не можеше да рискува, не и преди да установи защо Елайза я е взела от Роуз и Натаниъл Уокър, защо я е изпратила в Австралия към един съвсем нов живот.

— Готово — появи се Робин с поднос с три купи, от които се издигаше пара.

Уилям се намръщи малко стеснително и се настани в креслото си.

— Все още правя най-хубавата яхния отсам Полперо.

Робин погледна Нел с извити вежди.

— Никой не оспорва това, дядо — подаде му тя една купа над масичката.

— А само способността ми да я отнеса до масата.

Робин въздъхна малко театрално.

— Дядо, искаме просто да ни позволиш да ти помагаме.

Нел стисна зъби — не биваше да допуска този спор да се задълбочава, не можеше да рискува Уилям да се разсейва.

— Много е вкусно — каза тя високо, след като опита яхнията. — Идеалното количество сос „Уорчестър“.

Уилям и Робин примигнаха срещу нея със застинали във въздуха лъжици.

— Какво? — изгледа Нел ту единия, ту другия. — Какво има?

Робин отвори уста и отново я затвори като риба.

— Заради соса „Уорчестър“.

— Това е тайната ни съставка — поясни Уилям. — От поколения.

Нел сви рамене извинително.

— Майка ми правеше рибна яхния, и нейната майка също. Винаги са слагали сос „Уорчестър“. Явно е бил и нашата тайна съставка.

Уилям бавно си пое въздух с разширени ноздри, а Робин прехапа устни.

— Много е вкусно — увери го Нел след още една лъжица. — Умението е да уцелиш точното количество.

— Кажи ми, Нел — поде Робин, след като се прокашля и старателно избегна погледа на Уилям, — откри ли нещо полезно в документите, които ти дадох?

Нел се усмихна признателно. Робин й се бе притекла на помощ.

— Много са интересни. Много ми хареса статията във вестника за спускането на „Лузитания“ на вода.

Робин грейна.

— Сигурно такова важно събитие е било много вълнуващо. Ужасно е, като си помисли човек какво се е случило с този красив кораб.

— Германците — обади се дядото с пълна уста. — Това си беше светотатство, същинска варварщина.

Нел допускаше, че германците сигурно смятат същото относно бомбардировката на Дрезден, но сега не му беше нито времето, нито мястото да го спомене, а и Уилям не беше човекът, с когото да подема подобен спор. Затова си прехапа езика и поде приятен и неангажиращ разговор с Робин за историята на селото и на къщата в „Блакхърст“, докато най-накрая Робин не се извини, не раздигна съдовете и не отиде да донесе пудинга.

Нел я проследи с поглед на излизане от стаята и понеже си даде сметка, че това вероятно е последната й възможност да поговори с Уилям насаме, побърза да се възползва.

— Уилям, искам да ви попитам нещо.

— Давай.

— Познавали сте Елайза…

Той дръпна от лулата си и кимна веднъж.

— Защо според вас ме е взела? Искала е да има дете, така ли мислите?

Уилям изпусна дима. Стисна лулата с кътните си зъби и заговори:

— Не ми се вярва, тя беше волна душа. Не беше човек, който с радост би се натоварил със семейни задължения, камо ли пък да прибегне до кражба заради това.

— В селото говореше ли се нещо? Някой да е имал теория?

Той сви рамене.

— Всички вярвахме, че детето, тоест ти си се разболяла от скарлатина. Никой не се усъмни. — Дръпна от лулата си и отново изпусна дима. — А що се отнася до изчезването на Елайза, и то не учуди никого. Не за пръв път го правеше.

— Така ли?

— Стори същото и няколко години преди това. — Уилям поклати глава, избегна очите на Нел, хвърли поглед към кухнята и сниши глас: — Винаги съм обвинявал себе си за тази работа. Беше малко след… онова, за което ти разказах. Аз я обвиних, казах й какво съм видял, нарекох я как ли не. Тя ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, и заяви, че не съм разбирал, че не било каквото изглежда. — Той се засмя горчиво. — Все обичайните неща, които казва една жена, когато я спипаш в такова положение.

Нел кимна.

— Изпълних молбата й и запазих тайната й. Малко след това в селото научих, че е заминала.

— Къде?

Той сви рамене.

— Когато се върна след около година, я питах много пъти, обаче не ми каза.

— Пудингът е готов — обади се Робин от кухнята.

Уилям се приведе напред, извади лулата от устата си и я насочи към Нел.

— Затова накарах Робин да те покани тази вечер, това исках да ти кажа. Разбереш ли къде е ходила Елайза, ще успееш да разплетеш загадката. Защото от мен да знаеш: където и да е била, когато се върна, Елайза беше друг човек.

— Как така друг?

Той поклати глава при спомена.

— Променена, не на себе си. — Въздъхна и стисна лулата си със зъби. — Нещо беше изчезнало и от тогава насетне тя вече не беше същата.