Кейт Мортън
Забравената градина (34)

33

Триджина, 1975 г.

Нел отправи поглед към бурното море. Беше първият мрачен ден след пристигането й в Корнуол и целият пейзаж трептеше. Белите вили се бяха прилепили към студените чукари, стрелкаха се сребристи чайки, сивото небе отразяваше набъбналото море.

— Най-красивата гледка в Корнуол — отбеляза брокерката на недвижими имоти.

Нел не удостои безсмислената й забележка с коментар, а продължи да съзерцава пенестите бурни вълни от таванското прозорче.

— Има още една спалня. По-малка е, но все пак е спалня.

— Трябва ми още време да разгледам — отбеляза Нел. — Ще сляза при вас долу, когато приключа.

Брокерката явно нямаше нищо против да си тръгне и след минутка Нел я видя да излиза от портата и да се загръща с палтото си.

Нел остави жената да се бори с вятъра и да се опитва да си запали цигара и зарея поглед към градината. От тук горе не виждаше много, понеже се налагаше да се взира през оръфано пано от пълзящи растения, обаче различаваше ясно каменната глава на статуята на малко момче.

Облегна се на прашната рамка на прозореца и усети грапавото от солта дърво под дланите си. Идвала е в тази къща преди, като дете, вече беше сигурна. Стояла е точно на същото място, в тази стая, и е съзерцавала морето. Затвори очи и се помъчи да избистри спомените.

В стаята, където се намираше сега, имаше легло — единично, най-обикновено, с тъмни месингови топки, които се нуждаеха от излъскване. От тавана се спускаше мрежа с форма на обърнат конус, прилична на увисналата на хоризонта бяла мъгла, когато в открито море се вихри буря. Покривка от кръпки, приятно хладна под коленете й, рибарски лодки, които се поклащаха на прилива, цветни листенца, които плаваха по повърхността на езерото долу.

Да седиш на този прозорец, който стърчеше от къщата, беше като да висиш от върха на скалата като принцесата в една от любимите й приказки, превърната в птица и заключена в полюшваща се от тавана златна клетка…

Повишени гласове на долния етаж, баща й и Писателката.

Името й, Айвъри, остро и назъбено като звезда, изрязана от картон с остри краища. Името й като оръжие.

Бяха подхвърлени и други гневни думи. Защо татко крещеше на Писателката? Татко, който никога не повишаваше тон.

Момиченцето се уплаши, не искаше да слуша.

Нел стисна очи по-силно и се помъчи да чуе.

Момиченцето беше запушило уши, тананикаше си наум, разказваше си приказки, мислеше за златната клетка, за принцесата птица, която се поклаща там и чака.

Нел се помъчи да поизтласка встрани песента на детето, представата за златната клетка. В студените дебри на съзнанието й се спотайваше истината и очакваше Нел да я грабне и да я издърпа на повърхността…

Но не днес. Тя отвори очи. Днес тези нежни ластарчета бяха твърде хлъзгави, водата около тях беше твърде мътна.

Нел слезе по тесните задни стълби.

Брокерката заключи портата и двете мълчаливо се заспускаха по пътеката към колата.

— Е, какво мислите? — попита жената с небрежния тон на човек, който знае отговора.

— Бих искала да я купя.

— Евентуално бих могла да ви покажа още нещо… — Брокерката вдигна поглед от вратата на колата. — Искате да я купите?

Нел зарея поглед над бурното море към мъгливия хоризонт. Приятно й беше, когато времето е здравословно сурово. Когато облаците са провиснали ниско и заплашва да завали, Нел се чувстваше възродена. Дишаше по-издълбоко и разсъждаваше по-ясно.

Нямаше представа как ще плати за къщата, какво ще се наложи да продаде, за да купи имота. Но беше сигурна, както е сигурно, че черно и бяло правят сиво, че ще я притежава. Сигурна беше от мига, в който си спомни онова момиченце до езерцето с рибите — момиченцето, което е била тя в едно друго време.

* * *

Брокерката я откара обратно до „Триджина Ин“ със задъханото обещание да изпрати по куриер договорите веднага щом ги напечата. Освен това даде името на добър адвокат, когото Нел можеше да използва. Нел затвори вратата на колата и се качи по стълбите към фоайето. Толкова се бе съсредоточила над пресмятането на часовата разлика — май се добавяха три часа, така че сутринта да стане следобед, — за да звънне на банкера си и да опита да му обясни неочакваната покупка на къща в Корнуол, че забеляза жената, която вървеше срещу нея, едва когато почти се бяха сблъскали.

— Извинете — закова се на място Нел.

Робин Мартин примигваше бързо-бързо иззад очилата си.

— Мен ли чакате? — попита Нел.

— Нося ви нещо — подаде Робин на Нел купчина листове, защипани заедно. — Това е проучването ми за статията за семейство Монтраше, над която работех. — Пристъпи неловко от крак на крак. — Чух ви да питате дядо за тях и знам, че той не беше в състояние да… Че не ви помогна особено. — Тя въздъхна и заглади и бездруго гладката си коса. — Всъщност материалите са доста разнородни, но си помислих, че може да ви бъде интересно.

— Благодаря ви — искрено каза Нел. — И моля да ме извините, ако съм… — Робин кимна. — Дядо ви…

— Вече е много по-добре. Всъщност се чудех дали не бихте искали отново да дойдете на вечеря идната седмица. В къщата на дядо.

— Признателна съм, че ме каните, обаче се съмнявам, че на дядо ви ще му е приятно.

Робин поклати глава и косата й се люшна плавно.

— О, не, не сте разбрали правилно.

Нел изви вежди.

— Идеята беше негова — поясни Робин. — Заяви, че има да ви казва нещо. За къщата и за Елайза Мейкпийс.