Кейт Мортън
Забравената градина (31)

30

Имението „Блакхърст“, 1907 г.

Роуз се стараеше да не мърда на канапето, за да не си навлече гнева на художника, но си позволи да сведе поглед към най-новата страница от албума си с изрезки. Цяла седмица се трудеше над нея, когато господин Сарджънт й дадеше почивка от задължението да му позира. Имаше парче от светлорозовия сатен на роклята й за рождения ден, панделка от косата й, а най-отдолу, с най-красивия си почерк беше написала стих на Тенисън:

„Но кой видял я бе да маха със ръка?

Кой бе я зървал на прозореца?

Известна ли бе тя из цялата страна?

Господарката на Шалот.“^[1]

Роуз се идентифицираше с тази дама. Прокълната да прекара цяла вечност в стаята си, принудена винаги да преживява света отдалеч. Нима тя, Роуз, не беше обречена на същото страдание в своя живот?

Но вече не. Роуз бе взела решение: нямаше да остане окована в зловещите прогнози на д-р Матюс, нямаше да продължи да бъде грижата, надвиснала над мама. Макар да беше още неукрепнала, Роуз научи, че крехкостта поражда крехкост, че нищо не причинява замаяност толкова сигурно, колкото дни наред, прекарани в задушната стая. Щеше да отваря прозорците, когато й е горещо — можеше да настине, но можеше и да не настине. Щеше да живее с очакването да се омъжи, да има деца, да остарее. И най-сетне, на осемнайсетия си рожден ден, Роуз щеше да погледне отвисоко Камелот. Дори нещо повече, щеше да се разходи из Камелот. След като я моли години наред, мама най-сетне се съгласи: днес за пръв път от пет години Роуз щеше да отиде заедно с Елайза в залива Блакхърст.

Откакто беше пристигнала в „Блакхърст“, Елайза й разказваше всякакви истории за залива. Когато Роуз лежеше в тъмната си топла стая и вдишваше застоялия въздух на поредното си боледуване, Елайза нахлуваше през вратата и Роуз почти усещаше мириса на море от кожата й. Сядаше до Роуз и поставяше в дланта й мидена черупка, ронлива сепия или малко камъче и започваше да разказва. И Роуз мислено се пренасяше на брега на синьото море, усещаше топлия вятър в косите си, топлия пясък под нозете си.

Някои от историите Елайза си измисляше, а други беше научила отнякъде. Братята на прислужницата Мери бяха моряци и Роуз подозираше, че Мери обича да бъбри, когато всъщност би трябвало да работи. Не с Роуз, разбира се, но Елайза беше различна. Всички слуги се отнасяха различно с Елайза. Крайно неуместно, сякаш се имаха за нейни приятели.

Напоследък Роуз беше започнала да подозира, че Елайза излиза извън имението и че може би дори разговаря с някои рибари от селото, понеже разказите й се промениха. Изпълниха се с подробности, свързани с корабите и мореплаването, с русалки и съкровища, а в очите на разказвачката се появи някаква широта, все едно беше вкусила от порочните неща, за които разказваше.

Едно нещо беше сигурно: мама щеше да се вбеси, ако разбере, че Елайза е ходила в града и е общувала с обикновените хора. Достатъчно се дразнеше, че Елайза разговаря с прислугата — дори само заради това Роуз успяваше да понесе приятелството на Елайза с Мери. Ако мама попиташе Елайза къде ходи, тя със сигурност щеше да излъже, макар че Роуз не беше сигурна какво ще предприеме мама. След като опитва цели шест години, така и не успя да намери наказание, което да възпре Елайза.

Заплахата, че ще сметнат поведението й за непристойно, не означаваше нищо за Елайза. Затвореха ли я в килера под стълбите, само й осигуряваха време и спокойствие да съчинява още истории. Откажеха ли й нови рокли — което за Роуз си беше сериозно наказание, — тя просто изсумтяваше: Елайза нямаше абсолютно нищо против да износва роклите на Роуз. По отношение на наказанията тя беше като героинята на една от собствените си измислици, защитена от магията на феите.

Роуз с непозволено удоволствие наблюдаваше безплодните опити на мама да накаже Елайза. Всяко наказание биваше посрещано с примигване на сините очи, нехайно свиване на рамене и едно безстрастно: „Добре, лельо“. Сякаш Елайза наистина не разбираше, че поведението й е неуместно. Вдигането на рамене най-силно вбесяваше мама. Отдавна беше престанала да очаква от Роуз да превърне Елайза в изискана млада дама и се радваше, че дъщеря й е успяла да убеди племенницата поне да се облича подобаващо. (Роуз прие похвалите на мама и заглуши гласчето, което тихо й напомняше, че Елайза се отказа от прокъсания панталон едва когато той й омаля.)

Приказките на Елайза за феи и вълшебства подклаждаха кладата на мама: била безбожно дете, така казваше мама, и нищо чудно при такъв баща варварин. Мама твърдеше, че има нещо повредено у Елайза, нещо като отчупено парченце от огледалната леща на телескоп, заради което уредът не работи както трябва. Което я прави неспособна да се засрами.

Елайза сякаш прочете мислите на Роуз и се размърда до нея на канапето. Седяха неподвижно вече почти час и цялото тяло на Елайза излъчваше съпротива. Наложи се господин Сарджънт безброй пъти да й напомня да не се муси и да остане в същата поза, докато той коригира част от рисунката си. Роуз го чу да казва на мама предния ден, че щял вече да е приключил, обаче момичето с огнената коса просто не оставало мирно достатъчно дълго, за да улови изражението й.

Мама потръпна от негодувание при думите му. Би предпочела господин Сарджънт да рисува само Роуз, обаче Роуз се беше заинатила. Елайза й била братовчедка, единствената й приятелка, така че на всяка цена трябвало да присъства на портрета. После Роуз се закашля леко, изгледа мама изпод миглите си и въпросът беше приключен. Мама не беше способна да възразява, изправена пред деликатното здраве на обичното си момиченце.

И макар че едно ледено късче в сърцето на Роуз се наслаждаваше на недоволството на мама, настояването й Елайза също да бъде на портрета беше напълно искрено. Роуз не бе имала приятел преди появата на Елайза. Не беше имала такава възможност — защо някой ще иска да се сприятелява с момиче, което няма да живее много дълго? Подобно на повечето деца, навикнати от обстоятелствата да страдат, Роуз бе установила, че няма почти нищо общо с момичетата на своята възраст. Не й беше интересно да върти обръчи или да подрежда куклени къщи. Бързо й омръзваха скучни разговори за това кой е любимият им цвят, число или песен.

Братовчедка й Елайза обаче не беше като другите момичета. Роуз го разбра още в първия ден на познанството им. Елайза възприемаше света по удивителен начин и правеше напълно неочаквани неща. Неща, които мама не понасяше. Тя отказваше да оставя част от храната си, ако все още е гладна, не слушаше, когато й казват, че е работа на момичето от кухнята да мие чинията й, говореше високо, тичаше бързо и се смееше дяволито. И ако Роуз извличаше смътно и спокойно удоволствие да гледа как някой нарушава правилата на мама, Елайза явно не схващаше, че се държи неуместно.

Най-хубавото качество на Елайза обаче, още по-хубаво от способността й да дразни мама, беше умението да разказва. Тя знаеше толкова много прекрасни истории, каквито Роуз никога не беше чувала. Страшни истории, от които кожата на Роуз настръхваше и стъпалата й се изпотяваха. Истории за другата братовчедка, за лондонската река и за злия мъж с лъскавия нож. И, разбира се, историята за черния кораб, появяващ се като призрак в залива Блакхърст. Макар да знаеше, че това е поредната измислица на Елайза, Роуз много обичаше да слуша тази история. За призрачния кораб, който се появява на хоризонта, за кораба, който Елайза твърдеше, че е видяла, и който се надяваше да види отново, поради което прекарваше много летни дни в залива.

Единственото, за което Роуз не можеше да придума Елайза да й разказва, беше братчето Сами. Елайза изтърва името му веднъж, но тутакси се затвори, когато Роуз пожела да узнае още нещо. Мама й каза, че някога Елайза имала брат близнак, момче, с което си приличали като две капки вода, но то загинало трагично.

През годините, докато лежеше сама в леглото, Роуз обичаше да си представя смъртта на това малко момче, чиято загуба бе непоносима и оставяше без думи разказвачката на истории Елайза. „Смъртта на Сами“ замени „Бягството на Джорджиана“ в бляновете на Роуз. Представяше си, че той се дави, че пада отвисоко, че линее… малкото момче, което Елайза бе обичала преди Роуз и повече от Роуз. Роуз изпита сладка победа над това момче, когато Елайза най-сетне свали панталоните и облече рокля.

— Не мърдай — насочи господин Сарджънт четката си към Елайза. — Престани да се въртиш. По-лоша си от палето на лейди Аскът.

Роуз примигна и се постара да не променя изражението си, когато установи, че татко е влязъл в стаята. Той застана зад статива на господин Сарджънт и се зае съсредоточено да наблюдава работата на художника. Смръщи се и наклони глава, за да следи по-добре мазките на четката. Роуз се изненада, не беше подозирала, че баща й проявява интерес към изобразителното изкуство. Доколкото й бе известно, той обичаше само фотографията, но дори нея превръщаше в скука. Никога не снимаше хора, а само буболечки, растения и камънаци. А ето че сега стоеше и се взираше като омагьосан в портрета на дъщеря си. Роуз се поизпъчи.

Само два пъти бе имала възможността да наблюдава баща си отблизо. Първия път, когато глътна напръстника и извикаха татко да направи снимката за д-р Матюс. А вторият път не беше толкова удачен.

Тя се криеше, очакваха посещение на д-р Матюс, а деветгодишната Роуз си беше втълпила, че не иска да го вижда. И откри единственото място, където на мама никога нямаше да й хрумне да я потърси — тъмната стаичка на татко.

Под бюрото се образуваше нещо като голяма хралупа и Роуз дори си взе възглавница, за да й е удобно. И през повечето време наистина й беше удобно, само в стаята да не миришеше толкова отвратително… като на почистващите препарати, които използваха слугите по време на пролетното чистене.

Беше стояла вътре петнайсетина минути, когато вратата на кабинета в съседство се отвори. Тъничък лъч светлина премина през дупчицата от задната страна на бюрото. Роуз притаи дъх и долепи око до дупчицата в ужасено очакване да се появят мама и д-р Матюс.

Обаче не беше мама, нито докторът, който да държи вратата отворена за милейди, а татко, облечен с дългата си пътническа наметка.

Гърлото на Роуз се стегна. Макар да не й го бяха заявявали направо, тя знаеше, че й е забранено да прекрачва прага на тъмната стаичка на татко.

Той се спря за миг и силуетът му се очерта на светлината, струяща отвън. После се приближи, свали наметката си и я метна в креслото точно когато се появи и Томас, целият пребледнял.

— Ваша светлост — задъхано промърмори той, — не ви очаквахме преди…

— Плановете ми се промениха.

— Готвачката приготвя обяда, Ваша светлост — оповести Томас и запали газената лампа на стената. — Ще сервирам за двама и ще съобщя на лейди Монтраше, че сте се прибрали.

— Не.

Заповедта беше изречена толкова рязко, че Роуз притаи дъх.

Томас рязко се извърна към татко и клечката между пръстите му в ръкавицата угасна, внезапно изстинала.

— Не — повтори татко. — Пътуването беше дълго, Томас. Имам нужда от почивка.

— Да ви донеса обяда на поднос, сър?

— И една гарафа шери.

Томас кимна, после излезе и стъпките му заглъхнаха в коридора.

Роуз чу някакво туптене. Долепи ухо към бюрото и се зачуди дали не е нещо в чекмеджето, някакъв загадъчен предмет на татко, който тиктака. После разбра, че е собственото й сърце, което бие предупредително в гърдите й. Бори се за живота си.

Обаче нямаше как да избяга. Не и докато татко седеше в креслото си и запречваше изхода.

Затова Роуз също продължи да си седи, притиснала силно колене към вероломното сърце, което заплашваше да я издаде.

Това бе единственият случай, когато беше оставала насаме с татко. Забеляза как присъствието му изпълва стаята и как пространството, допреди малко меко и приятно, вече е заредено с емоции и чувства, които Роуз не разбира.

Приглушени стъпки по килима, последвани от тежка мъжка въздишка, от която косъмчетата на ръката й настръхнаха.

— Къде си? — тихо рече татко и повтори въпроса през стиснатите си зъби: — Къде си?

Роуз притаи дъх и го задържа като пленник зад стиснатите си устни. На нея ли говореше той? Дали всезнаещият й баща по някакъв начин не се беше досетил, че тя е там, където не биваше да бъде?

Татко отново въздъхна — мъка? обич? умора? — и после додаде: „Poupée“. Съвсем тихо, съвсем нежно, нещастна дума, отронена от нещастен човек. Роуз беше учила френски с госпожица Трантон и знаеше какво означава poupée — кукличка.

— Къде си, моя Джорджиана? — повтори татко.

Роуз си отдъхна. Татко не беше забелязал присъствието на дъщеря си, но й домъчня, че нежността в гласа му не се отнася за нея.

Отново притисна буза към бюрото и си обеща, че някой ден някой ще изговори и нейното име с толкова нежност…

— Свали си ръката! — вече отчаяно нареди господин Сарджънт. — Ако продължаваш да мърдаш, ще те нарисувам с три ръце и всички ще те запомнят така.

Елайза въздъхна и сплете пръсти зад гърба си.

Очите на Роуз смъдяха от неподвижното взиране, затова тя примигна няколко пъти. Татко излезе от стаята, но присъствието му още се усещаше — онова усещане за нещастие, което неизменно оставаше подире му.

Роуз отново сведе очи към албума си с изрезки. Платът беше в много красиво розово, толкова щеше да отива на тъмната й коса.

Докато Роуз боледуваше, единственото й желание беше да порасне. Да избяга от ограниченията на детството и да си поживее, както казваше Мили Тийл, колкото и да е кратко и откъслечно. Копнееше да се влюби, да се омъжи, да има деца. Да напусне „Блакхърст“ и да започне свой живот. Далеч от тази къща, далеч от този диван, на който мама настояваше Роуз да поляга, когато не се чувства добре. „Диванът на Роуз“, така го наричаше мама. „Сложете нова покривка на дивана на Роуз. Нещо, което да подчертае лъскавата й коса и да направи кожата й по-розова.“

Роуз съзнаваше, че денят на бягството й наближава. Мама най-сетне се бе съгласила, че Роуз е достатъчно добре, за да се срещне с ухажор. През последните няколко месеца Аделайн организираше обеди с поредица подходящи млади (и не толкова млади!) мъже. До един бяха глупаци — след посещенията им Елайза забавляваше Роуз часове наред, като ги имитираше и пресъздаваше посещенията, — но все пак Роуз трупаше опит. За идеалния джентълмен, който беше някъде там и я очакваше. Той нямаше да прилича на татко, щеше да бъде художник, да притежава артистично усещане за красота и за възможности, а не да се интересува от буболечки и камънаци. Щеше да бъде честен и неприкрит, а мечтите и увлеченията му щяха да греят в очите му. И щеше да я обича, само нея.

До нея Елайза изсумтя нетърпеливо.

— Ама наистина, господин Сарджънт, сама ще се нарисувам по-бързо.

Роуз осъзна, че иска съпругът й да е като Елайза, и по спокойните й устни се разля усмивка. Мъжът, когото търсеше, щеше да е мъжкото въплъщение на братовчедка й.

* * *

Тъмничарят им най-сетне ги освободи. Тенисън имаше право — ужасно глупаво бе да се покриеш с ръжда, още неизлъскан. Елайза побърза да съблече нелепата рокля, която леля й Аделайн беше настояла тя да облече за портрета. Беше на Роуз от миналата година — с дантела, която я гъделичкаше, сатен, който прилепваше към тялото й, и нюанс на червеното, който я превръщаше в ягодово пюре. Каква безсмислена загуба на време — да изгуби цяла сутрин заради този сръдлив дядка, който си беше наумил да запечата образите им, та да ги окачат самотни и неподвижни на някоя студена стена.

Елайза застана на четири крака и надникна под леглото си. Повдигна ъгълчето на дъската, която отдавна беше разхлабила. Бръкна вътре и извади историята за Подмененото дете. Плъзна длан по черно-бялата корица, усети вълните на собственото си творчество под връхчетата на пръстите си.

Дейвис беше предложил да напише тези истории на хартия. Тя му помагаше да засади нови рози, когато една сиво-бяла птичка с раирана опашка кацна на ниска клонка наблизо.

— Кукувица — каза Дейвис, — зимува в Африка, обаче напролет се връща тук.

— Иска ми се да бях птица — каза Елайза. — Така щях просто да изтичам на ръба на канарата и да политна от нея. Чак до Африка или до Индия. Или до Австралия.

— До Австралия ли?

В момента този континент беше пленил въображението и. Най-големият брат на Мери, Патрик, неотдавна беше емигрирал там с младото си семейство в някакво градче на име Мерибъро, където леля му Елинор се установила няколко години преди това. Въпреки тази роднинска връзка Мери смяташе, че и името на градчето е повлияло на избора му, и от нея Елайза често научаваше подробности за тази екзотична страна насред океана от другата страна на земното кълбо. Елайза откри Австралия на училищната карта — странен огромен континент насред Южния океан с две уши: едното заострено, а другото счупено.

— Познавам един човек, който замина за Австралия — каза Дейвис и за миг престана да сади. — Взел си ферма от хиляда акра, обаче нищо не успял да отгледа там.

Елайза прехапа устната си и усети как я обзема вълнение. Тази крайност отговаряше на собствената й представа за мястото.

— Мери ми каза, че там имало някакъв огромен заек. Наричат го кенгуру. Краката му били дълги колкото на голям човек!

— Не знам какво ще правите на такова място, госпожице Елайза. Нито пък в Африка или в Индия.

Елайза знаеше точно какво ще прави.

— Ще събирам истории. Древни истории, които никой преди мен не е чувал. Ще стана като Братя Грим, за които ти разказах.

Дейвис се намръщи.

— Не проумявам защо толкова ви се иска да сте като тия двама германски братя. Трябва да пишете свои истории, а не истории на други хора.

И тя го направи. Залови се да напише една приказка за Роуз като подарък за рождения й ден, вълшебна приказка за принцеса, превърната чрез магия в птица. Това бе първата приказка, която запечатваше на хартия, и й беше много любопитно как мислите и хрумванията й добиват веществена форма. От това кожата й стана необикновено чувствителна, някак странно изложена на действието на стихиите и уязвима. Вятърът й се струваше по-прохладен, слънцето — по-топло. Не можеше да реши дали усещането й харесва, или не.

Обаче Роуз неизменно харесваше приказките на Елайза, така че не би могла да измисли по-подходящ подарък за братовчедка си. Изборът й беше чудесен. Понеже през годините, откакто Елайза бе избавена от самотния си живот в Лондон и беше присадена във величествения и загадъчен „Блакхърст“, Роуз се превърна в нейна сродна душа. Тя се смееше и копнееше заедно с Елайза и постепенно запълни мястото, което бе заемал Сами — тъмната и празна дупка, където попадаха останалите сами близнаци. В замяна Елайза беше готова да напише и да подари на Роуз всичко, каквото и да е.

Подмененото дете

В стари времена, когато магията била съвсем жива, живеела царица, която копнеела да има дете. Била тъжна царица, понеже царят често отсъствал и я оставял сама в замъка, където нямала какво да прави, освен да размишлява над самотата си и да се пита как така съпругът й, когото толкова обича, е способен да се разделя с нея толкова често и за толкова дълго.

Много години преди това царят отнел престола от законната му притежателка, царицата на феите, и красивата и мирна земя на феите за една нощ се превърнала в пустош, където магията вече не действала и смехът бил забранен. Царят толкова се разгневил, че твърдо решил да залови царицата на феите и да я принуди да се върне в царството. Специално приготвили златна клетка, в която царят възнамерявал да затвори царицата на феите и да я принуждава да прави магии, както му е угодно.

Един зимен ден в отсъствие на царя царицата шиела до отворения прозорец, който гледал към снежната земя. Седяла и плачела, понеже самотните зимни месеци напомняли на царицата за самотата й. Съзерцавала голия зимен пейзаж и мислела за празната си утроба. О, колко силно копнеела! О, колко искала да роди дете! Красиво момиченце, което да бъде дружинка на царицата и да я избави от самотата.

Минала зимата и светът започнал да се разбужда. Птиците се върнали в царството и започнали да подготвят гнездата си, сърни отново излезли да пасат по ливадите, а по клоните на дърветата наизлезли птици. Когато новите полски чучулиги се разлетели във въздуха, полите на царицата започнали да я стягат на кръста и тя постепенно разбрала, че ще ражда дете. Царят не се бил връщал в замъка и по това царицата отсъдила, че палава фея, далеч от дома и скрита в зимната градина, трябва да е чула воплите й и да е сбъднала желанието й по магически път.

Царицата едреела, отново дошла зима, а по Коледа дълбок сняг покрил земята и родилните болки на царицата започнали. Продължили цяла нощ и при последния удар на камбаната за полунощ се родила дъщеря й — царицата зърнала лицето на бебенцето си. Представяте ли си, това красиво дете със светла и безукорна кожа, тъмна коса и червени устнички като розова пъпка било нейно!

— Розалинд! — казала царицата. — Ще те кръстя Розалинд.

Царицата обезумяла от обич по дъщеря си и никога не я изпускала от поглед. Самотата ожесточила царицата, ожесточението я направило себична, а себичността — подозрителна. Царицата непрекъснато се притеснявала, че някой дебне да открадне детенцето й. Тя е моя, мислела си царицата, моето спасение, и трябва да я задържа при себе си.

Сутринта в деня на кръщенето на принцеса Розалинд били поканени най-мъдрите жени в царството, за да дадат благословиите си. Царицата цял ден гледала как върху детето се сипят пожелания за благоденствие, благоразумие и красота. Накрая, когато нощта вече се прокраднала в царството, царицата се сбогувала с мъдрите жени. За кратко обърнала гръб, а когато отново погледнала към детето, видяла, че една гостенка е останала. Пътница с дълго наметало стояла до люлката и се взирала в детето.

— Вече е много късно, мъдра жено — обадила се царицата. — Принцесата е благословена и сега е време да поспи.

Пътницата отметнала завивката си и царицата ахнала, защото това не била мъдра вълшебница, а стара вещица с беззъба усмивка.

— Нося ти вест от царицата на феите — казала вещицата. — Момичето е една от нас и трябва да дойде с мен.

— Не! — провикнала се царицата и се втурнала към люлката. — Тя е моя дъщеря, моето скъпоценно момиченце.

— Твоя ли? — разсмяла се вещицата с противен кикот, който ужасил царицата. — Това прекрасно дете? — Острата й брадичка се разтресла ликуващо. — Твоя е само защото ти позволихме за малко да я задържиш при себе си. В сърцето си винаги си знаела, че детето е родено от вълшебен прашец, а сега вече е време да се откажеш от нея.

Тогава царицата се разплакала, понеже отдавна се бояла от вестта, която чула от вещицата.

— Не мога да се разделя с нея — казала тя. — Вещице, имай милост, позволи ми да я задържа още малко.

Вещицата била пакостлива злосторница, затова при думите на царицата по лицето й плъзнала усмивка.

— Давам ти избор: откажи се от нея сега и тя ще живее дълго и щастливо при царицата на феите.

— Или какво?

— Или можеш да я задържиш тук. Но само до утрото на осемнайсетия й рожден ден, когато истинската й съдба ще я сполети и ти ще я изгубиш завинаги — ухилила се вещицата и тъмните пролуки между зъбите й се показали. — Мисли внимателно — казала тя, — понеже да я задържиш по-дълго означава да я обичаш повече.

— Няма какво да мисля — отсякла царицата, — избирам второто.

— Тогава тя е твоя, но само до утрото на осемнайсетия си рожден ден.

В този миг принцесата се разплакала за пръв път. Царицата се завъртяла, за да вземе детето в прегръдките си, а когато се обърнала обратно, вещицата била изчезнала.

Принцесата отраснала красиво момиченце, изпълнено с радост и светлина и способно да извиква усмивка по лицата на хората в цялото царство. С изключение на самата царица, която, скована от ужас, не можела да се порадва на детето си. Когато дъщеря й пеела, царицата не чувала, когато танцувала, не виждала, когато протегнела ръка към нея, не усещала, понеже все брояла колко време остава, преди да й отнемат детето.

Годините се нижели и царицата все повече се страхувала от жестокото и мрачно събитие, надвиснало над живота им. Устните й забравили да се усмихват, а бръчките на челото й се вдълбали за вечни времена. И тогава една нощ вещицата се появила в съня й.

— Дъщеря ти е почти на десет години — казала вещицата. — Не забравяй, че съдбата й ще те застигне на осемнайсетия й рожден ден.

— Промених решението си — отговорила царицата. — Няма да я пусна да си иде, не мога.

— Ти обеща и трябва почтено да удържиш на думата си — напомнила й вещицата.

На следващата сутрин, след като се уверила, че принцесата е в безопасност, пазена от стражите, царицата облякла костюма си за езда и наредила да изведат коня й. Магията била прогонена от замъка, обаче имало едно местенце, където все още виреели вълшебства и чародейства. В тъмна пещера на брега на омагьосано море живеела магьосница, нито добра, нито лоша. Тя била наказана от царицата на феите, понеже използвала вълшебствата си неразумно, и затова останала скрита, когато всички останали нейни другарки избягали от страната. Царицата знаела, че е опасно да търси помощта на магьосницата, но не й оставала друга надежда.

Царицата яздила три дни и три нощи, а когато най-сетне пристигнала в пещерата, вълшебницата я очаквала.

— Влез и ми кажи какво ти трябва — поканила я тя.

Царицата й разказала за вещицата и за обещанието си да й даде принцесата, когато дъщеря й навърши осемнайсет, а вълшебницата я изслушала и кимнала замислено. Когато царицата приключила, вълшебницата казала:

— Не мога да разваля проклятието на вещицата, обаче въпреки това мога да ти помогна.

— Задължавам те да го сториш.

— Предупреждавам те, царице моя, че когато чуеш какво имам да ти предложа, може и да не ми благодариш за помощта. — Вълшебницата се привела напред и прошепнала в ухото на царицата.

Царицата изобщо не се поколебала, понеже всичко друго било за предпочитане пред това да даде детето си на вещицата.

— Трябва да бъде сторено.

Вълшебницата кимнала.

— След като моята царица желае така, ще го сторим. — Дала на царицата някаква отвара. — Давай на принцесата по три капки три последователни нощи. Всичко ще стане така, както ти обясних. Вещицата няма вече да те притеснява, защото принцесата ще открие истинската си съдба.

Царицата забързала към дома, а на сърцето й било леко за пръв път след кръщенето на дъщеря й. Успяла да надхитри вещицата и сега дъщеря и щяла да си остане при нея завинаги. Следващите три вечери тя тайно капвала по три капки от отварата в чашата с мляко на дъщеря си. На третата нощ, след като принцесата изпила млякото си, се задавила. Строполила се от стола и от красива принцеса се превърнала в прелестна птица, точно както вещицата обещала на царицата. Птицата запърхала с криле в стаята и царицата наредила на един слуга да донесе златната клетка от покоите на царя. Затворили вътре птицата, затворили златната врата и царицата въздъхнала с облекчение. Защото царят бил съобразителен — веднъж затвори ли се вратата на клетката, повече не можела да се отвори.

— Така, красавице моя — казала царицата. — Вече си в безопасност и никой никога няма да те отнеме от мен.

После царицата окачила клетката на една кука в най-високата кула на замъка.

След като принцесата била пленена в клетката, цялата светлина в царството угаснала и поданиците на земята на феите потънали във вечна зима, а реколтата и цялата плодородна земя били съсипани. Само песните на принцесата спасявали хората от отчаяние — печални и красиви песни, които излитали от прозореца на царицата и се носели над голата земя.

Времето минавало, както се очаква от него, и принцове, почерпили смелост от алчността, пристигали от шир и длъж, за да освободят пленената принцеса. Понеже се говорело, че в безплодното царство на феите имало една златна клетка, толкова безценна, че в сравнение с нея собствените им съкровища не представлявали нищичко, и една птица в нея, която пеела толкова хубаво, че от небето се сипели късчета злато. Но всички, които опитвали да отворят клетката, се строполявали мъртви още щом докоснат златните пръчки. Царицата, която денонощно седяла в своя люлеещ се стол и пазела клетката, та никой да не отмъкне ценния й трофей, посрещала смъртта на принцовете с кикот, понеже страховете и подозренията накрая я довели до лудост.

Няколко години по-късно най-малкият син на един дървосекач от далечна страна дошъл в гората и до ушите му достигнала толкова прелестна песен, че той зарязал работата си, застинал неподвижно и поглъщал жадно всяка нота. Неспособен да се овладее, младият мъж оставил секирата си и тръгнал да търси птицата, която пеела толкова печално и толкова прекрасно. Докато си проправял път през обраслата с шубраци гора, птиците и зверовете му помагали, а синът на дървосекача се стараел да им отвръща със същото, понеже бил добра душа, която общувала с цялата природа. Катерел се през трънаци, тичал през поля, изкачвал планини, нощем спял в хралупите на дърветата, хранел се само с корени и плодове и най-сетне пристигнал пред стените на замъка.

— Как се озова в тази злочеста и изоставена земя? — попитал го стражът.

— Следвах песента на вашата прелестна птица.

— Ако ти е мил животът, веднага се върни — предупредил го пазачът. — Царството е прокълнато и всеки, докоснал клетката на тъжната птица, умира.

— Нищичко си нямам, така че няма какво да изгубя — отговорил синът на дървосекача. — А и искам да видя с очите си кой пее толкова красиво.

В този миг принцесата птица изпълнила осемнайсет години и запяла най-скръбната и най-прелестната си песен, оплаквайки загубата на своята младост и свободата си.

Стражът се отдръпнал, младежът влязъл в замъка и се качил по стълбите до най-високата кула.

Когато зърнал пленената птица, сърцето на младия дървар се изпълнило с нежно състрадание, понеже не обичал да вижда пленени нито птици, нито зверове. Не забелязвал златната клетка, а само птицата в нея. Пресегнал се към вратата на клетката и при допира му тя се отворила и птицата литнала на воля.

В този миг се превърнала в красива млада жена с дълга коса, която се стелела на вълни край нея, и с корона от сияйни сребърни звезди. Птици долетели от далечни дървеса и човките им я обсипали със златни късчета, които полепнали по кожата й като златна роба. Животните се завърнали в царството, а от голата земя поникнали цветя и жито.

На следващата сутрин, когато слънцето се издигнало над океана, се разнесъл гръм и пред портите на замъка се появили шест бели коня, впрегнати в златна каляска. Отвътре излязла царицата на феите и всички поданици свели глава. Зад нея стояла вълшебницата от крайморската пещера, доказала несъмнено добрата си природа, понеже изпълнила заръката на истинската си царица и направила така, че принцеса Розалинд да бъде готова, когато истинската й съдба я сполети.

Под бдителния взор на царицата на феите принцеса Розалинд и синът на дървосекача се оженили и радостта на младата двойка била толкова голяма, че магията се завърнала по тези земи и всички в царството на феите отново станали свободни и щастливи.

Разбира се, освен царицата, която не успели никъде да открият. На нейно място се появила голяма грозна птица, която грачела толкова грозно, че кръвта на хората се смразявала в жилите. Прогонили птицата от царството и тя отлетяла в далечна гора, където била убита и изядена от царя, доведен до отчаяние и лудост от безполезното преследване на царицата на феите.